Алекс Норт
Шепнещия мъж (27)

26

Пътят до къщата на госпожа Шиъринг — жената, която ми беше продала новия ни дом — отнемаше десет минути с кола.

Паркирах пред една самостоятелна двуетажна постройка с остър покрив и голяма алея за коли, застлана с плочки, отделена от тротоара с желязна ограда и с черна пощенска кутия на един стълб отпред. Този район на Федърбанк беше много по-престижен от онзи, където сега живеехме двамата с Джейк — в къщата, която госпожа Шиъринг с години беше притежавала и отдавала под наем.

Доскоро на Доминик Барнет вероятно.

Пъхнах ръка през металните пръчки на портата и повдигнах резето. Докато я отварях, в къщата бясно започна да лае куче и лаенето му се усили, когато стигнах до входната врата, натиснах звънеца и зачаках. Госпожа Шиъринг я отвори на второто позвъняване, но не махна верижката и надникна през процепа. Кучето стоеше зад нея: ядосано ме джафкаше един малък йоркширски териер. Козината му беше сивкава по краищата и то изглеждаше почти толкова старо и крехко, колкото и самата тя.

— Да?

— Здравейте — казах аз. — Госпожо Шиъринг, не знам дали си ме спомняте. Казвам се Том Кенеди. Преди няколко седмици купих вашата къща? Срещнахме се няколко пъти, когато ходих на огледи. Заедно със сина ми.

— О, да. Разбира се. Морис, бягай оттук. Влизай вътре. — Последното беше насочено към кучето. Тя приглади роклята си и се обърна към мен.

— Съжалявам, много се вълнува. Какво мога да направя за вас?

— Става въпрос за къщата. Чудех се дали бих могъл да поговоря с вас за един от предишните наематели?

— Разбирам.

При тези думи тя леко се сконфузи, сякаш много добре подозираше кого имам предвид и предпочиташе да не го прави. Реших да й дам време. След няколко секунди мълчание добрите й обноски взеха превес над резервираността и тя махна верижката.

— Разбирам — повтори тя. — Тогава по-добре влезте.

Когато влязох, тя изглеждаше притеснена, оправяше дрехите и косата си и се извиняваше за вида на къщата. Последното несъмнено беше напълно излишно; домът беше великолепен и безупречно поддържан, самото фоайе беше по-голямо от дневната ми, с широко дървено стълбище, което се виеше към горния етаж. Последвах госпожа Шиъринг в една уютна дневна, докато Морис припкаше по-ентусиазирано около глезените ми. Две кушетки и едно кресло бяха подредени пред камина с решетка — празна и блестяща от чистота, а покрай стените имаше секции с грижливо подредени кристални съдове, които се виждаха през стъклените витрини. Картините по стените изобразяваха природни пейзажи и ловни сцени. Прозорецът на фасадата на къщата имаше червени плюшени завеси, които закриваха гледката към улицата.

— Имате чудесен дом — казах аз.

— Благодаря. Твърде голям е за мен всъщност, особено след като децата се изнесоха и Дерек почина, мир на праха му. Но вече съм твърде стара, за да се местя. Едно момиче идва през няколко дни да почиства. Ужасен лукс, но какво мога да направя? Моля, седнете.

— Благодаря.

— Да ви предложа чай? Кафе?

— Не, няма нужда.

Седнах. Кушетката беше твърда и неудобна.

— Устроихте ли се вече в къщата? — попита тя.

— Справяме се.

— Много се радвам да го чуя. — Тя се усмихна миловидно. — Знаете ли, аз израснах в тази къща и винаги ми се искаше в крайна сметка да отиде при някой мил човек. Някое прилично семейство. Вашият син… Джейк, ако съм запомнила правилно? Как е той?

— Тъкмо започна училище.

— „Роуз Терас“?

— Да.

Тя отново се усмихна.

— Това е едно много добро училище. И аз го посещавах като дете.

— Има ли ваши отпечатъци от ръце на стената?

— Има — кимна гордо тя. Единият червен, другият син.

— Много хубаво. Казахте, че сте израснали на улица „Гархолт“?

— Да. След смъртта на родителите ми Дерек и аз решихме ля я задържим с инвестиционна цел. Идеята беше на съпруга ми, но не трябваше много да ме увещава. Винаги съм я обичала. Знаете ли колко спомени имам там?

— Разбира се.

Замислих се за мъжа, който се беше навъртал пред къщата, и се опитах да пресметна наум. Той беше значително по-млад от госпожа Шиъринг, но не беше невъзможно.

— А имахте ли по-малък брат?

— Не, бях единствено дете. Вероятно затова винаги съм таяла толкова топли чувства към тази къща. Тя беше моя, разбирате ли? Само моя. Много я обичах.

Изражението й се промени.

— Когато бях малка, приятелите ми се страхуваха от нея.

— Защо се страхуваха?

— О, мисля, че просто къщата си е такава. Изглежда някак странно, нали?

— Вероятно.

Вчера Карън беше казала почти същото. Повторих онова, което бях казал и на нея, макар, честно казано, да започваше да ми звучи банално.

— Притежава собствен характер.

— Точно така! — Госпожа Шиъринг изглеждаше доволна. — Точно така винаги съм си мислела и аз. И затова се радвам, че сега отново е в сигурни ръце.

Преглътнах казаното от нея, защото в къщата далеч не се чувствах на сигурно място. Но както подозирах, който и да беше мъжът, слухтял около нея, той беше излъгал, че е израснал там. Също така ми направиха впечатление думите, които тя беше използвала току-що. Сега отново е в сигурни ръце. В крайна сметка беше искала да отиде при някой мил човек.

— Преди не е ли била в сигурни ръце?

Това сякаш отново я накара да се почувства неудобно.

— Не особено, не. Нека просто кажем, че в миналото нямах късмет с наемателите. Но все пак за човек е толкова трудно да прецени, нали? Когато се запознаеш с хората, те изглеждат съвсем приятни. И никога не съм имала основателна причина да се оплаквам. Плащаха си наема навреме. Грижеха се достатъчно добре за имота…

Тя замълча, сякаш не знаеше как да обясни същината на проблема и предпочиташе да не се опитва. Но това беше лукс, който аз не можех да си позволя.

— Но?

— О, не знам. Никога не съм разполагала с нищо конкретно, което да използвам срещу тях, в противен случай не бих се поколебала. Просто подозрения. Че може би от време на време там живееха и други хора.

— Че на свой ред са давали стаи под наем?

— Да. И че понякога се случваха неприятни неща.

Изражението й се промени.

— Когато се отбивах, къщата често миришеше странно — но разбира се, в днешно време не е позволено да ходиш без уговорена среща. Представяте ли си? Уговорена среща, за да отидеш в собствената си къща? Предупреждение по-скоро. Единственият път, когато се отбих, без да се обадя, не ме пуснаха да вляза.

— Говорите за Доминик Барнет?

Тя се поколеба.

— Да. За него. Макар че и предишният не беше по-добър. Мисля, че с тази къща просто имах лош късмет доста дълго време.

Който предадохте на мен.

— Нали знаете какво се случи с Доминик Барнет? — попитах я аз.

— Да, разбира се.

Тя сведе поглед към ръцете си, деликатно събрани в скута, и замлъкна за миг.

— Което несъмнено е ужасно. Не бих пожелала подобна участ на никого. Но от онова, което чух впоследствие, той е бил замесен в подобни среди.

— Наркотици — казах направо аз.

Още миг мълчание. След това тя въздъхна, сякаш обсъждахме аспекти от света, които бяха напълно чужди за нея.

— Така и нямаше доказателства, че е използвал имота ми, за да ги продава. Но да. Всичко беше много неприятно. И предполагам, че след смъртта му можех да потърся друг наемател, но вече съм твърде възрастна и реших да не го правя. Роших, че е време да продам къщата и да приключа с всичко това. По този начин можех да дам шанс на стария ми дом да срещне някой нов човек. Който да се грижи за къщата по-добре, отколкото аз го бях правила в последно време.

— Джейк и аз.

— Да! — Лицето й се озари при тази мисъл. — Вие и вашето чудесно момченце! Имах по-добри предложения, но към момента парите нямат значение за мен и вие двамата ми се сторихте подходящи. Харесваше ми да мисля, че старата ми къща отива при младо семейство и така в нея отново ще си играе едно малко дете. Искаше ми се да вярвам, че може отново да се изпълни с любов и светлина. Да се изпълни с цветове, както когато аз бях малко момиченце. Толкова се радвам да чуя, че двамата сте щастливи там.

Облегнах се назад.

Джейк и аз не бяхме щастливи там, разбира се — и една част от мен беше много ядосана на госпожа Шиъринг. Струваше ми се, че историята на къщата беше нещо, което наистина е трябвало да ми разкаже още в началото. Но в същото време тя изглеждаше истински радостна, сякаш искрено вярваше, че е направила нещо хубаво. И аз разбирах доводите й да продаде имота точно на Джейк и мен вместо на…

И тогава се намръщих.

— Казахте, че сте имали по-добри предложения за къщата?

— О, да — и то доста по-добри. Един мъж беше готов да плати много над обявената сума.

Тя сбърчи нос и поклати глава.

— Но той никак не ми допадна. Напомняше ми малко на останалите. Също така беше много настоятелен, което още повече ме отблъсна. Не обичам да ме притискат.

Аз отново се наведох напред.

Някой е бил склонен да плати за къщата много над обявената сума и госпожа Шиъринг му е отказала. Бил е много настоятелен и нахален. У него е имало нещо отблъскващо.

— Този мъж — казах предпазливо аз. — Как изглеждаше? Беше ли доста нисък? С плешиво теме, заобиколено от посивяла коса ето тук?

Направих знак около главата си, но тя вече кимаше.

— Да, същият. Винаги безупречно облечен.

И изражението на лицето й отново се промени, сякаш привидната почтеност не беше успяла да я заблуди, точно както и мен.

— Господин Колинс — каза тя. — Норман Колинс.