Алекс Норт
Шепнещия мъж (44)

43

Точно преди обяд на вратата се почука.

Вдигнах поглед от лаптопа си. Първото, което направих тази сутрин, след като заведох Джейк на училище, беше да потърся информация за Карън в интернет. Открих я доста лесно: Карън Шоу беше посочена като авторка на стотици онлайн публикации на местния вестник, включително статии, които отразяваха отвличането и убийството на Нийл Спенсър. Прочетох всяка една от тях с нарастващо гадене в стомаха: не просто страх от онова, което можеше да напише сега всички онези лични подробности, които й бях разкрил вчера в кафенето, — но и едно чувство, че съм бил предаден. Бях се оставил да си въобразя, че тя искрено се интересува от мен, и сега се чувствах глупаво, сякаш по някакъв начин съм бил измамен.

Отново се почука: тихо и колебливо, сякаш човекът отвън не беше решил дали иска да го чуя, или не. И аз си казах, че знам кого ще открия там. Оставих лаптопа настрани и отидох до вратата.

Карън стоеше на стъпалото пред входа.

Облегнах се на стената и скръстих ръце на гърдите си.

— Носиш ли скрит микрофон под това нещо?

Кимнах към голямото палто. Тя трепна обидено.

— Може ли да вляза за минутка?

— Защо?

— Просто… искам да обясня. Няма да отнеме дълго.

— Няма нужда.

— Мисля, че има.

Тя изглеждаше разкаяна — дори засрамена, — но аз си спомних как майка ми казваше, че обясненията и извиненията почти винаги са за онзи, който ги прави, и изпитах порив да кажа на Карън, че може да се успокоява колкото си иска, стига да не ме занимава с това. Но точно в този момент очевидната й уязвимост беше в толкова силен контраст с държанието й от предишните ни срещи, че не можах. Изглеждаше така, сякаш правеше това, защото наистина беше важно за нея.

Отдръпнах се от стената.

— Добре.

Отидохме в дневната. Почувствах се леко засрамен заради вида на къщата: мръсната ми чиния от закуска беше на кушетката до лаптопа, а моливите и рисунките на Джейк все още бяха разпръснати по целия под. Но нямаше да се извинявам на Карън, задето е разхвърляно. Нямаше никакво значение какво ще си каже, нали? Преди днес сутринта щеше да има — няма смисъл да го отричам. Беше глупаво, но вярно.

Тя спря в самия край на стаята, все така увита в голямото си палто, все едно не беше сигурна дали са я поканили вътре, или не.

— Искаш ли нещо за пиене?

Тя поклати глава.

— Просто исках да обясня случилото се днес сутринта. Знам как ти е изглеждало отстрани.

— Не съм сигурен как ми изглеждаше. Нито какво си мисля.

— Съжалявам. Трябваше да ти кажа.

— Да.

— И почти го направих. Може би няма да ми повярваш, но всъщност вчера сутринта едва се сдържах. Докато бяхме в кафенето, имам предвид през цялото време, докато ми разказваше всички онези неща.

— И въпреки това ме остави да го направя.

— Да, но не е като да ми остави избор.

При тези думи тя се престраши и леко се усмихна: малко напомняне за онази Карън, с която бях свикнал.

— Честно казано, останах с впечатлението, че имаш нужда да споделиш всичко това с някого, за да ти олекне. И по тази линия искрено се радвах, че мога да бъда полезна. Но като журналист беше истинско мъчение да те слушам.

— Чак толкова ли?

— Ами да. Защото знаех, че няма да мога да използвам нищо от това, което ми казваш.

— Сигурен съм, че би могла.

— Е, да, в смисъл че не си говорехме официално извън протокола, така че сигурно бих могла. Но това не би било честно спрямо теб и Джейк. Не бих ви го причинила. Става въпрос за лична етика, а не толкова за професионална.

— Ясно.

— Което, честно казано, е толкова типично за живота ми.

Тя се изсмя горчиво.

— Най-голямата сензация, откакто се преместих да живея тук, и пред мен се отваря възможност, каквато няма никой от големите медии. А аз не мога да се възползвам от нея.

Не отговорих. Беше вярно, че не се беше възползвала — поне не още. Най-скорошната й статия беше публикувана тази сутрин и в нея беше включена само най-обща информация, точно както във всички други вестници. Онова, което й разказах, далеч надхвърляше написаното — и също така съвсем очевидно беше точно в нейния ресор. Но колкото и да се беше изкушавала, досега не беше разкрила нищо повече. Дали й вярвах сега, когато казваше, че няма да го направи? Май да.

— Говорил ли си с някого от другите репортери? — попита тя.

— Не.

Щях да повторя думите на баща ми и да кажа, че не знам нищо, но предвид създалите се обстоятелства, това щеше да е една безполезна лъжа.

— Останалите се разотидоха доста бързо. На няколко пъти ми звъняха на домашния телефон, но не им обърнах внимание.

— Доста дразнещо.

— Така или иначе, никога не вдигам телефона.

— Да, и аз не съм голям почитател на телефоните.

— По-скоро мен никой никога не ме търси.

Това не беше точно шега, но тя се усмихна. И аз си казах, че в това няма никакъв проблем. От началото на разговора гласовете ни бяха станали по-тихи и част от напрежението в стаята се беше разсеяла. Почти се изненадах какво облекчение изпитах от този факт.

— Дали ще продължат да настояват? — попитах аз.

— Зависи как ще се развият нещата. Опитът ми показва, че ако не те оставят на мира, може би те си струва да говориш с един от тях.

Тя вдигна ръка пред себе си.

— Не е задължително да съм аз. Всъщност, колкото и да ми е трудно да го кажа, донякъде може би ми се иска да не съм.

— Защо?

— Защото сме приятели, Том. И при това положение ми е по-трудно да бъда обективна. Както вече казах, вчера едва се сдържах. Нали си даваш сметка, че не те заведох да пием кафе, за да измъкна някаква история от теб? Бях напълно изненадана, когато ми разказа. Как бих могла да знам? Но мисълта ми е, че ако веднъж разкажеш пред всички своята гледна точка, интересът ще спадне. Но все пак виж как ще се развият нещата.

Замислих се над думите й.

— Но бих могъл да говоря с теб?

— Да, би могъл. И знаеш ли какво? Като изключим всичко останало, в някакъв момент би било хубаво отново да пием кафе заедно, нали?

— Може и аз да науча нещо пикантно за теб.

Тя се усмихна.

— Ами да. Сигурно би могъл.

Замислих се над това.

— Сигурна ли си, че не можеш да останеш да пийнем нещо?

— За съжаление, да — одеве не просто ми беше неудобно. Наистина трябва да се връщам.

Тя беше на път да излезе от стаята, но тогава се сети нещо.

— Ами довечера? Сигурно майка ми ще може да гледа Адам. Може тогава да пийнем по нещо например.

Майка й да гледа Адам.

Не съпруг или приятел.

Вероятно вече бях предположил, че е необвързана, и не бях сигурен дали настоящото потвърждение беше нарочно, или случайно. Така или иначе, много ми се искаше да кажа да. За бога, колко изумително би било да изляза да пийна по нещо с жена? Не можех да си спомня кога съм го правил за последен път. Но освен това си давах сметка и колко много ми се искаше да изляза да пийна нещо точно с нея. Че цяла сутрин се бях чувствал наранен и глупав по една доста очевидна причина.

Но разбира се, това беше невъзможно.

— Аз сигурно няма да успея да намеря кой да гледа Джейк — казах аз.

— Вярно. Разбирам. Чакай малко. — Тя бръкна в палтото си и извади визитна картичка. — Сетих се, че няма как да се свържеш с мен. Тук ми има и телефона, и всичко останало. Ако ги искаш, разбира се.

Да, исках ги.

— Благодаря.

Взех картичката.

— Аз нямам визитка.

— Пф. Просто ми прати съобщение и така ще ти имам номера.

— Очевидно. Пф, наистина.

Тя спря пред входната врата.

— Как е Джейк днес?

— Чудотворно добре — казах аз. — Наистина нямам представа как го прави.

— Аз имам. Както вече ти казах, ти имаш твърде ниско мнение за себе си.

И с тези думи тя тръгна надолу по алеята. За миг я проследих с поглед как се отдалечава, а след това погледнах надолу към визитната картичка в ръцете си. И се замислих. Това беше втората такава картичка, която получавах днес, и всяка носеше собствени усложнения със себе си. Но, господи, колко щеше да бъде хубаво да изляза да пийна по едно с Карън. Това ми изглеждаше като нещо, което правеха другите и което всъщност трябваше да може да се случи и на мен.

Щом се върнах в дневната, извадих телефона си и още дълго време обмислях ситуацията.

Колебливо. Неуверено.

Просто ми прати съобщение и така ще ти имам номера.

В крайна сметка това не беше първото съобщение, което изпратих.