Том Егеланд
Ефектът на Лазар (103)

102.
Мостът

Рим

Вторник, 12-ти септември 2017 г.

Долу на Виа дел Темпио, зад оградата от ковано желязо, заобикаляща синагогата, и огромните саксии с малки палмови дръвчета, беше паркиран един черен ван. В мига, в който стъпих на тротоара, страничната врата на вана се отвори. Тримата мъже, които седяха вътре, ме гледаха очаквателно. Американците. Все още не знаех кои са те. Специалният екип на Майкъл Уанг? ЦРУ?

Не се ядосах. Нямаше смисъл. Все пак трябваше да го предвидя. Да се досетя, че нещата нямаше как да се случат така лесно. Нямаше как просто да си изляза от синагогата с Граала на Гавраил и ключа за шифъра — самия Ключ на Йехова, — скрити в чантата ми. Трябваше да се досетя, че ще свърши така. Какво си бях въобразявал? Че ще се прибера у дома, в апартамента си в квартал „Грефсен“ в Осло, с ключа за шифъра в чантичката за през рамо? Че ще успея да разгадая един шифър, който бе толкова сложен, че тайната бе опазена хилядолетия? Един толкова труден за разбиване код, че на сто учени ще им трябват десет години?

Би било преувеличено да се каже, че съм находчив или изобретателен. Аз съм по-скоро кротък човек, примирен. Знам кога съм загубил някоя битка.

Но в този миг, на тротоара, сред ситния дъждец, само на няколко метра от преследвачите си, аз неочаквано съзрях една възможност. Една пролука бе на път да се отвори в забързания трафик на голямата улица.

Това бе моят шанс. Последният ми шанс.

С няколко бързи крачки прекосих тротоара в противоположната посока на мястото, където бе спрял ванът. Озовах се сред трафика на булевард „Lungotevere de’ Cenci“.

Американците бяха по петите ми. Това се очакваше. Но бях спечелил няколко секунди преднина. Натовареният трафик в Рим също се обърна срещу тях. Автомобили и мотоциклети се стрелкаха към тях и от трите платна на улицата. В Рим никой не спира за пешеходците. Даже за тичащи пешеходци с отчаян поглед.

Нямах представа кои бяха те. Морската пехота? Елитни войници със специална подготовка? Военноморските тюлени? А може би наемници? Или тайни агенти?

Знаех, че нямам шанс.

Въпреки това не се отказвах. О, не. Аз съм упорито същество. Никога не се отказвам. С периферното си зрение долових как ме следват от другата страна на пътя. Отчаяно се опитваха да преминат през натовареното улично движение. Но нямаше начин. Чуваха се клаксони, свистяха спирачки.

Аз бягах с всички сили покрай ниската стена, която отделяше алеята от дълбоките води на река Тибър. Капки дъжд се стичаха по лицето ми. В устата си усещах вкус на кръв.

Малко под синагогата се намира Фабрициевият мост, който свързва остров Тибър с левия бряг на реката. Това е най-старият мост в града, останал от Римската империя и запазил своя първоначален вид. Той е и най-старият мост, който все още се използва. Сега той бе единствената ми възможност да се измъкна.

С един по-скоро разкрачен, отколкото елегантен скок, аз се прехвърлих през веригата, която възпираше автомобилите да не използват прекия път през пешеходната зона на моста. И туристи, и местни се отстраниха и ми направиха път, като видяха как съм се засилил. Ако успеех да се добера до остров Тибър, можех да пресека площада, да продължа по Моста на Цестий и после да се слея с множеството по малките улички на „Трастевере“, от западната страна.

Това беше планът. Чак докато не осъзнах, че те бяха предвидили всичките ми възможности за бягство.

Е, трябваше да се досетя.