Том Егеланд
Ефектът на Лазар (12)

12.
Улицата без име

Рим

Четвъртък, 3-ти август 2017 г.

Институтът за антикварни книги се намираше на една малка запусната уличка недалеч от Пантеона. Високите стени на сградите от двете страни хвърляха сянка постоянно и слънцето никога не достигаше до самата улица. Настилката беше от камък, а по околните сгради мазилката се ронеше и тухлите отдолу прозираха като червени рани. Сякаш времето беше спряло в една малка отсечка между два оживени булеварда. Вървях наслуки и се оглеждах, докато не съзрях една ръждива бронзова табелка:

ISTITUTO PER LIBRI ANTIQUARI

(Институт за антикварни книги)

Вратата от прясно лакиран кървавочервен махагон беше заключена. Натиснах звънеца във формата на цвете. Той не издаде никакъв звук. Въпреки това едва половин минута по-късно един възрастен господин с тъмен костюм отвори вратата.

— Професор Белтьо — каза той, преди да успея да се представя. Произнесе името ми съвършено правилно. С лек поклон ме покани да вляза във вестибюла.

— Умберто ди Силва? — попитах аз.

Той поклати глава и изчезна. След минута-две се върна заедно с елегантно изглеждащ мъж с посребрена коса, добре поддържана брада и очила с рогови рамки. Висок, слаб.

— Професоре! — възкликна въодушевено той. Ръкостискането му беше здраво, на границата на болезнено. — За мен е чест! Аз съм Умберто ди Силва. Радвам се, че намерихте време да дойдете.

Разменихме няколко учтиви встъпителни фрази за пътуването ми до Рим. Докато се качвахме по стълбището от вестибюла към втория етаж, където колекцията от книги, ръкописи и кодекси изпълваше четири зали, той ми разказа, че дълги години е бил професор във Факултета за библейски ръкописи към университета „Pontificia Università Gregoriana“, но бил освободен след обществена полемика относно автентичността на историята за жената, хваната в прелюбодеяние. Умберто ди Силва бил настоявал с малко повече жар от допустимото, че тази история, по подобие на „Comma Johanneum“, била записана в Евангелието от Йоан впоследствие, за да онагледи как Иисус Христос тълкувал старите Мойсееви закони и им придал нов смисъл. Деветте стиха липсвали в най-старите версии на ръкописите, на които се опирало Евангелието от Йоан.

— В последните години заемам позицията на управител на този институт — завърши той.

— Писахте ми, че имате информация за „Книгата на мъртвите“?

— Точно така.

— Много се вълнувам какво имате да разкажете.

— След малко, професоре — тази тема изисква и време, и търпение от наша страна.

Спряхме до входа на първата зала на института.

— Какво е всъщност Институтът за антикварни книги? — попитах аз.

— Институтът е бил основан от група антиквари и ентусиасти библиофили през 1867 г. и оттогава насам се занимава със събиране и реставриране на книги и ръкописи. Нашата колекция от апокрифи^[1], псевдоепиграфи^[2], палимпсести^[3], кодекси, инкунабули и фрагменти от ръкописи отстъпва само на тази на Ватикана.

— Въпреки това никога не бях чувал за вас.

— Не целим голяма популярност.

— Защо се свързахте с мен?

— За да ви помогна в търсенето, разбира се.

— Да ми помогнете? Защо да го правите?

— Професор Белто, във всеобщ интерес е да откриете „Книгата на мъртвите“ и да се погрижите един такъв изключителен ръкопис да попадне в правилните ръце.

— В момента говорите просто като библиофил филантроп или имате някакъв личен интерес от това книгата да бъде открита?

— Цялото човечество би имало интерес да откриете „Книгата на мъртвите“.

— Човечеството! Не думай! Откъде знаехте, че я търся?

— О, това ли. Ние тук в института следим тези неща, професор Белто.

— Работите съвместно с „Кокс Вандербилт“?

— С кого?

— Мемориална фондация „Кокс Вандербилт“.

Той сбърчи чело.

— За коя фондация става дума?

В този момент аз осъзнах, че по невнимание бях разкрил кой е поръчителят ми. Каква непредпазливост. Те ме бяха предупредили да не ги споменавам.

— А може би Международното общество на науките? — продължих аз.

Нещо проблесна в очите на Умберто ди Силва.

— О, SIS!

 

 

Залата на института, предназначена за библейски ръкописи, не беше особено голяма. Покрай стените имаше разкривени от времето стъклени витрини, пълни с много стари текстове върху папирус, пергамент и хартия. Той ми показа един фрагмент от Евангелието на Йоан, който беше на 1925 години. От фрагмента се виждаше, че текстът прескача от глава 8, стих 2, чак на стих 12.

— Тъй като този фрагмент от ръкопис е по-стар от ръкописите, които лежат в основата на Новия завет, е съвсем логично да приемем, че поучителната история за жената, хваната в прелюбодеяние^[4], е била записана по-късно — каза той.

После добави с усмивка:

— Това изказване ми коства работата.

— Твърде оптимистично би било да предположа, че съхранявате „Книгата на мъртвите“ тук при вас?

— Ако разполагахме с „Книгата на мъртвите“, едва ли щях да ви го призная. — Той се засмя. — Но не, за съжаление.

— Имате ли някакви предположения къде може да се намира тя?

— Не знам. Но може би мога да ви дам някаква насока.

Продължихме нататък към следващата зала. В една стъклена витрина беше поставен красив ръкопис.

— Оригиналът на „Чистилище“ на Данте — каза с гордост той.

Сбърчих чело с недоверие.

— Не мисля, че има запазени оригинали от времето на Данте — възразих аз. Доколкото можех да си спомня, най-старите ръкописи на „Божествена комедия“ са от XIV и XV век.

Той се усмихна.

— Да, целият свят е повлиян от тази заблуда.

В съседната витрина беше поставен написан на ръка текст, подписан от поета Имануел Римлянина — Имануел бен Соломон бен Йекутиел.

— Това са оригиналите на два от сонетите, които Имануел Римлянина и Бозон от Губио са разменили след смъртта на Данте — обясни той. — Бих искал да обясня защо се свързах с вас. Нали може да говоря на „ти“? Бих искал първо да те поканя да ме придружиш на едно място, което, поне в моите очи, ще създаде подходящата атмосфера, за да мога да ти споделя своите предположения.

— Къде е това място?

— Там, където апостол Павел е бил обезглавен.

Ювдал

Нощта срещу вторник, 8-ми август 2017 г.

Опитвам се да си представя какво се случва в този момент.

Нямам особено желание да мисля за това. Но осъзнавам, че са тук, за да ме открият. Дошли са заради мен.

Въпреки това е съвсем тихо. Да не би да са се отказали? Да са си отишли? Може би са си помислили, че хижата е празна, че не са попаднали на правилното място, и са продължили търсенето другаде?

Надеждата ми угасва в мига, в който се е появила. Изтръпвам, когато силен шум отгоре сигнализира, че са разбили вратата.