Алекс Норт
Шепнещия мъж (53)

52

— Сигурна съм, че всичко е наред.

Докато бързаше след мен, Карън се опита да го каже леко и успокоително. И навярно имаше право — почти със сигурност преигравах, като крачех толкова бързо, че тя едва успяваше да ме следва. Беше дошла с мен, без да го обсъждаме. Но ако не го беше направила, сега може би щях да тичам. Защото макар да имаше право и най-вероятно нямаше причина да се тревожа, все пак го чувствах със сърцето си. Убеждението, че нещо никак не беше наред.

Извадих мобилния си телефон и отново се опитах да позвъня на баща ми. Докато бяхме в пъба, той ми се беше обадил, но връзката беше прекъснала, преди да успея да отговоря. Което означаваше, че нещо се беше случило. Но когато се опитах да му върна обаждането, той не беше отговорил.

Сега телефонът звънеше ли звънеше.

А той все така не отговаряше.

— По дяволите.

Когато стигнахме в долния край на улицата ми, прекъснах обаждането. Може би ме беше набрал по погрешка или беше размислил и решил, че няма нужда да говори с мен. Но си спомних колко уважително се беше държал по-рано и колко сдържано доволен ми се беше сторил, задето го помолих да гледа Джейк и му бях позволил да бъде част от живота ни, дори по един толкова нищожен начин. Той не би ми се обадил, ако би могъл да го избегне. Не и ако не беше важно.

Над полето вдясно беше надвиснал вечерният мрак. Точно в този момент там сякаш нямаше никого, но вече беше твърде тъмно, за да се вижда в далечината. Започнах да крача още по-бързо с ясната мисъл, че Карън сигурно щеше да ме вземе за пълен ненормалник. Но вече започвах да се паникьосвам, колкото и да беше нелогично, и това беше по-важно.

Джейк…

Стигнах до алеята за коли.

Входната врата беше отворена и едно парче светлина се спускаше по алеята.

Ако една врата полуотворена оставиш ти…

И тогава наистина се затичах.

— Том…

Стигнах до вратата, но след това спрях на прага. Навсякъде по дървения под в долния край на стълбите имаше размазани кървави следи от обувки.

— Джейк! — извиках навътре аз.

В къщата цареше тишина. Предпазливо влязох вътре, а сърцето ми блъскаше бясно и силно в ушите ми.

Карън вече ме беше настигнала.

— Какво…? Господи.

Погледнах надясно към дневната и не можах да проумея какво виждаха очите ми. Баща ми лежеше на една страна, с гръб към мен, свит на пода под прозореца, почти сякаш беше заспал там. Но целият плуваше в кръв. Поклатих глава. Цялата му страна беше покрита с кръв. Малко по-нагоре, около главата му, се беше образувала локва кръв. Беше напълно неподвижен. И за миг, неспособен да разбера какво виждам, аз също застинах на мястото си.

До мен Карън рязко и уплашено си пое дъх. Леко се обърнах и видях, че е пребледняла. Очите й бяха широко отворени и беше закрила устата си с ръка.

Джейк, помислих си аз.

— Том…

Но след това не чух нищо повече, защото мисълта за сина ми ме беше накарала да дойда на себе си и аз се впуснах в действие. Заобиколих я и после тръгнах право нагоре по стълбите, възможно най-бързо. И се молех. И си мислех: Моля те!

— Джейк!

На горната площадка също имаше кръв, пропита в килима под тежестта на обувките на човека, който беше извършил на долния стаж онова ужасно нещо. Някой беше нападнал баща ми, а след това се беше качил тук, беше се качил тук, в…

Стаята на сина ми.

Влязох вътре. Завивката беше грижливо оправена. Джейк го нямаше. Нямаше никого. Останах така няколко секунди, замръзнал на място, а по кожата ми пълзеше ужас.

На долния стаж Карън трескаво говореше по телефона. Линейка. Полиция. Спешно. Една смесица от думи, която в този миг не ми говореше нищо. Чувствах се така, сякаш умът ми всеки миг ще спре да функционира — все едно черепът ми внезапно се беше отворил и мозъкът ми беше изложен на огромен, непонятен калейдоскоп от ужас.

Приближих се до леглото.

Джейк го нямаше. Но това беше невъзможно, защото не можеше Джейк да го няма.

Това не се случваше.

Пакетът със специални неща лежеше на пода до леглото. Едва когато го вдигнах, с ясната мисъл, че той никога не би отишъл доброволно някъде без него, реалността се стовари отгоре ми.

Пакетът беше тук, а Джейк го нямаше.

Това не беше кошмар. Това наистина се случваше.

Сина ми го нямаше.

И тогава се опитах да изкрещя.