Алекс Норт
Шепнещия мъж (4)

3

— Помниш ли какво ти казах? — попита момиченцето.

Джейк помнеше, но точно сега всячески се опитваше да не й обръща внимание. Всички останали деца в „Клуб 567“ бяха отвън и траеха на слънце. Той чуваше виковете и тичането им след футболната топка по асфалта, и от време на време как топката отскачаше от стената на сградата. Докато той седеше вътре и рисуваше. Наистина би предпочел да го оставят насаме, за да си довърши рисунката.

Не че не му харесваше да си играе с момиченцето. Разбира се, че му харесваше. През по-голямата част от времето тя беше единствената, която искаше да си играе с него, и обикновено той искрено се радваше да я види. Но този следобед тя не се държеше особено ведро. Всъщност тя изглеждаше много сериозна и това никак не му допадаше.

— Помниш ли?

— Май да.

— Тогава го кажи.

Той въздъхна, остави молива и я погледна. Както винаги тя беше облечена с рокля на сини и бели квадратчета и на дясното й коляно се виждаше ожуленото, което сякаш никога не зарастваше. Докато останалите момичета тук бяха грижливо сресани, с подстригана до раменете или вързана на хубава опашка коса, тази на момиченцето беше разрошена на една страна и изглеждаше така, сякаш не е сресвана от доста време.

От изражението й в момента ставаше ясно, че тя няма да се откаже, затова той повтори онова, което му беше казала.

— Ако една врата полуотворена оставиш ти…

Всъщност трябваше да е учуден, че го беше запомнил цялото, защото не беше положил никакво специално усилие, за да запамети думите. Но по някаква причина беше успял. Имаше нещо в ритъма. Случва се да чуеш някоя песничка по детския канал на Би Би Си и продължаваш да си я пееш наум часове след това. Татко казваше на такива песнички ушни червейчета и Джейк си представяше как звуците се промушват през едната страна на главата му и пълзят някъде там вътре.

Когато той свърши, момиченцето доволно кимна на себе си. Джейк отново взе молива.

— Какво означава всъщност? — каза той.

— Предупреждение.

Тя сбърчи нос.

— Е — всъщност нещо закова. Когато бях малка, децата го повтаряха.

— Да, но какво означава?

— Просто един добър съвет — каза тя. — Все пак по света има много лоши хора. Много лоши неща. Затова е добре човек да го запомни.

Джейк се намръщи и отново започна да рисува. Лоши хора. Тук, в „Клуб 567“, имаше едно малко по-голямо момче, Карл, което Джейк намираше за лошо. Миналата седмица Карл го беше приклещил в ъгъла, докато си строеше крепост от Лего, и после се беше надвесил точно над него като голяма сянка.

— Защо винаги идва да те взима баща ти? — беше попитал Карл, макар вече да знаеше отговора. — Защото майка ти е умряла ли?

Джейк не беше отговорил.

— Как изглеждаше, когато я намери?

Той отново не беше отговорил. Освен в кошмарите си той не мислеше как беше намерил майка си онзи ден. От това започваше да диша странно и трудно. Но единственото, от което не можеше да избяга, беше мисълта, че нея вече я нямаше.

Спомни си как много отдавна беше надникнал през кухненската врата и я беше видял как разрязва наполовина една голяма червена чушка и изважда сърцевината.

— Здравей, разкош мой.

Това беше казала, когато го беше видяла. Тя винаги го наричаше така. Чувството в сърцето му, когато си спомни, че е умряла, приличаше на звука от чушката — като нещо, което се разкъсва с пукот, пук, и остава кухо отвътре.

— Наистина ми харесва да те гледам как цивриш като бебе — беше заявил Карл и после си беше тръгнал, все едно Джейк дори не съществуваше.

Не му беше приятно да си представя, че светът е пълен с такива хора, и Джейк не искаше да го повярва. Сега рисуваше кръгове по листа. Защитни полета около малките човечета от чертички, които се биеха там.

— Джейк, добре ли си?

Той вдигна поглед. Беше Шарън, една от големите, които работеха в „Клуб 567“. Тя беше почиствала в другия край на стаята, но сега беше дошла и стоеше наведена над него с ръце между коленете.

— Да — каза той.

— Хубава рисунка.

— Още не е готова.

— Какво ще бъде?

Той се замисли как да обясни битката, която рисуваше как различните страни имаха свои стратегии, с чертите между тях и драскотините над онези, които бяха победени, но беше твърде сложно.

— Просто една битка.

— Сигурен ли си, че не искаш да излезеш навън и да поиграеш с другите деца? Времето е толкова хубаво днес.

— Не, благодаря.

— Имаме малко слънцезащитен крем.

Тя се огледа.

— Тук някъде сигурно има и някоя шапка.

— Трябва да си довърша рисунката.

Шарън отново се изправи и се отдръпна, като тихичко въздъхна на себе си, но с грижовно изражение. Тя се тревожеше за него и макар да нямаше нужда да го прави, той все пак го намираше за мило. Джейк винаги познаваше, когато хората бяха загрижени за него. Баща му често го правеше, освен когато изгубеше търпение. Понякога той викаше и казваше неща като: „Само искам да говориш с мен, искам да знам какво си мислиш и как се чувстваш“. Беше страшно, когато се случваше, защото Джейк имаше чувството, че разочарова татко и го кара да е тъжен. Но той не знаеше как да бъде по-различен.

Кръгове, кръгове — още едно силово поле, едно върху друго. Или може би всъщност беше портал? За да може фигурките да избягат от битката и да отидат на някое по-хубаво място. Джейк обърна молива и започна да трие с гумичката човечето от листа.

Ето.

Вече си в безопасност, където и да си.

Веднъж, след като татко беше избухнал, Джейк намери една бележка на леглото си. На бележката имаше рисунка — трябваше да признае, че беше много хубава, — на която двамата бяха усмихнати, а под нея татко беше написал:

„Съжалявам. Искам да помниш, че дори когато се караме, ние все още много се обичаме. Целувки“.

Джейк беше сложил бележката в своя Пакет със специални неща — при всичките други съкровища, които трябваше да си пази.

Сега погледна. Пакетът беше на масата пред него, точно до рисунката.

— Скоро ще се местиш в новата къща — каза момиченцето.

— Така ли?

— Днес баща ти отиде в банката.

— Знам. Но каза, че не е сигурен какво ще стане. Може да не му дадат онова нещо, което му трябва.

— Ипотеката — търпеливо каза момиченцето. — Но ще го направят.

— Откъде знаеш?

— Той е известен писател, нали? Умее да съчинява разни неща.

Тя погледна рисунката му и се усмихна на себе си.

— Точно като теб.

Джейк се замисли за усмивката й. Беше необичайна сякаш беше и щастлива, и тъжна от нещо. Като се замисли, и той се чувстваше така заради местенето. Къщата вече не му харесваше и той знаеше, че и татко е нещастен там, но сякаш местенето все още беше нещо, за което не беше сигурен, че трябва да правят — макар самият той да беше видял за пръв път новата къща, докато двамата с татко бяха търсели заедно на таблета му.

— Ще се виждаме, след като се преместиш, нали? — каза тя.

— Разбира се. Знаеш, че е така.

Но тогава момиченцето се наведе напред и каза много настоятелно:

— Но каквото и да става, помни какво ти казах. Важно е. Джейк, трябва да ми обещаеш.

— Обещавам. Но все пак какво означава?

За миг му се стори, че тя може би щеше да му обясни, но тогава се чу звънецът от другия край на стаята.

— Късно е — прошепна тя. — Татко ти дойде.