Алекс Норт
Шепнещия мъж (36)

35

След като си тръгна от тайната квартира, Пийт подкара колата твърде бързо по пустите улици и се насочи право към вкъщи. Кухненският шкаф го зовеше и той щеше да му се отдаде. Сега, когато решението беше взето, поривът беше по-силен от всякога и сякаш целият му живот зависеше от това да се прибере възможно най-бързо.

Когато се върна вкъщи, той заключи вратата и спусна завесите. Къщата около него беше тиха и замряла и сякаш след като влезе вътре, остана също толкова пуста, колкото и преди това. Защото, реално погледнато, какво допринасяше неговото присъствие? Той огледа спартанското обзавеждане в дневната. Беше същото, както и в останалата част на къщата всичко беше толкова аскетично и грижливо подредено. Истината беше, че от години живееше в празна къща. Клетите отломки от един почти неизживян живот, един избегнат живот, не изглеждаха по-малко жалки само защото бяха подредени и чисти.

Празно. Безсмислено.

Непотребно.

Победоносният глас звучеше развеселен. Пийт стоеше неподвижен и дишаше бавно, заслушан в блъскането на сърцето си. Но много пъти се беше чувствал по този начин и знаеше, че винаги се случва едно и също. Когато желанието да пие беше най-силно, всичко го възбуждаше. Всяка случка или мисъл, добра или лоша, можеше да бъде извъртяна така, че да му угоди.

Но си оставаше лъжовно.

Случвало ти се е и преди.

Можеш да се справиш.

Поривът притихна за миг, а след това започна да надава вой в ума му — беше открил, че се опитват да го измамят. Пийт го беше оставил да води по целия път до вкъщи, беше му позволил да повярва, че ще се поддаде, но сега отново поемаше контрол.

Болката се завихри в сърцето му бясно и непоносимо.

Случвало ти се е и преди.

Можеш да се справиш.

Масата. Бутилката и снимката.

Тази вечер той добави и една стъклена чаша, а след миг колебание отвори бутилката и сипа вътре два пръста водка. И защо не? Или щеше да пие, или не. Не беше от значение колко далеч щеше да стигне; важно беше дали ще стигне до края.

Телефонът му избръмча. Той го взе и видя съобщение от Аманда, която го информираше как е протекъл разпитът на Норман Колинс. Явно бяха арестували Колинс за убийството на Доминик Барнет, но ситуацията около Нийл Спенсър беше станала още по-неясна и Колинс беше решил да използва адвокат.

„Мислиш ли, че човекът, когото арестувахте, е убил Нийл Спенсър?“, беше попитал Том.

„Възможно е“, беше отговорил той — и беше очевидно, че този човек наистина беше замесен по един или друг начин. Но не Колинс беше отвлякъл и убил Нийл — а това означаваше, че истинският убиец все още беше на свобода. При тази мисъл цялото облекчение от арестуването на Колинс се изпари напълно, точно както когато преди двайсет години видя Миранда и Алън Смит във фоайето на управлението и осъзна, че кошмарът далеч не е приключил.

Сега не трябваше да се занимава с това. Макар и отчужден, Том беше негов син и този конфликт на интереси означаваше, че утре трябва да говори с Аманда и сам да се оттегли от разследването. Предполагаше, че освобождаването от това напрежение само по себе си ще му донесе известно облекчение. И въпреки това, след като беше затънал толкова надълбоко в разследването — след като му се беше наложило да се изправи отново пред Картър и да види тялото на Нийл Спенсър на сметището предишната нощ, — той искаше да доведе всичко докрай, каквито и щети да му нанесе това.

Остави телефона настрана, после впери поглед в чашата и се опита да прецени как го беше накарала да се почувства срещата с Том след толкова много години. Тази случка трябваше да го разтърси из основи, мислеше си той, и въпреки това изпитваше особено спокойствие. През годините се беше откъснал от факта, че е баща — сякаш беше нещо, научено в училище, което повече нямаше отражение върху живота му. Беше намерил начин да се справя с болката от спомените за Сали, но провалът му като баща на Том беше безграничен и Пийт беше направил всичко по силите си да не мисли за това. Беше най-добре да няма нищо общо с живота на сина си и когато се улавяше, че е започнал да си представя какъв ли човек е станал Том, той бързо пропъждаше тези мисли.

Но сега знаеше.

Нямаше никакво право да мисли за себе си като за баща, но му беше невъзможно да не се опита да прецени какъв човек е мъжът, с когото се беше срещнал. Писател. Това беше логично, разбира се. Като малък Том винаги беше имал творчески заложби — винаги си беше измислял истории, твърде сложни за Пийт, или беше разигравал заплетени сцени със своите играчки. Джейк сякаш доста приличаше на Том на неговата възраст: едно чувствително и умно дете. От малкото, което Пийт научи, беше очевидно, че животът беше сблъскал Том с трудности и трагедии, и въпреки това той успяваше да отглежда Джейк сам. Нямаше съмнение, че синът му беше пораснал и се беше превърнал в добър човек.

Не в нищожество. Не в безполезен провал.

А това беше добре.

Пийт прокара върха на пръста си по ръба на чашата. Хубаво беше, че Том беше успял да се справи с нещастното детство, което му беше завещал. Добре че беше лишил Том от присъствието си в неговия живот, за да не го трови допълнително. Защото е ясно, че го беше правил. Дори след цялото това време той помнеше. Нанесеният удар е бил достатъчно тежък, за да остави трайни последици.

Помня онази последна нощ.

Пийт все още виждаше омразата, изписана по лицето на сина му при тези думи. Той взе чашата. Отново я остави. Но това не беше точно така, нали? Той заслужаваше омраза това му беше пределно ясно, — но омразата трябваше да бъде заслужена. Когато Сали и Том го напуснаха, Пийт беше започнал да пие почти постоянно и дните и нощите му се сливаха в едно, но си спомняше онази конкретна нощ напълно ясно. Описанието на Том за случилото се беше невъзможно.

Имаше ли значение?

Вероятно не. Дори споменът на сина му да не отговаряше напълно на истината, подобно на собствените чувства на Пийт, че се е провалил и е нищожество, той несъмнено го усещаше истински — а в крайна сметка само това имаше значение.

Той погледна познатата снимка на него и Сали, Беше направена, преди Том да бъде заченат, но Пийт си мислеше, че ако се постарае, човек сигурно може да забележи мисълта за надвисналото бащинство в погледа на младия мъж. Половинчатата усмивка, която сякаш скоро щеше да изчезне. Все едно мъжът на снимката вече знаеше, че ще се провали тотално и ще загуби всичко.

Сали изглеждаше все така щастлива.

Беше я загубил преди много време, но беше поддържал фантазията, че тя е жива някъде там, че води спокоен живот, изпълнен с любов. Беше поддържал жалкото убеждение, че загубата, която е претърпял, е била от полза за нея и Том. Но сега знаеше истината. Не беше имало никаква полза. Сали беше мъртва.

Сякаш всичко беше умряло с нея.

Той вдигна отново чашата, но този път я задържа в ръка, като гледаше как копринената течност се дипли вътре. Преди да го направи, му изглеждаше толкова невинна — така приличаше на вода, преди да я раздвижиш и да видиш мъглявината, която се крие вътре.

Беше му се случвало и преди. Можеше да оцелее.

Но защо да си прави труда?

Той огледа стаята и отново претегли празнотата на своето съществуване. Той нямаше същина. Беше един празен човек. Един живот без въздействие. В миналото му нямаше нищо хубаво, което да бъде избавено, и в бъдещето му нямаше нищо, което да си струва да се опита да спаси.

Но това не беше вярно, нали? Убиецът на Нийл Спенсър може би все още беше на свобода. Ако убийството на момчето беше следствие от грешката, която Пийт беше допуснал в миналото, значи беше негова отговорност да разреши случая, каквито и последици да му се налагаше да понесе. Без значение дали му харесваше, или не, кошмарът се беше завърнал и той знаеше, че ще трябва да доведе нещата докрай, дори това да го съсипе. Имаше конфликт на интереси, наистина, но ако действаше предпазливо, може би никой никога нямаше да узнае. Съмняваше се, че Том искаше далечното им общо минало да се разчуе.

Това беше една причина да остане трезвен.

А също и…

Благодаря ти за този прекрасен апартамент.

Пийт се усмихна на себе си при спомена за думите на Джейк. Бяха доста необичайни като за дете, но и забавни. Той беше забавно хлапе. Добро хлапе. Имаше творчески заложби. Имаше характер. Вероятно имаше нужда и от доста грижи, точно както и Том навремето.

Пийт си позволи още няколко секунди да си мисли за Джейк. Представи си как сяда и си говори е момчето. Как си играе с него, точно както не беше — а трябваше да е — играл с Том като малък. Беше глупаво от негова страна, разбира се. След няколко дни той отново нямаше да има нищо общо с тях двамата и вероятно никога повече нямаше да ги види.

Но въпреки това реши, че няма да пие.

Не и тази вечер.

Лесно беше да изпие чашата, разбира се. Винаги беше лесно.

Вместо това стана, прекоси кухнята и бавно я изля в мивката. Гледаше как течността се стича в канала, а заедно с нея — и поривът в гърдите му. Той отново се замисли за Джейк и почувства нещо, което не беше изпитвал от години. Нямаше причина да се случва. Нямаше логика. И все пак беше там.

Надежда.