Том Егеланд
Ефектът на Лазар (94)

93.
Стари познати

Рим

Събота, 9-ти септември 2017 г.

„Онова, което хората наричат съдба, най-често са собствените им безумства“ е казал философът Артур Шопенхауер. Може би е имал предвид мен.

Олюлях се. Анджело Драго и един от другите мъже — вероятно някой дракулсънджеец — ме избутаха не особено ласкаво на тротоара.

Някои от гостите на заведението оставиха настрани ножовете и вилиците си и ни наблюдаваха обезпокоено. Няколко гълъба, които кълвяха изсъхнало хлебче под една от масите, изплашено излетяха. Сякаш интуитивно бяха усетили, че нещо се случваше — нещо сериозно и неприятно, в което те изобщо не искаха да участват.

С леки, но постоянни побутвания Анджело Драго ме направляваше да не спирам да се движа.

Тъкмо щяхме да пресечем улицата, когато черните американски микробуси се зададоха към нас. Първият в редицата даде мигач. В следващия момент и трите вана спряха. Страничните им врати се отвориха.

От всеки един от тях излязоха по четирима мъже. Общо дванайсет. Дрехите им напомняха на униформи, носеха маски, прикриващи лицата им. Бяха въоръжени с автомати MP5.

Анджело Драго се опита да извади собствения си револвер. Не успя. Един от мъжете го повали на земята с такава лекота, която, без съмнение, говореше за специализирана военна тренировка.

Някои от посетителите на кафенето се развикаха. Един глас беше особено настоятелен:

— Терористи!

Чух как скърцаха маси и столове падаха на земята.

Само след няколко секунди хората на Франсоа Мълиган бяха обезвредени.

— Радвам се да ви видя отново, господин Белто — каза бодро и самоуверено един от тях.

Американец. Дори през маската различих синьо-сивите очи на командира на мъжете, които ме бяха спасили от италианските монаси онази нощ в гората в Ювдал в началото на август.

Бях твърде изплашен, за да мога да му отговоря.

Той въздъхна престорено разочарован.

— Ех, имате невероятна способност да си създавате проблеми — каза той и ме потупа приятелски по рамото. Беше на шега, но аз с усилие се държах на крака и едва не паднах.

Зад мен Франсоа Мълиган и хората му бяха обискирани и натоварени на вановете.

— Късмет! — каза американецът и се качи в първия ван.

След миг и трите вана завиха надясно на кръстовището и изчезнаха от поглед.

Все едно нищо не се беше случило.

Аз стоях на тротоара с омекнали колене.

Сервитьорът изтича навън от кафенето и дойде при мен. Сложи ръка на рамото ми.

— Всичко наред ли е, господине?

— Да, да, благодаря — казах аз. Гласът ми едва се чуваше.

— Полицията всеки момент ще дойде.

— Чудесно.

— Искате ли да ви опаковам пицата за вкъщи?

— Да, много ви благодаря.

Той се върна обратно в заведението, за да сложи пицата в кутия. Аз използвах момента, за да се отдалеча незабелязано. В далечината вече се чуваха сирените на полицейските автомобили.