Том Егеланд
Ефектът на Лазар (104)

103.
Джошуа

Рим

Вторник, 12-ти септември 2017 г.

Той беше застанал по средата на моста.

Този път не носеше маска, която да покрива лицето му. Но аз все пак го разпознах. Не беше особено трудно. Мъжът със сиво-сините очи. Американецът.

Заковах се на място. Студените дъждовни капки се стичаха по челото и бузите ми.

Зад него, до веригата от западната страна на Фабрициевия мост, на остров Тибър, беше спрян още един черен ван. Двигателят му беше включен.

Американецът бе застанал със скръстени ръце, леко усмихнат. Косата му беше мокра от дъжда.

— Професоре — каза той и козирува на шега.

Аз отчаяно се оглеждах за някаква възможност за бягство. Зад мен преследвачите ми бяха успели да пресекат булевард „Lungotevere de’ Cenci“, нямаше как да се върна назад.

— Предположих, че ще избереш този мост — каза американецът. — Не е толкова странно. Знаеш ли, че Фабрициевият мост е бил построен през 62 г. преди Христа? Една година след като Цицерон е бил избран за консул^[1].

Всъщност знаех. Според римския историк Дион Касий, който е написал осемдесет тома за историята на Древен Рим, този мост е бил издигнат от камък, след като дървеният мост, който е бил на това място, изгорял.

Но нямах намерение да отговарям на въпроса му. Надзърнах надолу към водата. Дали можех да скоча в реката? Не. Много беше високо.

Той направи гримаса и поклати глава. С едно движение на ръката накара преследвачите, които идваха зад мен, да спрат. Дискретният, но категоричен сигнал показа колко уверен беше той. Усещаше, че държи контрола върху ситуацията, че знае какво прави. С бавни крачки тръгна към мен.

— Не мисля, че досега успяхме да се запознаем — каза той. — Поне не официално. Аз съм Джошуа. Всички ме наричат просто Джош.

Изненадващо той ми подаде ръка. Аз направих крачка назад.

— Няма да ти го дам! — казах леко пискливо.

Когато се страхувам, гласът ми започва да звучи фалцетно. Обикновено това не е в моя полза, не вдъхва респект.

— Ключът на Йехова — каза замислено той.

— Няма да ти го дам!

Като се има предвид в какво положение бях, нямаше как да ме вземе насериозно.

— Много съжалявам, професоре. Наистина. Ти свърши добра работа. Но знаеш как е.

Всъщност не знаех.

— В живота човек и печели, и губи.

— За кого работиш?

— За добрите. Уверявам те. Работя за добрите.

— За Уанг ли?

— Уанг? — За миг лицето му придоби изражение на изненада. — А, имаш предвид Майкъл Уанг? — Той се усмихна. — Така ли мислиш? Добре. Това е хубаво. — Засмя се и поклати глава. — Но не. Не работя за Майкъл Уанг или за „Ксиан“.

— Тогава за кого? ЦРУ?

Той си пое дъх.

— Разбирам защо ме питаш. И аз на твое място сигурно щях да си помисля така. Но не. ЦРУ се занимават с техните си задачи. Ние си имаме наши. И нашите не са съвсем същите като техните.

— Тоест вие кои сте?

— Не си чувал за нас, професоре.

— Не можеш да бъдеш толкова сигурен в това.

— Никой не е чувал за нас. Никой.

— Не знам дали…

— Дори SIS не знаят за нашето съществуване. Нито дори малката ти приятелка Даян. — Той се усмихна. — Абсолютно никой. Така искаме да си остане.

Аз се взирах в него, останал без думи.

— Но не се безпокой. Ние сме добрите, професоре. Добрите. Знам, че ти ще откажеш да ми предадеш Ключа на Йехова. Много добре те разбирам. Но съм принуден да бъда много настоятелен.

Исках да му отговоря „Върви по дяволите!“. И за секунда да изглеждам като голям смелчага. Или пък можеше примирено да му подам чантата с ключа за шифъра. Но не сторих нито едно от двете. Вместо това направих няколко енергични крачки към парапета на моста.

— Много е високо, професоре — каза той. — Скокът ще те убие.

Но аз нямах намерение да скачам. Хванах чантата за дръжката, свалих я от рамото си, а после протегнах ръка над водата.

— Ще я пусна! — извиках аз.