Алекс Норт
Шепнещия мъж (65)

64

Чакай тук.

Какъв избор имаше? Никакъв.

Джейк седна на леглото и стисна ръба му с две ръце. Когато Джордж беше излязъл, беше заключил вратата в долния край на стълбите. Звънецът все още беше продължавал да звъни. Звукът се беше чувал още около една минута, преди най-сетне да спре, и затова Джейк предположи, че Джордж сигурно беше отворил входната врата и вероятно все още говореше с човека там. В противен случай сигурно вече щеше да се е качил обратно? И да направи онова, което беше намислил да направи, преди онзи човек да позвъни, който и да беше той.

Ако съм послушен, може би няма да го направи, помисли си Джейк.

Може би ако изчака тук, Джордж отново ще започне да го харесва.

— Джейк, знаеш, че това не е вярно.

Той обърна глава. Момиченцето седеше на леглото до него и изражението й отново беше сериозно. Но сега беше различно. Тя изглеждаше уплашена, но също така и твърдо решена.

— Той е лош човек — каза тя — и иска да те нарани. И ако му позволиш, ще го направи.

На Джейк му се искаше да заплаче.

— Как се предполага, че мога да му попреча?

Тя се усмихна нежно, сякаш и двамата знаеха отговора на този въпрос. Не, не, не. Джейк погледна към ъгъла на стаята, откъдето малкият коридор водеше към стълбите. В никакъв случай нямаше да слезе там долу. Не можеше да се изправи пред онова, което може би го очакваше долу.

— Не мога да го направя!

— Ами ако на вратата е татко ти?

И точно това Джейк почти не беше посмял да си помисли. Че може би татко му все пак искаше да го намери и някак си беше успял, и сега беше долу.

Нямаше сили да се надява на това.

— Татко щеше да се качи и да ме вземе.

— Само ако знае, че си тук. Може и да не е сигурен.

Тя се замисли.

— Може би трябва да го срещнеш по средата.

Джейк поклати глава. Това беше твърде много.

— Не мога да сляза долу.

За миг момиченцето замълча. После тихо каза:

— Разкажи ми кошмара.

Джейк затвори очи.

— За това как откри мама, нали?

— Да.

— И никога преди не си го разказвал на друг, нито дори на татко си. Защото толкова много те е страх. Но на мен можеш да ми разкажеш.

— Не мога.

— Да, можеш — прошепна тя. — Аз ще ти помогна. Влизаш в дневната и сякаш къщата е празна. Татко го няма, нали? Той все още е отвън. Затова прекосяваш дневната.

— Недей — каза Джейк.

— Слънчево е.

Той стисна очи, но това не помогна. Ясно си спомняше как светлината навлизаше под ъгъл през стария им прозорец.

— Вървиш бавно, защото усещаш, че нещо не е наред. Нещо липсва. Някак си вече знаеш това.

И сега той ясно виждаше задната врата, стената, парапета.

Всичко се показваше постепенно.

И после…

— И после виждаш нея — каза момиченцето. — Нали?

Това не беше кошмар, затова нямаше как да се събуди и да попречи на образа да се появи. Да, той видя майка си. Тя лежеше в долния край на стълбището, с килната на една страна глава и с облегната в килима буза. Лицето й беше бледо, дори леко синкаво, а очите й бяха затворени. Беше получила инфаркт, каза му татко по-късно, което никак не беше логично, защото това се случваше на старите хора. Но татко каза, че понякога се случва и на по-млади хора, може би ако сърцата им са твърде…

И тогава татко му беше замълчал и беше започнал да плаче. И двамата бяха заплакали.

Но това се случи после. В онзи момент тон просто стоеше там и осъзнаваше какво вижда по един начин, който умът му не можеше да проумее, защото предизвикваше прекалено силни чувства.

— Аз я видях — каза той.

— И?

— И тя беше мама.

Просто мама. Не някакво чудовище. Ужасяващото беше как се беше почувствал и какво означаваше това. В онзи миг му се беше сторило, че сякаш част от него самия лежи на пода и че той никога няма да успее да опише с думи вселената от чувства, която избухна вътре в него — точно толкова голяма, колкото и Големият взрив, който беше създал света.

Но това беше просто мама. Той нямаше нужда да се страхува от нея.

— Сега трябва да слезем долу — каза момиченцето и сложи ръка на рамото му. — Няма от какво да се страхуваш.

Джейк отвори очи и я погледна. Тя все още беше там и някак беше по-истинска от всякога и той не мислеше, че някога е виждал някого, който го обича толкова много.

— Ще дойдеш ли с мен? — попита той.

Тя се усмихна.

— Разбира се, че ще дойда. Винаги, разкош мой.

После тя се изправи на крака и се протегна, и го хвана за ръката, и го изтегли да се изправи.

— Какви ще бъдем? — попита тя.