Алекс Норт
Шепнещия мъж (41)

40

След като онази вечер Джейк си легна, аз седнах в дневната на апартамента с чаша бяло вино и лаптопа си.

Макар все още да се опитвах да осмисля събитията от последните няколко дни, също така бях наясно, че трябва да пиша. Това ми се струваше невъзможно при настоящите обстоятелства, но парите, с които разполагах, все някога щяха да свършат. Дори по-належаща причина от това беше чувството, че трябва да работя върху нещо — не само за да се разсейвам от случващото се, но и защото това винаги е било част от живота ми. Това бях аз. Това се нуждаех да си върна.

Ребека.

Изтрих останалото от онова, което бях написал, и вперих поглед в името й. Идеята ми от предишния ден беше да започна да описвам чувствата си с надеждата, че от мъглата все в някакъв момент ще изплува сюжетна линия. Но точно сега ми беше трудно да преценя какви са чувствата ми, какво оставаше да се опитвам да ги преведа в нещо толкова просто като думи.

Мислите ми се зареяха към онова, което Карън каза тази сутрин в кафенето: „Вероятно можеш да пишеш за това в някоя от твоите книги“. Спомних си и факта, че беше потърсила информация за мен в интернет. Сега вече знаех как ме кара да се чувствам това, защото ми се беше сторило леко вълнуващо. Тя се интересуваше от мен. Тя привличаше ли ме? Да. Просто не бях сигурен дали това ми беше позволено. Погледнах името на Ребека на екрана. Вълнението ми се стопи, изместено от чувство за вина.

Ребека.

Започнах бързо да пиша.

Знам точно какво би си помислила за това, защото ти винаги си била толкова по-практична от мен. Би искала да продължа да живея живота си. Би искала да съм щастлив. Би била тъжна, разбира се, но би ми казала, че така е устроен светът. Всъщност най-вероятно би ми казала да не бъда такъв смотаняк.

Но работата е там, че не съм сигурен дали все още съм готов да те пусна.

Може би аз чувствам, че не трябва да бъда щастлив. Че не заслужавам…

На вратата се позвъни.

Затворих лаптопа и тръгнах надолу по стълбите, разтревожен, да не би да се позвъни отново и Джейк да се събуди. Пред вратата разтърках очи и се зарадвах, че не се бях разплакал. И дори още повече, когато отворих вратата и видях на прага да стои баща ми.

— Детектив Уилис — казах аз.

Той кимна веднъж.

— Може ли да вляза?

— Джейк спи.

— Предположих. Но няма да отнемам много от времето ти. И ще говоря тихо, обещавам. Просто исках да те информирам как се развиват нещата.

Една част от мен не беше склонна да го пусне вътре, но това беше детинско — а така или иначе, той работеше в полицията. Когато всичко това приключи, никога повече няма да ми се налага да се срещам с него. Фактът, че изглеждаше толкова притихнал, сякаш дори почтителен, също помогна. Всъщност точно сега аз се чувствах по-силният от двамата. Отворих вратата по-широко.

— Добре.

Той ме последва нагоре по стълбите и влязохме в дневната.

— Приключваме в къщата — каза той. — Двамата с Джейк ще можете да се приберете у дома утре сутринта.

— Това е добре. Ами Норман Колинс?

— Повдигнахме му обвинения за убийството на Доминик Барнет. Той потвърди, че останките в къщата принадлежат на една от жертвите на Картър, която така и не открихме навремето. Тони Смит. Колинс е знаел през цялото време.

— Как?

— Дълга история. Сега подробностите не са от значение.

— Така ли? Ами Нийл Спенсър? И опитът за отвличане на Джейк?

— Работим над това.

— Много успокоително.

Взех чашата си и отпих една глътка.

— О, извинявай — къде са ми обноските? Искаш ли чаша вино?

— Не пия.

— Преди пиеше.

— Затова сега не го правя. Някои хора могат да се справят с алкохола, други — не. Отне ми доста време да осъзная това. Предполагам, че ти си от хората, които могат.

— Да.

Той въздъхна.

— Също така предполагам, че след всичко, което се случи през годините, най-вероятно ти е било трудно. Но приличаш на човек, който може да върши добре много неща. Това е хубаво. Радвам се за теб.

Искаше ми се да му възразя. Не само защото нямаше никакво право да оценява живота ми по какъвто и да било начин, но и заради думите, които избра. Той жестоко бъркаше — нищо не можех да върша добре и животът ми не приличаше на нищо. Но разбира се, в никакъв случай нямаше да издам дори капчица слабост пред баща си, затова си замълчах.

— Както и да е — каза той. — Да. Преди пиех. Имаше много причини за това — причини, не извинения. Едно време ми беше трудно с много неща.

— Като това да бъдеш добър съпруг.

— Да.

— Като бащинството.

— Това също. Отговорността, която носеше със себе си. Така и не разбрах как да бъда баща. Никога не съм искал истински да бъда такъв. А ти беше трудно бебе — но когато порасна малко, стана доста по-лесно. Винаги си имал творчески заложби. Още тогава си измисляше разни истории.

— Не можех да си спомня това.

— Така ли?

— Да. Беше чувствителен. Джейк сякаш много прилича на теб.

— Мисля, че Джейк е прекалено чувствителен.

Баща ми поклати глава.

— Това е невъзможно.

— Възможно е, ако усложнява прекалено живота.

Замислих се за всички приятели, които така и не си намерих или които не намериха мен.

— А и ти няма как да знаеш. Теб те нямаше.

— Да, нямаше ме. И както вече казах, така беше най-добре.

— Е, по този въпрос сме на едно мнение.

След тези думи сякаш нямаше повече какво да си кажем. Той се обърна явно за да си тръгне, но след това се поколеба и миг по-късно се обърна отново.

— Но мислих над думите ти от предишната вечер — каза ми той. — За това как си ме видял да хвърлям чаша по майка ти, преди да си тръгна.

— И?

— Не си — каза той. — Това не се е случвало. Онази вечер теб те нямаше в къщата. Беше на гости с преспиване при един приятел от училище.

Бях на път да кажа нещо, но после се спрях. Беше мой ред да се поколебая. Инстинктивната ми реакция беше да кажа на баща ми, че лъже — че нямаше как да е другояче, защото си спомнях онази вечер толкова ясно. И че нямах никакви приятели. Но така ли беше по онова време наистина? А и какъвто и да е бил баща ми някога, сега не ми приличаше на лъжец. Всъщност колкото и да не ми се искаше да си го призная, сега вдъхваше вид на човек, който вече безусловно признава пред себе си всички свои недостатъци. Може би през годините му се беше наложило да го направи.

Превъртях спомена в ума си.

Трясък от счупено стъкло.

Крясъците на баща ми.

Писъците на майка ми.

Виждах образите толкова ясно в ума си, но дали беше възможно да греша? Това беше най-яркият от всеки друг детски спомен, за който можех да се сетя. Беше ли прекалено ярък? Възможно ли беше да е по-скоро чувство, отколкото истински спомен? Съвкупност от всичко, което изпитвах, а не конкретно събитие, което се беше случило в действителност?

— Но всъщност нещата наистина се развиха горе-долу по този начин — каза тихо баща ми. — Колкото и да се срамувам вътрешно, точно това направих. Не хвърлих чашата по нея, защото колкото и да беше глупаво, аз бях ядосан на чашата. Но разликата не беше голяма.

— Спомням си, че го видях.

— Не знам. Може би Сали ти е разказала.

— Тя никога не каза лоша дума за теб — поклатих глава аз. — Нали знаеш това? Дори след всичко, което се случи.

Той се усмихна тъжно. Ясно беше, че не му беше трудно да повярва в това — и че това му напомняше колко много беше загубил.

— Тогава не знам — каза той. — Но исках да ти кажа още нещо, каквото и значение да има сега. Може би съвсем малко, но все пак. Ти каза, че това е последният път, в който съм те видял. Това също не е вярно.

Разперих ръце.

— Очевидно…

— Имам предвид преди. Майка ти ме изхвърли и това беше за доброто на всички. Уважавам това. Често казано, почти бях облекчен — или поне разбирах, че го заслужавам. Но няколко пъти след това, преди двамата с нея да се преместите другаде, ако бях трезвен, Сали ме пускаше да вляза в къщата. Тя не искаше да те смущава или да те обърква по никакъв начин, и аз също не исках това. Затова го правех винаги, след като си си легнал. Влизах в стаята ти, докато спиш, и те прегръщах. Ти нито веднъж не се събуди. Но аз го правех.

Стоях мълчаливо.

Защото отново не вярвах, че баща ми ме лъже, и думите му ме потресоха. Спомнях си Мистър Нощ, моят въображаем приятел от детството. Невидимият човек, който идваше нощем в стаята ми и ме прегръщаше, докато спя. Дори още по-лошо, спомнях си каква утеха бях изпитвал тогава. Как не се бях страхувал. И как, когато Мистър Нощ изчезна от живота ми, дълго време бях усещал неговата липса, сякаш бях изгубил една важна част от себе си.

— Не си търся оправдания каза баща ми. — Просто исках да знаеш, че беше трудно. Че аз бях труден. Съжалявам.

— Добре.

И тогава наистина нямаше повече какво да си кажем.

Той пое надолу по стълбите, а аз все още бях твърде потресен, за да направя каквото и да било, освен да го оставя да си тръгне.