Том Егеланд
Ефектът на Лазар (47)

47.
Пан

Рим

Сряда, 23-ти август 2017 г.

Апартаментът не беше голям. Беше пълен с книги. Антрето, всекидневната, спалнята. Дори в тясната кухничка имаше високи колони от книги.

— Сигурно обичате да четете? — казах аз, като май малко прекалих с ентусиазма в гласа си.

Авнер Фром не ме удостои с отговор.

Какадуто стоеше на една пръчица в клетка, окачена на статив в единия ъгъл на всекидневната. Бдителният му поглед ме следеше постоянно. Седнахме до една масивна маса от тъмно дърво. Потънах в мекия удобен фотьойл и огледах по-внимателно Авнер Фром. На светлината от прозореца той изглеждаше наистина доста стар. Бръчките на лицето му чертаеха картата на преживяно силно страдание.

— Е — казах аз неангажиращо, — къде сте научили норвежки?

— Аз съм автодидакт^[1]. И моля ви, знам, че съм стар, но нека си говорим на „ти“.

— С удоволствие. Кажи ми — защо норвежки?

Той се изправи и бавно се затътри до една от лавиците с книги. Взе една книга оттам и ми я подаде.

„Пан“ на Кнут Хамсун.

— Научих норвежки, за да мога да чета майстора на собствения му език. Голям почитател съм на произведенията на Хамсун. Да, въпреки неприемливата позиция, която заема спрямо нацизма. Но ти не си дошъл, за да говорим за Хамсун.

Аз поставих книгата на масата и се прокашлях.

— Фром, името ти ми попадна във връзка с проучванията ми за „Книгата на мъртвите“.

— О, нима. Как по-точно стана това?

— Чрез архива в „Чентро Библиографико“. Тъй като баща ти е бил библиотечен настоятел по време на войната, се чудех какво би могъл да знае за „Книгата на мъртвите“.

— Разбирам. — Той кимна замислено. — Както може би си научил, Ефраим Фром е умрял през 1944 г.

— Моите съболезнования.

Той ме погледна неодобрително. „Съболезнования“? Как ми хрумна точно това? Авнер Фром захапа долната си устна. После продължи:

— За Ефраим беше въпрос на чест да спаси колекцията литературни произведения в „Чентро Библиографико“. Не бяха само книги, а и познанието, натрупано от различни народи и култури в света. Произведенията разказваха не само историята на евреите тук в Рим, която обхваща две хиляди години, но и разкриваха какво е било мястото на евреите в културната история на Запада.

Изражението на лицето му показваше какво бреме носеше всъщност той на слабите си рамене, каква отговорност.

— Ефраим Фром, мир на праха му, беше убит от нацистите. Но ако не го бяха убили те, то загубата на сбирката от произведения със сигурност щеше да го довърши.

Думите му бяха последвани от дълбока въздишка на примирение. Авнер Фром беше изпълнен със съмнения, с колебание. Изглеждаше скептичен към мен, към проекта ми, скептично настроен към самия живот.

— Аз самият не съм бил в концентрационен лагер по време на войната — добави той. — Но въпреки това част от мен си отиде.

Без да каже и дума, той стана и отиде в кухнята, където постоя известно време. Аз погледнах какадуто, което ми кимна закачливо и изправи перцата на главата си.

Авнер Фром се върна с една кана.

— Надявам се, че обичаш чай? Не мога да понасям кафето.

Аз кимнах утвърдително.

— Значи търсиш „Книгата на мъртвите“ — каза той и наля чай в две големи бели чаши. — Какво ще правиш с нея, ако я откриеш?

— Ще я предам на някой музей, на специалисти.

— Защо? — Той седна тежко на стола срещу мен.

Вдигнах рамене.

— Правиш впечатление на много интелигентен човек, господин Фром. Знаеш, че всяко познание се опира на по-старо познание. Историята е важна, за да разберем кои сме всъщност. Мъдростта се гради камък по камък, основавайки се на прозренията на тези, живели преди нас. Доколкото знам, „Книгата на мъртвите“ може би съдържа неща, от които всички ние можем да се поучим.

Той избухна в горчив смях, който напомняше по-скоро на остра кашлица. Все едно дробовете му щяха да се пръснат в гърдите.

 

 

Внимателно отпих една глътка от горещия чай.

— Какво знаеш за „Книгата на мъртвите“, господин Фром?

Лицето на възрастния мъж се разтегли в нещо, което, с известно усилие, можеше да се изтълкува като усмивка.

— Да, какво знам в действителност?

Той се изправи, затътри се до едно махагоново писалище и извади една изкривена от употреба лула и кутийка тютюн. Седна отново и със завидно търпение започна да тъпче тютюна в лулата. После я запали с една дълга кибритена клечка. Дръпна си силно, вдиша дълбоко дима и го задържа, а след това издиша през носа. Погледна ме. Не, беше много повече от поглед: измери ме с очи. Преценяващо. Дали може да ми се има доверие? Приятел ли бях, или враг?

Интуицията е качество, може би способност. Има хора, които са толкова чувствителни, че това ги прави прозорливи. Авнер Фром знаеше нещо. Бях сигурен в това. Знаеше нещо за „Книгата на мъртвите“. Но все още не беше убеден дали иска и дали е редно да сподели познанието си с мен.

Разбирах го. Та кой бях аз в края на краищата? Един блед особняк, който, без да се обади предварително, задъхан се беше изкачил до апартамента му на четвъртия етаж. Защо да ми има доверие?

— Професоре, научих, че си открил фрагмент от фалшификата в дома на дъщерята на един от нацистите?

— Да — отвърнах аз засрамено. — Подвел съм се. Наистина бях убеден, че фрагментът е автентичен.

Той се усмихна.

— Барух щеше да се гордее.

— Кой? Барух?

— Бащата на Ефраим.

— Дядо ти? Защо щеше да се гордее?

— Защото е успял да излъже някого с твоето реноме.

Трябваха ми няколко секунди, за да осъзная смисъла на казаното.

— Какво искаш да кажеш — дядо ти ли е направил фалшификата?

— Барух беше ненадминат типограф и художник. Той създаде фалшификата няколко години преди да умре.

Сигурно съм зяпнал от учудване.

— Защо? — прошепнах аз.

— Не е ли очевидно? — Той остави настрани лулата и отпи глътка чай, а после отговори: — За да заблуди тези, които търсеха „Книгата на мъртвите“, разбира се. — Навлажни устните си с върха на езика, все едно се беше опарил с горещия чай. — За разлика от останалата част на Европа, ние осъзнавахме накъде отиват нещата. Нацистите. Фашистите. О, да. Барух разбираше много добре. Ефраим също.

— Значи евреите в Рим са създали копие на „Книгата на мъртвите“ доста преди войната — казах аз, за да видя дали съм разбрал правилно.

Авнер Фром отново запали лулата и си дръпна, потънал в пашкул от дим и дълбок размисъл.

— Беше станало наложително. Представи си каква катастрофа щеше да бъде, ако нацистите се бяха добрали до „Книгата на мъртвите“ — каза накрая той.

— О, да, наистина. Такова културно съкровище в никакъв случай не бива да се превръща във военен трофей.

— Нямам предвид само това, професоре. Имам предвид познанието, което нацистите можеха да си присвоят и от което можеха да се възползват, ако книгата беше попаднала в ръцете им.

Усещах непреодолима бездна между нас, която не знаех как да премина, за да узная истината. „Той знае — мислех си аз. — Той е чел «Книгата на мъртвите».“

— Но за щастие, те се подведоха — продължи той. — Тези глупци дори разделиха копието, създадено от Барух, на фрагменти. Този, който ти си открил, е един от общо единайсет. Това само показва какво щяха да сторят, ако наистина бяха успели да откраднат оригинала на „Книгата на мъртвите“.

— Авнер Фром, какво пише в „Книгата на мъртвите“?

Той си дръпна от лулата, а после каза:

— Какво те кара да мислиш, че мога да отговоря на този въпрос?

— Ти си умен човек, господин Фром. Познавач на човешката природа. Но аз също съм такъв. Ти си чел „Книгата на мъртвите“. И знаеш къде се намира.

Сухият му дрезгав смях прозвуча като косвено потвърждение.

— „Книгата на мъртвите“ — каза той и направи пауза, за да засили ефекта на думите си. — И древните вавилонци, и древните египтяни са притежавали ненадминати познания за живота, за смъртта, за времето, а също и за бъдещето. — Той кимна по-скоро сам на себе си. — Прозренията им са били донякъде примитивни, но същевременно много по-фундаментални от нашите.

Аз духнах чая си, а после попитах:

— Защо смяташ така?

— Ще го обясня по този начин. Може би са били в по-добри отношения с боговете си, отколкото сме ние. Може би техните богове са прошепнали в ухото им своите тайни.

— Богове? В множествено число?

— Това се е случило дълго преди Йехова да оповести пристигането си. По онова време те са почитали цял пантеон богове. Вавилонците са се опирали на още по-стари цивилизации и религии — шумерската, акадската, асирийската. Египтяните са имали свои богове. Люлката на нашата цивилизация, господин Белтьо. Тяхното познание е било уникално. Откъде са черпили знания по астрономия и астрология, по медицина и относно загадките на смъртта?

— Искаш да кажеш, че е било от „Книгата на мъртвите“, така ли?

— Хилядолетно познание е залегнало в „Книгата на мъртвите“. Не само прозренията на вавилонците и египтяните за бъдещето, за царството на смъртта. А също и познанията на още по-древни култури.

Той беше прекъснат от пронизителния крясък на Гълъба на Ной. Едва след като птицата се успокои, той продължи:

— Когато моят народ започнал да събира своите митове и вярвания в зората на една нова религия, юдейството, и започнал да записва своя опит, предания, житейска мъдрост и правила на поведение в свещения Танах, който вие наричате Стария завет, тези познания вече са били стари.

— Произходът на повечето религии е древен.

— Именно. Е, професоре — какво означава религията за теб?

— За мен?

Помислих известно време, а после отвърнах:

— Религията е вярата на човека в могъщи, невидими, свръхестествени същества, които наричаме богове. Тези богове могат, ако пожелаят, да се намесват в живота ни. За добро или за лошо. Или, както най-често постъпват, да ни оставят да се оправяме сами.

Той изсумтя тихо.

— Религията — продължих аз — е също съвкупност от догми, закони и правила, митове и легенди. Копнеж и надежда, но и съмнение. Всичко това, облечено в тайнства и литургии и описано с патос в свещени книги, чиито предписания никой няма право да нарушава.

— Може би религията може да се разглежда също като традиция.

Авнер Фром отпи жадно от чая, сякаш устата му беше пресъхнала.

— Като нещо, което ни свързва през годините. Общност, принадлежност — не само когато става дума за почитане на богове, но и когато се оформя обликът на нашата култура и тя се отличава от всички останали като отделна, уникална.

 

 

Бях склонен да призная, че той има право. Рисунки в пещери и погребални ритуали показват, че ние, хората, сме почитали богове в продължение на поне петстотин хиляди години. Това е доста време. Археологически находки на възраст петдесет хиляди години биха могли да се тълкуват като потвърждение на съществуването и значението на религията в най-ранните племена. Дори неандерталците, изглежда, са вярвали в задгробния живот.

Авнер Фром остави лулата в пепелника.

— Индийската, иранската, гръцката, германската, скандинавската религия — каза той. — Всички те водят началото си от една обща праиндоевропейска вяра. Скандинавската митология например е много по-близка до индийския будизъм, отколкото до християнството. Юдейството от своя страна произхожда от семитските религии през бронзовата епоха. Заимства и от ханаанската митология, която на свой ред е основана на още по-древна вавилонска митология. Казано накратко, древните митове оформили вярванията, които се развили и се превърнали в религия — юдейството. И както всички знаем, юдейството полага основите на християнството, а впоследствие и на исляма. Трите абрахамски религии почитат един и същи бог. Но повечето хора едва ли биха повярвали, че е така.

Слушах в захлас възрастния мъж. Много от тези твърдения ми бяха минавали през ума — как древните месопотамски религии са били облагородени и оформени, за да положат основите на юдаизма и християнството, а отчасти и на исляма, — но за Авнер Фром историята беше органически свързана с него самия, сякаш кръвта, която пулсираше във вените му, бе същата като на предците му. За мен всичко това беше академично, теоретично — невероятно интересно, наистина, но някак отдалечено от собствения ми живот и от историята на рода ми. За Авнер Фром миналото беше неделима част от идентичността му.

Изпитах желание да го провокирам:

— Можеш ли да ми обясниш защо абрахамската вяра е правилната? Защо не индуизмът? Или будизмът?

— Мога да усложня въпроса ти още повече: защо едната абрахамска вяра е по-истинна от последвалата я? Християните вярват в спасението чрез Иисус Христос. Но спасението не присъства нито в юдейството, нито в исляма. Ние, юдеите, вярваме, че човекът се приближава до Бог, като живее според божиите правила, както са описани в Тората. Мюсюлманите вярват, че милостта на Аллах се дава според делата на човека тук на земята. Е, кой от нас има право?

Той замълча, след като зададе този въпрос.

— Дори в самото християнство има огромно разцепление — продължи той. — Има протестанти, католици и православни. Има петдесятни християни, които почитат глосолалията. А да не забравяме мормонската доктрина, според която Едемската градина се намира в Джаксън Каунти, Мисури. Спомни си за „Свидетелите на Йехова“, които вярват, че само 144 000 души ще останат да царуват заедно с Христос след Деня на страшния съд^[2]. Странно, нали — 144 000 е броят дни в календара на маите b’ak’tun — ако си спомняш истерията около твърдението, че светът ще свърши през 2012 г.

Авнер Фром запали пак лулата си, а после продължи:

— Както сигурно знаеш, професоре, юдаизмът не изключва прераждането толкова категорично, колкото християнството. Вероятно си чувал понятието gilgul neshamot. Но — той си дръпна от лулата — има нещо дълбоко проблематично в твърдението, че душите се оставят да бъдат затворени в тела. Къде започва и къде свършва цикълът на душата? Индусите го наричат Лила — божествената игра. Но от какъв интерес би било за божествените сили да си играят със собствените си творения? Ако приемем това за вярно, то тогава редуцираме всичко свято до концепцията за божествените сили. А все пак божественото е по своята същност съвършено.

— Прераждането се отрича и от Светото писание — вметнах аз.

— Естествено. За християните в прераждането няма никаква логика, никакъв смисъл. Източната идея, че научаваме нещо от всеки живот и че пренасяме със себе си това познание в следващите си животи, е в разрез с факта, че не помним нищо от предишните си животи и следователно не можем да носим познанието, придобито в тях.

— Познати ли са ти понятията „Ключът на Йехова“ и „Граалът на Гавраил“? — попитах аз.

Той отново ме погледна по онзи особен начин и се усмихна.

— Разбира се. Това е просто един стар мит. Ключът на Йехова би трябвало да се тълкува като ключ към по-задълбочено познание, към мъдрост. Граалът на Гавраил. Хм. С течение на времето много неща се променят. Дори имената на митовете, а и самата им същност.

— Ключът или Граалът свързани ли са по някакъв начин с „Книгата на мъртвите“?

— Нищо не е точно така, както следващите поколения го тълкуват.

— Тоест?

— Тоест ти, млади приятелю, имаш доста въпроси, на които да намериш отговор, преди да осъзнаеш истината за всичко това. — Той се усмихна. — Какво знаеш за бъдещето, професоре?

Веднага усетих, че въпросът беше сериозен, а не просто шега.

— Абсолютно нищо.

— А ако ти кажа, че „Книгата на мъртвите“ е предрекла и Иисус, и Мохамед?

Поколебах се. Не вярвам в пророчества. Шарлатани като Нострадамус се изразяват толкова мъгляво, че всяко от твърденията им рано или късно се сбъдва. Ако имаш достатъчно въображение при тълкуването, можеш да извлечеш някаква истина от какви ли не пророчества.

Авнер Фром се почеса по брадата.

— Ти не вярваш в такива неща, професоре. Ти си последовател на рационалното мислене. За теб времето е права линия, свързваща две точки. Животът е съществуването между едно конкретно начало и един също толкова фиксиран край: раждането и смъртта.

С безкрайното търпение, присъщо на пушещите лули, той отново вдъхна живот на загасналото пламъче.

— А какво, ако този подход за разбиране на живота и времето е напълно погрешен? — продължи той с нов ентусиазъм. — Допускал ли си някога тази мисъл? В перспективата на времето би трябвало да разглеждаме представата на будистите за прераждането.

— Времето?

— Времето! Ние в западните общества разглеждаме времето като линейно и хронологично. Оттук — той нарисува с показалец мислена точка във въздуха — дотук! — нова мислена точка във въздуха. — Раждане! Смърт! А за много вярващи времето е като стрела, движеща се неотклонно към Деня на страшния съд. Следиш ли ми мисълта?

— Да, старая се.

— Добре. Разбирането за време при будистите е различно. Както е било и при маите. Маите са смятали времето за повтарящ се кръговрат, за поредица от цикли, които свършват с тринайсетия b’ak’tun — 21-ви декември 2012 г. Е, както знаем, светът не свърши тогава. Денят на страшния съд все пак не се определя от един календар. — Той се засмя и започна да кашля. — Както маите, така и будистите имат циклична представа за съществуването. За тях Вселената е безкрайна във времето и пространството. Всичко следва определени цикли — kalpas — повтарящия се кръговрат. Ние, хората, сме в плен на течението на samsara, прераждането, и можем да се освободим едва при нирвана.

Авнер Фром впери поглед в мен.

— Е, какво мислиш, професоре? Ами ако животът и смъртта и самата Вселена съвсем не се подчиняват на правите линии на геометрията и хронологичната последователност? Тогава какво?