Том Егеланд
Ефектът на Лазар (40)

40.
Норвегия

Шушьоен^[1]

Неделя, 20-ти август 2017 г.

— Неописуемо красиво е — каза замечтано Анабел.

Меките извивки на планинския пейзаж се открояваха на фона на небето, а ние ги наблюдавахме през стъклото на прозореца на хижата. Ниски храсти, канари, високи върхове. Имаше само няколко облачета, позлатени от вечерното слънце.

— Сякаш се намирам на съвсем друга планета в някоя далечна галактика — добави тя.

Е, не бих казал. Просто се намирахме в Шушьоен.

 

 

Всеки, който е летял на изток, към изгрева, вероятно е изпитвал чувството, че е пропуснал един ден от живота си. Цяло денонощие беше минало, откакто пристигнахме на летището в Торонто и си купихме билети за „Гардермоен“^[2] през Копенхаген. Дълго денонощие, в което бяхме преминали няколко часови зони. Никой не ни разпозна. От едно интернет кафе на летището написах имейл на мой близък колега в университета, за да го помоля да наема планинската му хижа в Шушьоен. От „Гардермоен“ отпътувахме направо за Шушьоен през Лилехамер. Не исках да поемам риска да си отида вкъщи.

Сега Анабел и аз седяхме на кухненската маса, бяхме си направили по чаша кафе. Уинона лежеше по корем на пода и рисуваше.

— Вече е време да ми разкажеш какво всъщност става тук, Анабел — казах настоятелно аз.

— Вече съм го направила — каза тя с явно желание да отклони въпроса.

— Каза ми, че бившият ти съпруг иска да си я вземе обратно. — Кимнах към Уинона. — Намекна, че всичките тези деца са специални поради генетични причини. Но честно казано, не ми се вярва бившият ти съпруг да има такова огромно влияние върху властите, че да може да организира това мащабно издирване, макар да е мултимилиардер. Анабел, не е възможно американската полиция просто така да се подчинява на заповедите му!

— Бьорн. Не ми е толкова лесно. — Очите й се напълниха със сълзи.

— Скъпа Анабел, кажи ми какво криеш? — Наведох се напред и хванах ръката й. — Какво не ми казваш, Анабел? От какво се страхуваш?

Тя поклати глава.

— По-късно. ОК? Може ли да поговорим за това по-късно?

— Разбира се. Ако така искаш.

— Да, така искам.

Погледнах надолу към пода, където Уинона все още рисуваше. Погледът й беше фокусиран, сериозен.

— Толкова си талантлива — казах аз. И това бе самата истина. Тя дори не вдигна поглед, просто продължи да рисува. Картината изобразяваше хеликоптер между две бели пухкави облачета, които пропускаха лъчите на слънцето.

За вечеря бях купил замразено месо от лос и червени боровинки, защото смятах, че на Анабел и Уинона ще им бъде интересно да ги опитат. Автентична норвежка храна. Приготвих сметанов сос и сварих брюкселско зеле. Не исках нищо да липсва. След вечеря и тримата отидохме на кратка разходка. Когато се върнахме, направих кафе и чаша какао за Уинона. Макар че не говореше, беше удивително колко бързо се сменяха настроенията на момичето. В един момент вглъбена и резервирана, в следващия енергична и активна, макар и мълчалива.

Анабел и аз седнахме вън на верандата да пием кафе. Заговорихме се за това как съм открил фрагмента от „Книгата на мъртвите“ в дома на Гизела Зомер в Гармиш-Партенкирхен.

— Има едно нещо, което не проумявам — каза Анабел. — В писмото от нациста Рудолф Готшалк до дъщеря му Елиз се казва, че няколко дни са минали от момента, когато нацистите за първи път са отишли в еврейската библиотека, до конфискуването на всички произведения.

— Да?

— Мислиш ли, че настоятелят на библиотеката просто е стоял безучастен, без нищо да предприеме?

— Страхувал се е, нормално е.

— Но не мислиш ли, че все пак е скрил най-ценните произведения на библиотеката?

Това заключение беше толкова логично и очевидно, че не можех да повярвам как не ми е хрумнало досега.

— Разбира се! — възкликнах аз. — Трябва да проверим това. Ако част от колекцията е била скрита, преди нацистите да я конфискуват, то къде може да са попаднали тези произведения?

— Може ли да са ги предоставили на библиотеката на Ватикана, или на тайния им архив, за да ги запазят?

— Едва ли. Пий XII, който е бил папа по време на войната, е обвиняван, че си е затворил очите за геноцида на Хитлер спрямо евреите. Макар че католическата църква смята тези обвинения за неоснователни и абсолютно несправедливи, факт е, че Ватикана запазва неутралитет даже след като немците окупират Рим. Не е много вероятно преследваните еврейски първенци да са се обърнали към Ватикана за помощ в тази тежка ситуация. Така че къде би било логично да скрият тези литературни съкровища?

Анабел поклати глава.

— Когато аз самата търсих „Книгата на мъртвите“ в Рим, проверих няколко вероятни библиотеки и архива. Трябва да започнем нашето разследване от човека, който е бил настоятел на „Чентро Библиографико“ към края на войната.

— Анабел, минали са почти седемдесет и пет години.

— Може би има наследници.

— Нацистите са избили голяма част от еврейското население на Рим през войната.

 

 

Малко по-късно, когато Анабел и аз се прибрахме вътре в хижата, Уинона излезе навън на верандата, за да играе „Candy Crush“ на мобилния си телефон.

— Може би си забелязал? — каза Анабел.

— Какво да съм забелязал?

— Това, че Уини не е съвсем като другите деца.

Аз кимнах с усмивка, утешително.

— Споменавала си го и преди, Анабел. Неведнъж.

— Не, не! — възкликна тя. — Не говоря за неясната диагноза.

— Имаш предвид, че тя е… специална?

— Да. Но има още нещо.

— Какво?

Тя дълго мълча. Изглеждаше, сякаш много иска да ми разкрие някаква тайна, но нещо я спира.

— Уини е необикновено дете — каза накрая тя.

— Без съмнение!

— Не, нямам предвид това. Всички родители смятат, че точно техните деца са уникални. — Усмихна се леко. — Аз имам предвид в буквалния смисъл. Тя е… Тя има… — Анабел отново замълча, търсейки подходящите думи, опитвайки се да даде някакво обяснение, което обаче й се изплъзваше.

— Защо не ми разкажеш всичко? — попитах аз и се надявах, че погледът ми е едновременно и настоятелен, и вдъхващ доверие, но в действителност сигурно беше по-скоро кравешки.

— Всичко?

Все едно не разбираше какво искам да кажа. А би трябвало да е ясно.

— Някога имах една приятелка — каза неочаквано тя. — Казваше се Сюзън.

— Сюзън? И?

— Тя беше страхотен човек. Но…

— Да?

— Няма да ме разбереш.

— Какво е това, което все не успяваш да ми разкажеш?

Тя ме погледна в очите. Но не отговори.

— Какво е нещото, което толкова се боиш да споделиш с мен, Анабел? Страхуваш се, че няма да ти повярвам ли? Нещо ужасно ли се е случило, за което не си в състояние да говориш?

— Уинона, тя…

Отново думите секнаха. Отново дойдоха сълзите. Аз се приближих до нея, прегърнах я с ръка и внимателно я притеглих към себе си, за да я утеша.