Том Егеланд
Ефектът на Лазар (21)

21.
Към дома на Елиз

Гармиш-Партенкирхен

Събота, 5-ти август 2017 г.

Бях задрямал в нощния влак, който летеше като неспокоен дух на мъртвец от Рим за Гармиш-Партенкирхен, когато получих третото съобщение:

Идете и поразете с мен жителите на Иавис Галаадски, и жените и децата.

Книга Съдии Израилеви, глава 21, стих 10

Това вече ми идваше в повече.

Няколко минути се взирах навън през прозореца на влака. Разсеяно наблюдавах красивия пейзаж, сякаш той можеше да прогони неприятното усещане. Но както се досещате, това не се случи.

И този път тайнственият Фибоначи-господин — можеше да бъде и някоя дама, разбира се — ми беше изпратил имейл с прикачен PDF файл. Приложеният документ представляваше страница от вестник „Таймс новини“, който излизаше в Туин Фолс, Айдахо.

Статията във вестника беше също толкова обезпокоителна, колкото предишните две:

Полицията усилено издирва похитителите на дете

ТУИН ФОЛС, АЙДАХО — Местната полиция и ФБР издирват неизвестни извършители след похищението на петгодишната Клоуи Кук от „Робинс Авеню“ в Туин Фолс. Похищението е било извършено рано сутринта на първия ден от Новата година.

Няма очевидци на отвличането, което е било извършено между 4 и 6 часа в четвъртък сутринта.

Според полицията в Туин Фолс леглото на петгодишната Клоуи е било празно, когато майка й е влязла в стаята на детето около 6:30 сутринта.

Клоуи страда от сомнамбулизъм и първоначално родителите и полицията се опасявали, че е излязла сама в студената зимна нощ. По тази причина веднага е била стартирана акция по издирване на детето.

Полицейските следователи обаче открили следи от взлом в дома на семейство Кук. Техни съседи, които се прибирали рано сутринта от празник по случай Нова година, също информирали полицията, че са забелязали четирима мъже в автомобил, паркиран на „Уендъл стрийт“. Автомобилът се е намирал в непосредствена близост до дома на Клоуи Кук малко преди 4 часа сутринта.

Още в 8 часа в четвъртък сутринта полицията вече не считала случая за акция по издирването на изгубено дете, а за криминално разследване с неизвестни извършители. Полицията все още очаква информация от всички, които знаят нещо за случая. Специална гореща линия е отворена с тази цел. Ако имате информация за отвличането, моля позвънете на…

Затаил дъх, прибрах отново мобилния си телефон в калъфа. Защо беше всичко това? Нима някой откачен сериен убиец беше по петите ми? Някой, който първо отвлича и убива деца, а после разкрива извършеното пред някой нищо неподозиращ човек като мен? Някой като Дейвид Бърковиц, известен още като Сина на Сам — побърканият тип, който през 70-те изпраща написани на ръка писма на Джими Бреслин във вестник „Ню Йорк Дейли Нюз“ в разгара на извършваните убийства? А може би някой като убиеца с псевдоним Зодиак, който през 60-те и 70-те убива и мъже, и жени, а едновременно с това изпраща писма и криптограми на вестниците в Сан Франциско?

Потърсих в Гугъл името на малката Клоуи. Точно както се беше случило с Бенджамин Браун и Грейс Мур, и нейният случай бавно бе потънал в забвение. Разследването не било приключено, но през ноември 2016 г. полицията в Туин Фолс разпуснала специалната група, занимаваща се с отвличането.

Не бяха успели да открият нищо.

За всички, освен за родителите, случаят на Клоуи бил забравен.

 

 

Пристигнах в Гармиш-Партенкирхен преди обед в събота, изпълнен с несигурност и притеснение. Статиите за изчезналите деца в Щатите ме бяха разтърсили. Въпреки всичко не виждах никаква връзка, никакво обяснение, никаква логика отвличанията да имат нещо общо с моето търсене на „Книгата на мъртвите“. Силното безпокойство пулсираше в мен като възпалена рана.

След потискащата, изморителна жега в Рим с удоволствие вдишвах свежия планински въздух на Гармиш-Партенкирхен. Харесах си един хотел в центъра, а после взех такси до адреса, на който живееше Елиз Готшалк. Мястото се оказа дом за възрастни хора, което изобщо не ме учуди.

Една вдъхваща респект дама царуваше на рецепцията и ако се съди по поведението и вида й, властваше над цялата сграда, а най-вероятно и над половин Байерн. Тя ме погледна учудено, когато попитах за Елиз Готшалк.

— Имате ли уговорка? — попита строго тя.

— Не, току-що пристигнах с влака от Рим — отвърнах аз, сякаш това беше достатъчно като обяснение. Естествено, можеше да се обадя по телефона, преди да дойда. Но опитът ми показва, че е далеч по-лесно да откажеш на някого по телефона, отколкото на живо, лице в лице.

— Значи вие не сте роднина?

— Аз съм норвежец — усмихнах се аз.

Чарът ми не подейства.

— Съжалявам. Посещения са разрешени само на най-близките на госпожа Готшалк.

— Защо е необходимо разрешение?

— Госпожа Готшалк е много възрастна.

— Разбирам. Бих искал само да поговоря малко с нея за баща й.

Жената на рецепцията трепна от учудване.

— За баща й?

— Аз съм учен, занимавам се с история. Става дума за събитие, станало през войната.

— Разбирам ви. Но госпожа Готшалк не е в състояние да отговаря на въпроси за каквото и да било. — Тя задържа погледа си върху мен, сякаш очакваше да види някакъв знак, че разбирам. — Госпожа Готшалк е напълно неспособна да говори с вас или с когото и да било друг за каквото и да било — нито за войната, нито дори за вчерашния ден.

За да подчертае очевидното, тя добави:

— Госпожа Готшалк страда от деменция дълги години. Алцхаймер. Съжалявам.

Правилникът не позволяваше домът за възрастни хора да издава информация за роднините на пациентите, но понеже аз бях дошъл чак от Норвегия, при това през Рим, жената на рецепцията се съгласи да даде мобилния ми номер на дъщерята на Елиз Готшалк. Тя даде да се разбере, че ми прави голяма услуга.

— Дъщерята ще реши сама дали иска да осъществи контакт с вас, или не — заключи тя.

Ювдал

Нощта срещу вторник, 8-ми август 2017 г.

Светлината от джобното фенерче блуждае из мрака в гората, докато вървим по пътеката надолу към паркинга. Двамата монаси са взели кола под наем, която е паркирана плътно до моята. Сякаш са искали да ми отрежат пътя за бягство.

Наближаваме техния автомобил, когато силна светлина ме заслепява.

И тримата се заковаваме на място от изненада. Двамата монаси търсят нещо. Предполагам, опитват се да извадят оръжие. Но се оказва твърде късно.

— Не мърдайте! — извиква някой на английски. Американски акцент. Като в някой екшън. Настоятелно. Заплашително.

Чува се пращене от уоки-токита.

Двама мъже, въоръжени с автомати, излизат от гората. Носят качулки и камуфлажни униформи.