Том Егеланд
Ефектът на Лазар (48)

48.
Вик за помощ

Рим

Сряда, 23-ти август 2017 г.

Да, тогава какво? Изпълнен с объркване и съмнения след невероятните твърдения и въпроси, повдигнати от Авнер Фром, аз се провирах замаян през оживените улици на Рим. Фром не искаше да пропусне вечерната церемония в синагогата и ме покани да го посетя отново следващата сутрин. Вечерна церемония в синагогата? Нищо не разбирах. Не беше лесно човек да разбере Авнер Фром. В някои отношения разсъжденията му звучаха по-скоро светски, отколкото юдейски. Не смятах, че е дълбоко вярващ човек. Но въпреки това искаше да отиде до синагогата. Разбира се, това можеше да бъде просто извинение и повод да се отърве от мен. Придвижвах се, все едно бях на състезание по слалом — между нисички жени с големи дупета, стреснати пешеходци и безмилостни колоездачи, които бяха потърсили по-сигурен терен на тротоара. Рим се разгръщаше пред очите ми — истински калейдоскоп от фрагменти и спираща дъха панорама. Миризми и звуци, градски шум, проблясъци между фасадите на някоя забравена малка уличка, величествени фонтани, широки стълбища, църковни кули, аромат на пица, приготвена в каменна пещ, пищене на клаксони, бръмчене на скутер, който мъчително се промъква между безкрайните опашки от коли. За мен Рим е нещо много повече — усещане за принадлежност към историята, към всичко, случило се преди нас. До ден-днешен Рим носи в себе си неуморното търсене на истината, типично за Античността. Преследването на мъдрост, която се простира отвъд пределите на нашия интелект. Ако за момент се абстрахираш от трафика и туристите, модерните лъскави сгради и санираните квартали от Ренесанса, от всичко, което се набива на очи, ще доловиш скритите тонове на песента на миналото — песента, която отеква в съзнанието на всеки интелигентен и чувствителен човек. Която ни кара да се чувстваме, все едно нещата все пак не са се променили кой знае колко.

 

 

Дали „Книгата на мъртвите“ наистина не беше само езотерично въведение в мистериите на царството на смъртта, но и пророчество?

Бих прочел предсказанията за Иисус и Мохамед. Най-вероятно бяха също толкова неясни и мъгляви, както тези на Нострадамус. Колко трудно би могло да бъде да предречеш идването на нов пророк в епоха, в която гъмжи от пророци? Действително, „Книгата на мъртвите“ е доста по-старо произведение, но не е изключено многобройните предсказания за идването на Месия^[1] в Стария завет да са взети именно от някоя по-древна творба като нея.

„Ще се роди спасител…“

„Един свят пророк ще се появи след редица големи пророци…“

Дали в „Книгата на мъртвите“ пророчествата бяха такива? Някои предсказания така или иначе е неизбежно да се сбъднат.

„Двама силни владетели ще започнат война, армиите им ще се срещнат в битка, ще се пролее невинна кръв…“

„Ще последва суша, която ще опустоши земята и посевите, глад и жажда ще има…“

Не, съвсем сериозно. Колко трудно е всъщност да се запишат пророчества, които рано или късно ще се сбъднат?

Тъкмо бях подминал руините на Театъра на Помпей, където Юлий Цезар е бил намушкан преди повече от две хиляди години, когато сигналът на мобилния ми телефон ме откъсна от размишленията ми.

Обикновено не вдигам. Такъв съм си. Предпочитам или да ми оставят гласово съобщение, или да ми пишат. Но този номер беше американски.

Анабел!

Тя подсмърчаше и хлипаше. Разказа ми, че са я освободили, но че Уинона вече не е при нея.

— Майкъл взе Уин!

— Значи поне не е в опасност.

— Божичко, ти нищо не разбираш, Бьорн. Не познаваш Майкъл!

Беше права и за двете.

— Трябва да дойдеш, Бьорн. Можеш ли? Моля те.

— До Щатите?

— Няма да се справя сама.

— Аз съм в Рим.

— Не мога, нямам сили. Имам нужда от помощта ти. Можеш ли да дойдеш?

Имам много слабости. Никога не съм го крил. Една от тях е, че не съм способен да кажа „не“, ако жена ме моли за нещо. Вроден дефект ми е. Не е, защото съм рицар по природа. Нито защото съм безстрашен. И не, не го правя, защото се надявам да получа от нея нещо в замяна. Просто съм безпомощен пред молба за помощ, отправена от жена. Може би дълбоко в себе си се надявам, че така допринасям с нещо. Че мога да бъда полезен. Вероятно това е поредната ми голяма заблуда.

— Разбира се, Анабел — казах аз. Покрай мен мина полицейска кола с включени сирени. — Разбира се, че ще дойда!