Алекс Норт
Шепнещия мъж (50)

49

Твоят татко харесваше тези книжки като малък.

Пийт едва не каза това, когато коленичи до леглото на Джейк и взе книгата в ръка. Светлината в спалнята беше толкова мека, а Джейк толкова малък, сгушен под завивката си, че той за малко се върна обратно във времето. Спомни си как четеше на Том, докато беше малко момче. Книгите на Даян Уейн Джоунс бяха сред любимите на сина му.

„Силата на три“. Той не можеше да си спомни за какво се разказва, но мигновено разпозна корицата и докато я докосваше, върховете на пръстите му потрепваха. Беше много старо издание. Кориците бяха износени по краищата, а гръбчето беше толкова овехтяло, че заглавието не се четеше под многобройните гънки. Дали това беше същата книга, която той самият беше чел преди толкова много години? Да, помисли си той, тя беше. Том я беше запазил и сега на свой ред я четеше на сина си. Не просто една история, предавана във времето от баща на син, а същите страници, на които беше написана. Твоят татко харесваше тези книжки като малък.

Но се спря, преди да го каже. Не беше само това, че Джейк нямаше никаква представа каква връзка имаше с Пийт. Но и Пийт не беше човекът, който да му я разкрие и никога нямаше да бъде. И това беше добре. Ако искаше да покаже, че през годините се е променил и вече не е ужасният баща от най-лошите спомени на Том, той не биваше и да показва, че е бил част и от някои хубави такива.

Ако онзи човек си беше отишъл, трябваше да го направи изцяло. И на негово място да се появи нов.

— Добре тогава.

Светлината в стаята правеше гласа му тих и нежен.

— Докъде сме стигнали?

 

 

След това той седна долу в тишината, без да отваря книгата, която си беше донесъл. Беше запазил топлината, която изпита горе, и му се искаше за известно време да се потопи в нея.

От толкова дълго време се беше разсейвал по всевъзможни начини: чрез книги и храна, и телевизия — всекидневни ритуали, с които все едно беше щракал с пръсти от едната страна на съзнанието си, за да му попречи да поглежда към по-опасни занимания. Но сега не се чувстваше така. Гласовете, които го обсебваха, сега мълчаха. Тази вечер поривът да пие беше замрял. Той все още долавяше, че го има — все едно беше угасена свещ, която продължава леко да дими, но пламъкът и светлината й вече са изчезнали.

Беше толкова прекрасно да почете на Джейк. Момченцето беше стояло тихо и заслушано, а след една-две страници беше пожелало да продължи само. Макар леко да се беше запъвал с четенето, речникът му очевидно беше внушителен. И беше невъзможно да не се долови спокойствието, което цареше в стаята. Колкото и Пийт да беше утежнил детството на Том, това не се беше отразило на неговия син.

Петнайсет минути по-късно Пийт се качи да нагледа Джейк и видя, че момчето е дълбоко заспало. Той остана неподвижно за миг, потънал в наслада от спокойствието, което излъчваше Джейк.

Това губиш, когато пиеш.

Беше си го повтарял толкова много пъти, докато беше гледал снимката на Сали, а умът му се беше ровил из спомените за живота, който беше загубил. Повечето пъти това му беше достатъчно, но невинаги — и последните няколко месеца бяха най-трудното изпитание. Но някак си беше устоял. И сега, свел поглед надолу към Джейк, той изпитваше монументално задоволство, че е успял — все едно се беше разминал с куршум, за който дори не беше знаел, че лети към него. Макар бъдещето да носеше несигурност, поне го имаше.

Виж какво печелиш, като се откажеш.

Тази мисъл беше толкова по-хубава. Това беше разликата между съжаление и облекчение; между едно студено огнище, пълно с мъртва, сива пепел, и един огън, който все още беше разпален. Той не го беше изгубил. Може би все още не го беше открил напълно. Но не го беше изгубил.

Когато се върна на долния етаж, той все пак почете малко, но го разсейваха мислите за разследването и непрестанно проверяваше телефона си за новини. Нямаше никакви. Струваше му се, че Аманда трябваше вече да е пристигнала и Франсис Картър би трябвало да е арестуван или да го разпитват — и той се надяваше, че се е случило едно от двете. След като беше твърде заета да го информира, значи беше твърде заета да напредва във вярната посока.

Франсис Картър.

Той ясно си спомняше момченцето. Макар, разбира се, Франсис Картър да беше вече един напълно различен човек: един пораснал мъж, произлязъл от онова момченце, но променен. Преди двайсет години Пийт беше контактувал с момченцето само няколко пъти; повечето от разпитите беше необходимо да се провеждат от специално обучени полицейски служители. Франсис беше малък и блед, и изтерзан, вперил поглед надолу към масата и свъсил очи, като в най-добрия случай отговаряше с една дума. Пораженията върху психиката му, които животът с баща му несъмнено беше нанесъл, бяха очевидни. Той беше едно уязвимо дете, преживяло чудовищни неща.

Сега Пийт си припомни думите на Картър.

Блузата му е нахлузена на лицето, така че не, го виждам добре, точно както ми харесва.

За него всички деца са били еднакви; всяко е можело да свърши работа. И не беше искал да вижда лицата им. Но защо? Пийт се запита дали беше възможно Картър да е искал да си представя, че жертвите са собственият му син? Едно момче, което не беше можел да нарани, без да го заловят — и затова омразата, която беше изпитвал, трябваше да бъде насочена към други деца?

Пийт застина съвсем неподвижно.

Ако беше вярно, как можеше да се почувства едно дете в отговор на това? Че е безполезно и също заслужава да умре може би. Вина заради животите, погубени на негово място. Един искрен копнеж да поправи стореното. Един порив да помага на деца като него, защото по този начин би могъл някак да започне да помага на себе си.

Един човек, които се грижи.

Картър говореше за мъжа от снимката, която му беше показал.

Беше му се усмихнал.

Питър, ти просто не слушаш.

Нийл Спенсър е бил държан в плен в продължение на два месеца, но през цялото време някой го е гледал добре. Някой се е грижел за него — докато нещо не се беше объркано, след което Нийл е бил убит и тялото му захвърлено на същото място, където е бил отвлечен. Пийт си спомни какво си беше помислил, когато онази нощ беше открил тялото на момчето на сметището. Че сякаш някой беше върнал подарък, който повече не му трябва. Сега си помисли нещо различно.

Може би по-скоро приличаше на провален експеримент.

На горния етаж Джейк започна да пищи.