Алекс Норт
Шепнещия мъж (59)

58

Когато отворих Пакета и погледнах вътре, се почувствах така, сякаш извършвам престъпление.

Вътре имаше различни листове хартия, материали и дребни вещи, много от които свързвах със собствените си минало и спомени. Първото нещо, което видях, беше една цветна гривна за ръка, разтегната в частта с пластмасовата закопчалка, след като Ребека я беше дръпнала, за да я свали, вместо да я среже. Беше от един музикален фестивал, на който бяхме отишли заедно, още в началото на връзката ни, много преди Джейк да стане част от мислите ни, та какво остава за живота ни. Двамата с Ребека бяхме на къмпинг с приятели — с които бавно се отчуждихме през годините след това и прекарахме уикенда в пиене и танци, без да ни пука за дъжда и студа. Бяхме млади и безгрижни и сега, когато я гледах, гривната ми приличаше на талисман от едно по-хубаво време.

Отличен избор, Джейк.

Разпознах един малък кафяв пакет и докато го отварях и изсипвах съдържанието му в дланта си, очите ми се насълзиха. Едно зъбче, толкова абсурдно малко, че беше като перце върху кожата ми. Беше първото, което падна на Джейк, скоро след смъртта на Ребека. Онази нощ бях пъхнал паричка под възглавницата му заедно с една бележка от феята на зъбките, която обясняваше, че иска от него да си запази зъбчето, защото е специално. Оттогава не го бях виждал.

Внимателно го сложих обратно в пакетчето и после разгънах един лист хартия. Оказа се рисунката, която бях направил за него: недодялан опит да нарисувам двама ни, застанали един до друг, с послание отдолу.

Дори когато се караме, ние все още много се обичаме.

В този момент сълзите ми потекоха. През годините се бяхме карали толкова много пъти. Двамата толкова си приличахме и въпреки това не успявахме да разберем другия. И двамата се опитвахме да намерим път към другия, но все се лутахме безуспешно. Но, господи, това беше толкова вярно. Аз го обичах във всяка една секунда. Толкова силно го обичах. Надявах се, че където и да беше сега, той го знаеше.

Едно по едно разгледах и останалите неща. Докосвах ги, сякаш бяха свещени, но понякога и неразбираеми в тайнственост си. Имаше още листчета, но макар някои да ми бяха познати — например една от малкото покани за празненства, които някога беше получавал, по-голямата част не ми говореха съвсем нищо. Имаше избелели билети и касови бележки, и някакви неща, които Ребека си беше записвала, всички толкова очевидно безсмислени, че не можех да проумея защо Джейк ги беше сметнал за толкова специални. Може би му харесваше именно колко са малки и привидно незначителни. Това бяха неща за големи и той нямаше нужния опит, за да ги разгадае. По достатъчно важни, щом майка му ги беше запазила, и затова, ако ги изучаваше достатъчно дълго, може би щеше да успее да я разбере по-добре.

След това видях много по-стар лист хартия — откъснат от тетрадка със спирала и съответно нащърбен от едната страна. Разгънах го и мигновено разпознах почерка на Ребека. Беше стихотворение, което беше написала — вероятно като тийнейджърка, ако се съди по това колко избеляло беше мастилото. Вперих поглед в него и зачетох.

Ако една врата полуотворена оставиш ти, не след дълго ще чуеш някои да шепти.

Ако навън играеш сам, скоро няма да се върнеш в своя дом.

Ако прозореца си не залостиш, по стъклото да почуква ще го чуеш.

Ако самотно, тъжно и унило се държиш, ще дойде да те вземе Шепнещия мъж.

Прочетох го отново, докато дневната сякаш не се стопи около мен, а после отново разгледах почерка, за да се уверя. Беше на Ребека — сигурен бях. Една по-незряла версия на този, с който бях свикнал, но познавах почерка на съпругата си.

Значи оттук беше научил стихчето Джейк.

От майка си.

Ребека го беше знаела като малка и го беше записала. Пресметнах наум, че Ребека трябва да е била на тринайсет години по времето на престъпленията, извършени от Франк Картър. Вероятно убийства като тези бяха привлекли вниманието на едно момиче на нейната възраст.

Но това не обясняваше откъде беше чула стихчето.

Оставих листа настрани.

В Пакета имаше множество снимки, всички те толкова стари, че трябваше да са били направени със стар лентов фотоапарат. Спомних си как се бях снимал като малък на почивка с родителите си и как после с майка ми бяхме правили същото, което очевидно Ребека и нейната майка бяха направили с тези да запишат на гърба дата и описание на снимката.

2 август 1983 — на два дни

Обърнах снимката и видях една жена, седнала на диван, гушнала бебе. Майката на Ребека. Бях я познавал за кратко: жизнерадостна жена, предала на дъщеря си своята любов към приключенията. Тук тя изглеждаше отчайващо уморена, но развълнувана. Бебето спеше, повито в жълто вълнено одеялце. От датата установих, че това трябваше да е Ребека, дори да ми беше невъзможно да си представя някога да е била толкова мъничка.

21 април 1987 — игра на Пухопръчки

На тази снимка бащата на Ребека стоеше на един мост от дървени греди, на фона на яркозелени дървета, и я беше гушнал така, че тя държеше една пръчка над бързея, който течеше под тях. Ребека беше погледнала към фотоапарата и се усмихваше. Още нямаше четири години, но вече се виждаше жената, в която щеше да се превърне. Дори тогава усмивката й е била същата като онази, която все още толкова ясно можех да видя в ума си.

3 септември 1988 — първият учебен ден

Тук Ребека беше малко момиченце, облечена със син пуловер и сива плисирана пола, застанала гордо пред…

Началното училище „Роуз Терас“.

Няколко секунди гледах втренчено снимката.

Училището вече ми беше познато, а на снимката със сигурност беше Ребека — но между двете неща нямаше нищо общо. И въпреки това бях сигурен, че ги разпознавам. Това бяха същите парапети, същите стъпала. Думата „МОМИЧЕТА“ беше издълбана в черния камък над вратата. И това беше съпругата ми като малка, застанала отпред.

Първият учебен ден.

Ребека беше живяла тук, във Федърбанк.

Това откритие ме порази. Как така не съм го знаел? Няколко пъти бяхме ходили на гости на родителите на Ребека на южното крайбрежие, преди да починат, и макар да знаех смътно, че се бяха преместили, когато е била по-млада, тук очевидно е бил нейният дом: мястото, където е знаела, че е израснала. От друга страна, може би за нея тук просто бяха преминали буйните й тийнейджърски години — тук си е намерила приятелите и е събрала историите, които е отнесла със себе си като голяма. Защото доказателството беше пред очите ми. Ребека беше живяла тук като дете — или поне достатъчно наблизо, за да посещава същото училище.

Достатъчно наблизо, за да е чувала стихчето за Шепнещия мъж.

Спомних си как Джейк се фиксира върху новата ни къща, когато я видя на таблета ми, след като видя снимките в интернет, всички останали предложения станаха невидими за него. Не можеше да е съвпадение. Бързо прегледах другите снимки, които беше запазил. Повечето бяха направени по време на семейна почивка, но някои от местата ми бяха по-познати: Ребека яде сладолед на улица „Ню Роуд Сайд“. Качена на люлка в местния парк. Как кара триколка по тротоара на главната улица.

И после…

И после нашата къща.

Това беше толкова объркващо, колкото и снимката пред училището. Ребека беше на едно място, на което не трябваше и не можеше да бъде. Тук тя стоеше на тротоара пред нашата нова къща, стъпила с един крак назад върху алеята за коли. Постройката зад нея, със своите странни ъгли и сбъркани прозорци, изглеждаше плашещо, надвиснала над момиченцето, което беше стъпило в границите на двора само толкова, че да е достатъчно да го похвалят колко е смело.

Местната къща на ужасите. Децата се предизвиквали едно друго да се приближат до нея. Да се снимат и разни такива неща.

Затова къщата направи впечатление на Джейк, когато я видя. Защото я беше виждал и преди, с майка си, застанала отпред.

И тогава се вгледах в Ребека на снимката. Изглежда, беше на около седем или осем години и беше облечена с рокля на сини и бели квадратчета — толкова къса, че се виждаше едното й ожулено коляно. В деня, когато е направена снимката, трябва да е било ветровито, защото косата й беше развяна на една страна.

Тя беше същото момиченце, което Джейк беше нарисувал на прозореца до него на рисунката си.

Преглътнах сълзите си, когато най-сетне разбрах.

Колкото и да беше налудничаво, почти бях започнал да вярвам, че приятелката на Джейк не беше наистина изцяло в неговото въображение. И вероятно това беше така. С тази разлика, че не му се привиждаха призраци или духове. Неговата въображаема приятелка беше просто майката, която толкова много му липсваше, въплътена в образа на едно момиченце на неговата възраст. Някой, който да си играе с него, както тя беше правила. Някой, който да му помага да се справя с този ужасен нов свят, в който се беше озовал.

Обърнах снимката.

Пишеше: 1 юни 1991. Ще бъдем смели.

Сега си спомних как, когато влязохме в първия ден след преместването, той обикаляше от стая в стая, сякаш търсеше някого, и сърцето ми се сви при тази мисъл. Толкова силно го бях разочаровал. И бездруго щеше да му е трудно, но аз можех и трябваше да направя повече, за да му помогна да го преодолее. Да бъда по-отзивчив, да прекарвам повече време с него, а не обгърнат в собственото си страдание. Но не го бях направил. И по тази причина вместо това му се беше наложило да потърси утеха в един спомен.

Оставих снимката настрана.

Джейк, толкова съжалявам.

И тогава, за добро или лошо, реших да разгледам и останалите неща, които беше запазил. Болеше ме при вида на всяко едно от тях. Защото вече бях сигурен, че съм загубил сина си завинаги и че никога повече няма да го почувствам по-близо до себе си до края на живота си.

Но тогава разгънах един лист хартия, който беше запазил. И когато видях какво имаше върху него, отново замрях. Отне ми няколко секунди да разбера какво виждам и какво означаваше това.

А после грабнах мобилния си телефон, вече тръгнал към входната врата.