Том Егеланд
Ефектът на Лазар (32)

32.
Заблудата

Ню Йорк

Вторник, 15-ти август 2017 г.

Вече се бях качил на влака обратно за Ню Йорк, когато Ейбрахам Кливланд от мемориална фондация „Кокс Вандербилт“ реши, че е време неговата височайша особа да се свърже с мен.

— Професор Белто? — Гласът му звучеше приятелски и едновременно с това авторитетно. — Исках само да проверя дали всичко е наред? Доколкото разбирам, пресконференцията е минала добре?

— Опитвах се да се свържа с вас.

— О, така ли? Съжалявам. Бях много зает с една операция по спасяването на антикварни произведения на изкуството в Сирия.

— Може ли да се срещнем?

— Разбира се. Веднага щом се върна в Щатите.

— Ходих в библиотека „Бътлър“ — казах предизвикателно аз.

Последва нервен смях от негова страна.

— О, така значи. За съжаление, не сте уцелили правилния момент за визитата си там. Извинявам се още веднъж. Действителното седалище на нашата организация не е нито в Колумбийския университет, нито на адреса ни за кореспонденция във Филаделфия. Няма да ви засипвам с излишна информация защо е така. Има административни причини, но и от чисто практическа гледна точка се налага, имам предвид данъци. Ха-ха, определено е сложно за обяснение.

Много ме бива в това да тълкувам несъзнателните грешки, които хората допускат, опитвайки се да прикрият нещо. Зад добродушното остроумие на Ейбрахам Кливланд прозираше силно безпокойство. Нещо не беше наред. И това „нещо“ най-вероятно бях аз самият. Вече не бях послушният изпълнител на поръчката им, който просто очаква голяма стипендия за положения труд, без да си задава въпроси. Сега се бях превърнал в напаст, в опасност за фондацията.

Може да се каже, че съм малко наивен на моменти. Но със сигурност не съм глупав. Когато приключихме разговора и затворих, си дадох сметка, че той не просто ме беше засипал с фалшиви извинения и заобикалки.

Беше ме измамил.

Не разбирах защо. Нима Анабел имаше право?

Беше ме помолил да открия „Книгата на мъртвите“ и аз се бях постарал максимално да го сторя. Поне бях открил фрагмент от нея. Може би той просто искаше да ме помоли да продължа търсенето. А на тях за какво им бе притрябвал именно този древен ръкопис? „Книгата на мъртвите“ бе само един от многото ръкописи, които фондацията имаше за цел да открие. Така поне твърдеше Ейбрахам Кливланд, когато ми възложи поръчението.

Нямаше нищо подозрително в това, че Кливланд знаеше за посещението ми в библиотека „Бътлър“. Сигурно бе научил от административния директор. Но не можех да си обясня как беше научил за пътуването ми до Филаделфия. На никого не бях казал за това, че възнамерявам да пътувам.

На теория, може рецепционистът или служителят в пощенската станция да са му съобщили.

Но много по-вероятно беше някой да ме е следил.

 

 

Можех ли изобщо да имам доверие на мемориална фондация „Кокс Вандербилт“?

През юли, когато ми възложиха задачата, ги бях проверил в Гугъл. Според статията в Уикипедия фондацията е била основана през 1947 г. от група заможни предприемачи с идеалистична и алтруистична нагласа. Целта им била да подпомагат археологически и антикварни изследвания с помощта на щедри дарения. Уебсайтът им беше впечатляващ — съдържаше безброй проекти, които бяха финансирали.

Във влака обратно към Ню Йорк отворих отново сайта им. Като адрес на фондацията беше посочен: сграда „Бенджамин Франклин“, пощенска кутия 11663, 19109 Филаделфия. Който желаеше, можеше да се свърже с тях и посредством отдела им в Ню Йорк на адрес: 535 Запад, „114-та улица“, Ню Йорк 10027. С други думи, библиотека „Бътлър“. Посоченият на сайта телефонен номер бе всъщност номерът на Ейбрахам Кливланд. Адресът на електронната им поща беше: admin@cox-vanderbilt.com. За всеки случай потърсих отново фондацията и в Уикипедия. Статията си стоеше, не я бяха свалили. Но имаше предупреждения от страна на редакторите на Уикипедия, че има нужда от още информация и документация, която да потвърди, че фондацията действително съществува.

Много странни неща съм преживял през годините. Наистина. Затова може би не би трябвало да бъда толкова изненадан.

Това чувство — това парализиращо усещане, че някой ме следи, че някой наблюдава всички мои действия — не ме е напускало още откакто бях дете. В клиниката даваха име на тези усещания. Наричаха ги параноя. Мания за преследване. Състояние, в което пациентът е убеден, че съществува някаква конспирация, някаква явна заплаха.

Затова през всичките тези години не съм спирал да се боря с това чувство, да му се противопоставям. Опитвал съм се да го потисна, да го заключа. Беше ми омръзнала тази непрестанна борба. „Честно казано, Бьорн, крайно време е да се вземеш в ръце! Никой не те следи!“ Не искам да полудея. Не искам! Не искам да започна да чувам гласове. Не искам да се превърна в достоен за посмешище параноик, който смята, че всеки срещнат е враг или преследвач.

Сега обаче този абсурден страх ме сковаваше още по-силно.

А ако всъщност този път се окажех прав?

 

 

В едно интернет кафе на „42-ра улица“ си създадох имейл адрес в Hotmail и изпратих на Анабел снимките на фрагмента от „Книгата на мъртвите“, придружени с гореща молба да ми каже какво се криеше зад случаите с изчезването на четирите деца. Признах също, че се е случило нещо, което налагаше да говоря с нея отново. И то колкото е възможно по-скоро.

За късмет, тя ми отговори почти веднага. Уговорихме се да се срещнем на следващия ден.

През нощта се въртях в леглото и не можах да мигна. Чувствах се притеснен, безсилен да повлияя на събитията. Нещо ми убягваше. Но какво? Нещо много по-мащабно се случваше, а аз не можех да прозра какво. Четирите деца. Ейбрахам Кливланд и цялата история с мемориална фондация „Кокс Вандербилт“. Всичко ми се струваше като една умело представена лъжа, една заблуда, имаща за цел да ме накара да се впусна в нещо, което все още не разбирах. Без да мога да кажа точно защо или по какъв начин, осъзнах, че Анабел Крафт неволно се бе превърнала в нечия пионка, за да изпълни някаква роля в тази мистерия.

Можех ли да й имам доверие? Дали и тя не ме мамеше? Тя изглеждаше крехка, а в същото време целеустремена и силна. Изплашена, но твърда.

От какво я беше страх?

Аз не съм умел сваляч. Не ме бива за Казанова. Това е сигурно. Но определено имам слабост към жените. Имам желание да ги защитя, да ги запазя. Осъзнавам, че звучи смехотворно. Аз — бледият, кльощав Бьорн, който на всичкото отгоре имаше слаби нерви. Дамите нямат нужда от такъв като мен. Имат нужда от някой пожарникар, висок един и деветдесет, добре сложен и смел, с блясък в очите, който знае как да бъде нежен, как да накара една жена да се почувства единствена на света. И който, със закачлив поглед, може да я съблече.

Не мисля, че Анабел гледаше на мен като жена. Поне не с похотлив интерес. Въпреки това изпитвах нерационално желание да я защитя.