Алекс Норт
Шепнещия мъж (57)

56

Събудих се рязко, мигновено дезориентиран и объркан от помещението, в което се намирах. Стаята беше тъмна и непозната, и изпълнена със странни сенки. Къде бях? Нямах никаква представа, знаех само, че не трябва да съм тук. Че където и да се намирах, трябваше да бъда другаде и че изпитвах отчайваща нужда да бъда…

Дневната на Карън.

Сега си спомних. Джейк беше изчезнал.

За миг останах напълно неподвижен на дивана, а сърцето ми биеше силно.

Синът ми беше отвлечен.

Тази мисъл ми се струваше нереална, но знаех, че е вярна — и пипалата на паниката, която донесе със себе си, бяха като прилив на адреналин, който изблъска встрани всички останали следи от съня. Как бях успял да заспя в това състояние? Бях изтощен, но ужасът, който в момента жужеше в мен, беше почти нетърпим. Може би съм бил толкова уморен и съсипан, че тялото ми просто се е изключило за малко.

Проверих телефона си. Наближаваше шест часът сутринта, значи не бях спал много дълго. Карън си беше легнала в малките часове на нощта. Беше настоявала непреклонно да остане будна с мен в очакване на някакви новини, но също така беше толкова изнемощяла от събитията от предишната вечер, че най-сетне бях успял да я убедя, че поне единият от двамата трябва малко да си почине. Преди да се качи на горния етаж, тя ми каза да я събудя, ако има някакво развитие. Оттогава не бях получавал съобщения или пропуснати обаждания. Ситуацията не се беше променила.

С тази разлика, че Джейк вече беше прекарал още няколко часа с човека, който го беше отвлякъл.

Изправих се, светнах лампата и започнах да крача напред-назад из дневната. Ако не се движех, бях сигурен, че чувствата ще вземат превес над мен. Болезнената нужда да бъда с Джейк не спираше да се блъска в мисълта, че не можех да стигна до него, и от това напрежение сърцето ми се усукваше и извиваше в гърдите ми.

Не спирах да си представям лицето му, един образ толкова жив, че когато затворех очи, си представях как протягам ръка и докосвам нежната му буза. Знаех, че сега сигурно е много уплашен. Че сигурно е объркан, смутен и ужасен. Че се чуди къде съм и защо не съм го открил.

Ако изобщо все още чувстваше нещо.

Поклатих глава. Не можех да мисля подобни неща. Предишната нощ детектив Бек ми беше казала, че ще го открият, и аз се бях оставил да й повярвам. Защото ако ли не — ако беше мъртъв, — тогава нямаше да има нищо повече. Щеше да бъде краят на света: един удар с чук по главата на живота, който смазва всяка съзнателна мисъл. След това щеше да има просто статичен шум.

Той е жив.

Представих си, че ме вика и как по някакъв начин успявам да го чуя в сърцето си. Но не го усещах като въображение, а по-скоро като истинския му глас, който проплаква на някаква честота, която успявах да доловя, но не напълно. Той беше жив. Нямаше как да знам това. Но напоследък се бяха случили толкова много необясними неща, че това наистина ли беше толкова невъзможно?

Нямаше значение дали беше така.

Той беше жив. Все още можех да го почувствам, значи нямаше как да е иначе.

И затова оформих думите в главата си, ясно и точно, и после ги запратих възможно най-силно към вселената, с надеждата посланието ми да го достигне. С надеждата, че може би ще успее да го получи със собственото си сърце и да почувства колко с вярно.

Обичам те, Джейк.

И ще те открия.

 

 

Малко след това къщата оживя.

Карън ми беше казала да си взимам каквото искам от кухнята. Бях се облегнал на плота, пиех черно кафе и наблюдавах как лъчите на зората пълзят по ръба на хоризонта, когато скърцането на дъските по пода над главата ми започна. Включих каната за вода да се стопли още веднъж. Няколко минути по-късно Карън слезе долу, вече облечена, но все още с изтощен вид.

— Има ли нещо? — попита тя.

Поклатих глава.

— Звънял ли си им?

— Още не.

Не ми се искаше да го правя. От една страна, ако не ги притеснявах, щяха да могат да се съсредоточат върху намирането на Джейк. От друга, това също така означаваше, че нямаше да се налага да чуя нещо, което може би не искам.

— Ще го направя, но ако имаше нещо, вече щяха да са се обадили.

Каната за вода се изключи. Карън си сипа лъжичка разтворимо кафе в една керамична чаша.

— Какво каза на Адам? — попитах аз.

— Нищо. Той знае, че си тук и че си спал на дивана, но не съм му казвала нищо повече.

— Няма да ви се пречкам.

— Не се тревожи.

Въпреки това, след като Адам слезе долу, аз останах в кухнята. Карън му направи закуска и той я изяде пред телевизора в дневната. През кухненския прозорец навън вече се развиделяваше. Ново утро. Заслушах се с половин ухо в предаването, което вървеше в другата стая, изумен как животът си продължава. Как винаги го прави. Човек забелязва колко удивително е това едва когато някоя част от теб изостане.

Карън ми даде ключ, преди с Адам да излязат.

— В колко часа ще дойде полицаят за свръзка? — попита тя.

— Не знам.

Тя сложи ръка върху рамото ми.

— Том, обади им се.

— Ще го направя.

Тя ме погледна за миг с тъжно и сериозно изражение, после се наведе към мен и ме целуна по бузата.

— Ще взема колата. Няма да се бавя.

— Добре.

Когато входната врата се затвори, отново се стоварих на дивана. Телефонът ми беше там и да, можех да се обадя в полицията, но бях сигурен, че ако имаше някакви новини, детектив Бек щеше да ми се е обадила, а не исках да ми казват онова, което вече знаех.

Че Джейк все още беше някъде там.

Че все още беше в опасност.

И вместо това протегнах ръка към онази вещ, която бях донесъл със себе си от къщи. Пакетът със специални неща на сина ми.

Дори да не можех да бъда с него физически, знаех един начин, по който поне можех да го почувствам по-близо до себе си. Осъзнавах сериозността и важността на онова, което държах в ръцете си. Джейк никога не ми беше казвал да не поглеждам вътре, но не беше имало нужда да го прави. Той беше достатъчно голям, за да има право на собствени тайни. И затова, колкото и да се бях изкушавал понякога, никога не бях предавал доверието му по този начин.

Прости ми, Джейк.

Отворих закопчалката.

Просто имам нужда да те почувствам близо до мен.