Алекс Норт
Шепнещия мъж (66)

65

— Съжалявам. Тръгвам си.

Дори не бях сигурен на кого се извинявах. На Сондърс вероятно, задето се бях появил на прага му и го бях обвинил, бях го уплашил, без никакво истинско доказателство. Но извинението имаше и по-далечна цел. То беше за Джейк. За Ребека. За мен самия дори. По един или друг начин бях разочаровал всички ни.

Погледнах обратно към Карън. Тя продължаваше да държи телефона до ухото си, но отново поклати глава срещу мен.

— Вижте — каза Сондърс. — Няма за какво. Както вече казах, разбирам, че се тревожите. И не мога да си представя какво преживявате в момента. Но…

Той замълча.

— Знам — казах аз.

— На драго сърце ще говоря с полицията. И се надявам да го откриете. Вашият син. Надявам се всичко това да е просто някаква грешка.

— Благодаря ви.

Кимнах и тъкмо щях да тръгна обратно към колата, когато някъде от вътрешната част на къщата зад гърба ми долетя някакъв звук. Спрях. Обърнах се отново към Сондърс. Беше далечно трополене и някой крещеше, но толкова неясно, че беше едва доловимо.

Сондърс също го чу. Изражението му се беше променило, докато бях с гръб към него, и той вече не изглеждаше нито толкова болен, нито толкова безобиден. Сякаш човечността беше само дегизировка, която сега беше паднала от лицето му, и аз бях изправен пред нещо напълно чуждо.

Той бързо затвори вратата.

— Джейк!

Стигнах до прага точно навреме, за да препреча вратата с крак. Тя болезнено се блъсна в коляното ми, но без да обръщам внимание на болката, я бутнах, обгърнах с една ръка касата на вратата и после, с гръб към твърдото дърво, блъснах с всичка сила. Сондърс пъшкаше от другата страна и я буташе обратно към мен. Но аз бях по-едър от него и внезапният прилив на адреналин ми донесе допълнителна сила.

Джейк беше някъде вътре в тази къща и ако не стигнех до него, Сондърс щеше да го убие. Знаех, че Сондърс нямаше да се измъкне. Нямаше дори да се опита. Но ако успееше да ме избута навън, все пак можеше да нарани сина ми.

— Джейк!

Изведнъж отпорът изчезна.

Сондърс явно се беше отместил. Вратата рязко се отвори и аз се прекатурих напред към дневната, като се блъснах в него и почти паднах на земята. Той ме удари вяло от едната ми страна, когато го бутнах, и после се препъна назад, а после двамата се стоварихме на пода, аз върху него, главата му опряла странично в дъските на пода, а предната част на ръката ми притиснала челюстта му. Той се опита да се надигне и да ме избута, но бях по-едър от него и изведнъж разбрах, че ще успея да го удържа.

Но после той отново се надигна към мен и усетих ръката му от едната си страна — там, където вече ме беше ударил толкова безобидно — и усетих някаква болка. Сама по себе си не беше непреодолима, но беше противна и ужасна. Дълбока, вътрешна, неестествена. Погледнах надолу и видях свития му юмрук, притиснат в мен, а после и кръвта, която беше започнала да се пропива в белия халат, с който беше облечен.

Ножът, който държеше в юмрука си, беше забит някъде дълбоко в мен и когато той се надигна с гневен крясък, целият ми свят закрещя заедно с него.

— Джейк!

Не бях сигурен дали го извиках, или просто си го помислих.

Сондърс беше оголил зъби на сантиметри от лицето ми, от устата му хвърчаха слюнки и той се опитваше да ме ухапе. Притиснах го надолу и зрението ми започна да се раздробява на звездички по краищата. И тогава, когато той се надигна отново, острието помръдна заедно с него и звездите експлодираха. Ако го оставех да се изправи, щеше да убие мен, а после и Джейк, затова го притиснах надолу още по-силно и ножът отново помръдна, и звездната експлозия се разми в бяла светлина, която постепенно запълни цялото ми зрение. Но не можех да го оставя да се изправи. Щях да го притискам надолу, докато ме убиваше.

Джейк.

Трополенето и виковете все още се чуваха някъде над мен. Вече можех да различа отделните думи. Синът ми беше там горе и ме викаше.

Джейк.

Звездите изчезнаха и светлината надделя.

Съжалявам.