Алекс Норт
Шепнещия мъж (26)

25

Всичко винаги свършва там, където започва, каза си Аманда.

Преглеждаше записите от охранителните камери в района около сметището — и не можеше да не си спомни как преди два месеца беше изучавала кадрите от същите тези улици. В онзи момент се беше надявала, че ще види похитителя на Нийл Спенсър. Сега търсеше някого, който връща тялото на момчето. Но до този момент резултатът беше същият.

Нищо.

Още сме в началото, каза си тя — но тази мисъл беше като пенел в ума й. В действителност, беше твърде дяволски късно най-малкото за самия Нийл Спенсър. В главата й продължаваше да изниква образът на трупа му, въпреки че да се връща към ужаса, на който беше станала свидетел предишната нощ или към неуспешния си опит да открие Нийл навреме, — нямаше да помогне. Онова, което трябваше да направи вместо това, беше да се съсредоточи върху работата. Стъпка по стъпка. Всяка подробност с времето си. Това беше начинът и крайна сметка да хванат кучия син, който беше причинил всичко това на момченцето.

Още един образ.

Тя поклати глава и после погледна към задната част на стаята, където Пийт Уилис тихо работеше на бюрото, което му бяха зачислили. След като беше намерил време да седне, тя тайничко го беше поглеждала. Понякога вдигаше телефона и се обаждаше на някого; през останалото време вниманието му беше насочено единствено към снимките и документите пред него. Франк Картър знаеше нещо и Пийт преглеждаше списъка с посетителите на неговите приятели и познати в затвора, като се опитваше да разбере дали някой от тях не беше предал на Картър някаква информация от външния свят. Но точно сега тя беше запленена от самия Пийт.

Как успяваше да бъде толкова спокоен?

С тази разлика, че тя знаеше колко страдаше той в момента, под повърхността. Спомняше си как се беше държал вчера, след посещението при Франк Картър, и след това на сметището миналата нощ. Ако сега изглеждаше безпристрастен, то беше само защото успяваше да се дистанцира от ситуацията, точно както самата тя се опитваше да направи. И ако успяваше, то беше само защото имаше много по-голям опит в това.

Аманда искаше да го попита каква е тайната.

Вместо това тя се насили да насочи вниманието си обратно към видеоматериала, вече уверена дълбоко в себе си, че няма да открие нищо, точно както преди два месеца, когато екипът й бавно идентифицира и елиминира хората, заснети от оскъдния брой охранителни камери в градчето. Тази работа я вбесяваше. Колкото повече напредваш, толкова по-силно усещаш, че се проваляш. Но беше необходимо.

Тя поднови преглеждането на мъглявите образи. Кадър по кадър — мъже, жени и деца. Всички те щяха да бъдат разпитани, макар никой от тях да не беше видял нищо съществено. Човекът, когото издирваха, беше твърде предпазлив, за да допусне това. И с превозните средства щеше да се окаже същото. Непоколебимостта й по време на оперативката беше искрена и част от нея все още продължаваше да се придържа към това чувство, но вътрешно в себе си знаеше, че всички те бяха безсилни. Истината е, че не беше трудно да караш из Федърбанк и да избегнеш охранителните камери. Просто трябва да знаеш какво правиш.

Тя си записа тази мисъл в бележника, който държеше до себе си.

Запознат с местоположението на охранителните камери?

Но си беше записала същото два месеца по-рано. Историята се повтаряше.

Винаги завършва там, където започва.

Тя гневно захвърли химикалката, после се изправи и се приближи до Пийт, който работеше така вглъбено, че дори не и забеляза. Принтерът на бюрото му непрестанно изкарваше различни снимки — кадри от охранителни записи на посетителите в затвора. Пийт ги сравняваше с информацията на екрана и си водеше бележки на гърба им. Върху бюрото имаше принтирана и статия от някакъв стар вестник. Тя наведе глава, за да прочете заглавието.

— „Брак в затвора за Канибала от Кокстън“? — каза тя.

Пийт подскочи.

— Моля?

— Статията във вестника.

Тя отново го прочете на глас.

— Светът никога не спира да ме изненадва. Обикновено по ужасяващ начин.

— О, да. — Пийт посочи с ръка снимките, които събираше. — И всички тези са негови посетители. Истинското му име е Виктор Тайлър. Преди двайсет и пет години отвлякъл едно момиченце. Мери Фишър?

— Спомням си я — каза Аманда.

Тогава бяха горе-долу на една и съща възраст. Макар Аманда да не можеше да си спомни как изглеждаше лицето на момиченцето, името й мигновено извика в съзнанието й страховити истории и мъгляви снимки в стари вестници. Двайсет и пет години. Трудно е да повярваш колко отдавна се беше случило, колко бързо избледняваха хората в миналото и как светът забравяше за тях.

— Сигурно вече щеше да е омъжена — каза Аманда. — Звучи сбъркано, нали?

— Да.

Пийт взе още една снимка от принтера и за секунда погледна към екрана.

— Тайлър се е оженил преди петнайсет години. Луиз Диксън. Не е за вярване, но все още са женени. Не са прекарали и една нощ заедно, разбира се. Но знаеш как става понякога. Обаянието, което притежават подобни мъже.

Аманда кимна на себе си. Престъпниците, дори най-ужасните, често не можеха да се оплачат от липса на кореспонденция с външния свят. За определен тип жени те бяха като магнит. Той не го е направил, убеждаваха сами себе си те. Или пък се е променил — а ако не, точно те щели да успеят да го спасят от самия него. Може би някои от тях дори харесваха опасността. Тя никога, по никакъв начин, не беше успявала да го проумее, но беше вярно.

Пийт записа нещо на гърба на снимката, после я остави настрана и взе следващата.

— И Картър е приятел с този тип? — попита тя.

— Картър му е бил кум.

— Е, трябва да е била прекрасна церемония. Кой ги е венчал? Самият Сатана?

Но Пийт не отговори. Вместо да гледа към екрана, той беше насочил вниманието си изцяло върху снимката, която току-що беше взел. Още един от посетителите на Тайлър, предположи тя, но тази беше погълнала цялото му внимание.

— Кой е този?

— Норман Колинс. — Пийт погледна нагоре към нея. — Познавам го.

— Разкажи ми.

Пийт й каза основните неща. Норман Колинс беше местен жител, когото бяха разпитвали във връзка с разследването преди двайсет години — не заради някакво конкретно доказателство срещу него, а заради поведението му. От описанието на Пийт той звучеше като един от онези зловещи кучи синове, които понякога се опитват да се забъркат в някое действащо разследване. Детективите от полицията бяха обучавани да внимават за подобни типове. Онези, които се навъртат в дъното на пресконференции и погребения. Онези, които сякаш слухтят или задават твърде много въпроси. Онези, които, изглежда, проявяват твърде голям интерес или просто се държат твърде необичайно. Защото, макар да е възможно това поведение да е продиктувано просто от нездрав интерес към страхотиите, понякога по този начин се държат и убийците.

Но изглежда, не и Колинс.

— Нямахме нищо срещу него — каза Пийт. Абсолютно нищо. Имаше необорими алибита за отвличанията. Нямаше никаква връзка между него и децата или семействата. Дори нямаше досие. В крайна сметка се оказа просто бележка под линия в разследването.

— И въпреки това си го запомнил.

Пийт отново впери поглед в снимката.

Най-вероятно не беше нищо важно и Аманда не искаше да започва да се надява излишно, но макар да беше нужно човек да действа последователно и разумно, не трябваше да загърбва и интуицията си. Щом Пийт беше запомнил този човек, значи трябваше да има причина за това.

— И сега се появява отново — каза тя. — Имаш ли адрес?

Пийт набра нещо на клавиатурата.

— Да. Продължава да живее на същото място като преди.

— Добре. Отиди и поговори с него. Сигурно няма да излезе нищо, но поне да разберем защо е посещавал Виктор Тайлър.

Пийт впери поглед в екрана за миг, после кимна и стана.

Аманда отново прекоси стаята. Сержант Стефани Джонсън я заговори точно преди да стигне до бюрото си.

— Госпожо?

— Стеф, моля те, не ме наричай така. Все едно съм бабата на някого. Имаме ли вече нещо от събирането на сведения в района?

— Засега не. Но искахте да знаете, ако се появи нещо във връзка със загрижени родители. Ако някой докладва подозрително поведение около дома си — такива неща?

Аманда кимна. Първоначално майката на Нийл беше пренебрегнала това и Аманда не искаше и те да повтарят същата грешка.

— Получи се подобен сигнал рано тази сутрин каза Стеф. — Един мъж се обади и каза, че някой с бил пред дома им и е говорил със сина му.

Аманда протегна ръка към бюрото на Стеф и обърна екрана към себе си, за да прочете доклада. Момчето, за което ставаше въпрос, беше на седем години. Ходеше в училище „Роуз Терас“. Пред входната врата имало мъж, за когото се твърдеше, че говорил с него. Но в доклада се споменаваше също така, че момченцето се беше държало странно — и между редовете ставаше ясно, че отзовалите се полицаи не бяха сигурни дали подаденият сигнал е истински.

Може би щеше да поговори с тях за това.

Аманда се отдръпна встрани, после прекоси стаята и ядосано се огледа наоколо. Забеляза сержант Джон Дайсън. Щеше да свърши работа — мързеливото копеленце си седеше зад купчина документи и си ровеше нещо в телефона. Когато се приближи и щракна с пръсти пред лицето му, той направо го изпусна в скута си.

— Ела с мен — каза му тя.