Алекс Норт
Шепнещия мъж (32)

31

— Татко, намериха ли го? — попита Джейк.

Бях крачил нервно напред-назад из стаята в полицейското управление в очакване детектив Аманда Бек да донесе изявлението, което трябваше да подпиша, но думите на сина ми ме накараха да спра на място.

Той седеше на един твърде голям за него стол и подритваше леко с крака, а на масата до него имаше бутилка плодов сок. Беше му го подарил сержант Дайсън, след като пристигнахме. Предполагаше се, че всеки момент ще пристигне и кафе за мен, но стояхме тук от двайсет минути и по нищо не личеше, че скоро ще се появи нито кафето, нито Бек. През цялото време Джейк и аз не си бяхме говорили. Точно в този момент не знаех какво да му кажа и целта на нервното ми крачене беше да запълни както времето, така и мълчанието в стаята.

Татко, намериха ли го?

Приближих се и коленичих пред него.

— Да. Намериха мъжа, който беше пред нашата къща.

— Не говорех за него.

Момчето в пода.

Погледнах втренчено сина си за миг, но в очите му нямаше и следа от страх или тревога. Изумително беше колко спокойно успяваше да приеме всичко, сякаш беше напълно нормално — все едно говорехме за някакво момче, с което е играл на криеница, а не за човешки останки, скрити в пода на гаража ни от един господ знае колко години и за които беше невъзможно да е знаел.

Това беше нещо, за което не биваше да говорим. Не и тук. В изявлението си пред полицията бях отговорил честно, но не бях казал всичко. Не бях споменал рисунките на пеперудите, нито им бях казал, че Джейк е говорил за момчето в пода. Не бях сигурен защо, освен че сам не можех да го осмисля и защото исках да предпазя сина си. И защото всичко това беше нещо, за което да се тревожи възрастният човек, а не седемгодишното дете.

— Да, Джейк — казах аз. — За него говореше. Разбираш ли? Сериозен съм.

Той се замисли.

— Разбирам.

— По-късно ще поговорим за другото нещо.

Изправих се и след това си дадох сметка, че казаното не е било достатъчно и че той заслужаваше да знае повече.

— Но да, намериха го.

Аз го намерих.

— Това е добре — каза Джейк. — Той малко ме плашеше.

— Знам.

— Но все пак не мисля, че искаше да го прави — намръщи се Джейк. — Мисля, че просто го болеше и му беше самотно, и това го караше да се държи зле. Но те са го намерили и значи повече няма да бъде самотен, нали? Ще може да се прибере у дома. Значи вече няма да се държи зле.

— Това беше просто въображението ти, Джейк.

— Не беше.

— По-късно ще поговорим за това. Става ли?

Погледнах го по онзи сериозен начин, както винаги когато се опитвам да сложа край на някой разговор. Този поглед обикновено не носи със себе си никакъв авторитет и една минута по-късно единият или другият започва да крещи, но днес той кимна. После се завъртя на стола си, взе бутилката с плодов сок и започна да пие от нея напълно безгрижно.

Вратата зад мен се отвори и когато се обърнах, видях да влиза сержант Дайсън с две чаши кафе в ръцете си. С гърба си той задържа вратата отворена и детектив Бек нахлу покрай него. Носеше някакви документи и изглеждаше толкова уморена, колкото се чувствах самият аз: една жена с милион задачи на главата си, твърдо решена сама да се заеме с всяка от тях.

— Господин Кенеди — каза тя. — Искрено съжалявам, че се наложи да чакате. А… ти сигурно си Джейк.

Синът ми не й обърна внимание, улисан в сока си.

— Джейк? — подканих го аз. — Може ли да поздравиш, моля те?

— Здравей.

Отново се обърнах към Бек.

— Беше дълъг ден.

— Разбирам напълно. Сигурно всичко това е много странно за него.

Тя се наведе към Джейк, като някак неловко сложи ръце на коленете си, сякаш не знаеше как точно се говори с дете.

— Джейк, бил ли си преди в полицейско управление?

Той поклати отрицателно глава, но не отговори.

— Е — неловко се засмя тя и се изправи. — Сега си за първи и надявам се, за последен път. Добре, господин Кенеди. Нося вашето изявление. Моля само да го прочетете, да се уверите, че сте съгласен с написаното, и после да го подпишете. Ето и вашата напитка.

— Благодаря.

Дайсън ми подаде чашата с кафе и аз започнах да отпивам по малко, докато преглеждах изявлението на масата. Бях разказал за Норман Колинс, за онова, което госпожа Шиъринг ми беше разказала за него и Доминик Барнет, и за мъжа, който беше шепнал на Джейк пред вратата ни предишната нощ. И как всичко това ме беше накарало да започна да се ровя в гаража и да се чудя какво ли беше търсил Колинс. И поради тази причина бях намерил вътре останките.

Погледнах към Джейк, чийто сок вече привършваше и той се опитваше да изсмуче останалото на дъното, и после се подписах на последната страница.

— Опасявам се, че тази нощ няма да можете да се приберете вкъщи — каза детектив Бек.

— Добре.

— Вероятно утре вечер също. Разбира се, през това време ние на драго сърце ще ви настаним другаде. Имаме тайна квартира наблизо.

Химикалката ми застина във въздуха над подписа ми.

— Защо бихме имали нужда от тайна квартира?

— Нямате — бързо отговори тя. — Това е просто къща, която имаме на разположение. Но нека моят колега, детектив Уилис, да ви обясни всичко. Той трябва да дойде всеки момент и ще мога да ви оставя на спокойствие. Всъщност ето го и него.

Вратата отново се отвори и вътре влезе един мъж.

— Пийт — каза Бек. — Това са Том и Джейк Кенеди.

Погледнах мъжа с широко отворени очи и сякаш целият свят изчезна. Беше минало толкова много време и годините се бяха оказали благосклонни към него, но макар да изглеждаше много по-стегнат и здрав, възрастните се променяха много по-малко от децата — и аз го разпознах. Образът му прободе сърцето ми и миг по-късно бликнаха стотици заровени в миналото спомени, които се стрелнаха нагоре и погълнаха цялото ми съзнание.

Той също ме позна. Разбира се, че ме позна. Към този момент той вече е знаел името ми и е имал време да се подготви за това. Докато се приближаваше към мен, напълно професионално и официално, си казах, че никой друг не би забелязал трескавото изражение на лицето му.

Трясък от счупено стъкло.

Писъците на майка ми.

— Господин Кенеди — каза баща ми.