Алекс Норт
Шепнещия мъж (31)

30

Намерили са го, помисли си Пийт.

След цялото това време.

Намерили са Тони.

Той седеше в колата си и наблюдаваше специалистите от криминологичната лаборатория, докато влизаха в дома на Норман Колинс. Към момента това беше единственото оживление на улицата. Въпреки насъбралите се полицейски служители медиите все още не бяха пристигнали и всички съседи, които бяха по домовете си, все още не се бяха показали. Един от криминалистите застана на стъпалото пред входа на къщата, сложи ръце ниско на кръста си и се протегна.

С белезници и на сигурно място в полицейската кола Колинс също наблюдаваше действията им от задната седалка.

— Нямате правомощия за подобни действия — каза сухо той.

— Тихо, Норман.

В затворената кола Пийт не можеше да избегне миризмата на мъжа, но нямаше никакво намерение да говори с него. Докато ситуацията все още се изясняваше, засега беше арестувал Колинс по подозрение в притежание на крадени вещи просто защото — като се има предвид естеството на някои от екземплярите в колекцията му това беше обвинение, което най-вероятно щяха да могат да докажат, а междувременно то им даваше правомощия да претърсят дома му. Но разбира се, те искаха да повдигнат срещу него много по-сериозни обвинения. И колкото и въпроси да искаше да му зададе, Пийт нямаше намерение да излага разследването на риск, като разпитва Колинс тук и сега. Това трябваше да се случи в управлението. Да бъде записано и неопровержимо.

— Няма да намерят нищо — каза Колинс.

Пийт не му обърна внимание. Защото, разбира се, те вече бяха намерили нещо и Колинс явно беше замесен. Бяха открити втори останки. Колинс винаги е бил обсебен от Картър и неговите престъпления; беше посещавал Франк Картър в затвора; беше се навъртал около къщата, в която беше намерено второто зяло. Колинс беше знаел, че тялото е там — в това Пийт беше уверен. И още по-важно — макар официалното идентифициране на тялото да предстоеше, той беше уверен и във факта, че останките принадлежаха на Тони Смит.

Двайсет година по-късно ти беше намерен.

Освен всичко друго този развой трябваше да му донесе успокоение и чувство за свършена работа, защото беше търсил момчето толкова дълго време. Но това не се случи. Той не можеше да се отърси от спомена за всички онези почивни дни, прекарани в претърсване на живи плетове и гори на много километри оттук, докато през цялото време Тони е лежал много по-близо до дома си, отколкото някой си беше представял.

Което означаваше, че преди двайсет години най-вероятно беше пропуснал нещо.

Той сведе очи към таблета в скута си.

Господи, как му се искаше да си пийне — и не беше ли странно това точно сега? Хората често гледат на алкохола като на буфер срещу ужасите на света. Но тялото на Тони Смит беше намерено и беше много вероятно мъжът, отговорен за убийството на Нийл Спенсър, да беше задържан и да седеше зад него в този момент, а въпреки това поривът да пие беше по-силен от всякога. От друга страна, винаги имаше толкова много причини да пие. И само една истинска причина да не го прави.

После може да си пийнеш. Колкото искаш.

Той прие мисълта, че може да го направи. Щом помага — толкова беше просто. На война човек използва всяко оръжие, което му е подръка, за да спечели битката, а след това събира силите си и започва следващата. И по-следващата. И всички след това.

Щом помага.

— Не съм направил нищо лошо — настоя Колинс.

— Млъквай.

Пийт докосна екрана на таблета. Нямаше как да го избегне: трябваше да разбере какво беше пропуснал преди всичките тези години и защо. И къщата на улица „Гархолт“, където бяха намерени останките на Тони Смит, беше мястото, откъдето да започне.

Той прегледа данните. Доскоро къщата е била собственост на жена на име Ан Шиъринг. Беше я наследила от родителите си, но не беше живяла в нея от десетилетия насам, а през годините я беше отдавала под наем на многобройни лица.

Разполагаше с дълъг списък с наемателите, но Пийт предположи, че може да отхвърли всички преди 1997 година, когато Франк Картър беше извършил убийствата. Наемателят по онова време е бил мъж на име Джулиън Симпсън. Симпсън живеел в къщата от четири години преди това и продължил да го прави до 2008 година. Пийт отвори нов прозорец на екрана, провери името и откри, че през същата година Симпсън беше починал от рак, на седемдесетгодишна възраст. Върна се в предишния прозорец. Следващият наемател на къщата беше мъж на име Доминик Барнет, който беше живял там допреди няколко месеца.

Доминик Барнет.

Пийт се намръщи. Името му звучеше познато. Направи нова справка и си припомни подробностите около случая, макар да не беше работил лично по него. Барнет беше второстепенна фигура от подземния свят, занимаваше се с наркотици и изнудване, полицията беше запозната с него, но в общата картинка го третираха като дребна риба. Според досието му през последните десет години не беше осъждан — но разбира се, това не означаваше, че се беше поправил, и никой не беше останал изненадан, когато в крайна сметка го намериха мъртъв. Оръжието, с което беше извършено убийството — един чук, — беше открито с частични пръстови отпечатъци по него, но те не съответстваха на никого в тяхната база данни. Последвалото разследване не беше установило заподозрян за убийството. Но гражданите поне бяха спокойни. Въпреки липсата на арест от полицията вярваха, че става въпрос за изолиран, умишлен инцидент — и всеки, който можеше да чете между редовете, вероятно щеше да се досети какво се имаше предвид.

Каквото повикало, такова се обадило.

Доколкото Пийт изобщо беше обърнал внимание на случая, той си беше казал същото. Но сега се чудеше дали наистина беше така. Наркотиците оставаха най-вероятният мотив за убийството, но Барнет беше живял в къща, в която са били скрити човешки останки, и му се струваше невъзможно да не го е знаел. Дали това не предполагаше различен мотив?

Той вдигна глава и за миг погледна Норман Колинс в огледалото за обратно виждане. Колинс беше вперил празен поглед през прозореца към къщата си.

Имаше трима души, които да вземе предвид: Джулиън Симпсън и Доминик Барнет — и двамата бяха живели в онази къща, и Норман, който, изглежда, е знаел какво се съхранява в нея. Каква беше връзката между тримата? Какво се беше случило преди двайсет години и оттогава насам?

Пийт отвори на таблета карта на Федърбанк.

Улица „Гархолт“ се намираше точно на пътя между мястото, откъдето беше отвлечен Тони Смит, и посоката, в която Франк Картър беше побягнал. По онова време съдебните улики сочеха, че Тони е бил в автомобила на Картър — но ако Картър по някакъв начин е узнал, че къщата му се претърсва, може би беше оставил тялото на момчето на улица „Гархолт“, преди да тръгне да бяга. Тогава в къщата беше живял Джулиън Симпсън.

Не се налагаше Пийт да преглежда делото по случая, за да знае, че името на Симпсън не беше изникнало в хода на разследването. Всички известни познати от кръга на Картър бяха разследвани обстойно. Името на Симпсън не беше сред тях.

И въпреки това.

По времето на отвличанията Симпсън трябва да е бил около петдесетгодишен, което означаваше, че възрастта му би отговаряла на противоречивото описание на единия от очевидците. Може би той е бил съучастникът на Картър. В такъв случай между двамата трябва да е имало някаква връзка, колкото и да беше косвена — а Пийт не я беше открил.

Чувството за провал го порази.

Трябваше да го намериш по-рано.

Каквото и да беше направил или не, вината винаги щеше да бъде негова. Той знаеше, че ще намери начин да извърти нещата, за да укорява себе си. Но чувството не го напускаше.

Нищожен.

Безполезен.

После може да си пийнеш.

Телефонът му звънна — отново беше Аманда.

— Уилис — отговори той. — Още съм пред къщата на Колинс. След минута тръгвам обратно.

— Как върви обискът?

— Върви.

Той погледна към къщата и си помисли, че трябва да насочи вниманието си към нея. Най-важното сега беше Пийт да докаже, че Колинс е бил замесен, а не да се опитва да разбере какво беше пропуснал преди двайсет години и какво — не. Можеше да остави този разбор за по-късно.

— Добре — каза му Аманда. — Собственикът на къщата и синът му са при мен и ми трябва някой, който да ми помогне с тях. Да им намери къде да пренощуват. Такива неща.

Пийт са намръщи на себе си. Това беше черна, неквалифицирана работа и той знаеше какво означава този факт: Аманда сама щеше да проведе разпита на Норман Колинс. Но може би така беше по-добре. По-чисто. Не искаха да рискуват миналото му с този човек да окаже влияние на настоящото разследване. С времето щеше да получи отговори на въпросите си, но не беше нужно точно той да ги задава именно сега. Пийт запали двигателя.

— Идвам.

— Човекът се казва Том Кенеди — каза Аманда. — Синът му е Джейк. Първо заведи Колинс в ареста и после отиди при тях — намират се в една от стаите за почивка.

За миг Пийт не отговори. Свободната му ръка беше на волана. Той я погледна и видя, че е започнала да трепери.

— Пийт? — каза Аманда. — Там ли си?

— Да. Идвам.

Той затвори и метна телефона на съседната седалка. Но вместо да подкара колата, загаси двигателя и отново взе таблета. Беше се унесъл в миналото, вместо да мисли за настоящето. Дори не се беше сетил за мъжа, който притежаваше имота сега.

Пълен провал както винаги.

Той прегледа доклада, зачуден дали не беше чул погрешно думите на Аманда. Но не беше.

Том Кенеди.

Най-сетне. Едно име, което знаеше.