Том Егеланд
Ефектът на Лазар (80)

79.
Пазителите

Рим

Сряда, 6-ти септември 2017 г.

Какадуто неспокойно се движеше по пръчицата си. Авнер Фром напълни с тютюн лулата си.

— Сигурно знаеш мита за Ахасфер? — попита той.

— Вечният евреин?

— Познат също като Скитника евреин. Обущарят, който се отнесъл непочтително с Христос по пътя към Голгота, към Разпятието. За наказание щял да броди по земята, докато Христос се върне.

Той внимателно запали лулата с клечка кибрит и й вдъхна живот. Издиша дим през носа, а после продължи:

— Този мит можем да открием, макар и между редовете, в Новия завет — и в Евангелие от Матей, и в Евангелие от Йоан. Едва през XIII век обаче този мит се утвърждава. Разказът за Ахасфер е нов. На осемстотин години, базиран на библейски извор, който от своя страна е на по-малко от две хиляди години. Но както много други митове, и той е продължение на по-древна история. Знаеш как става с древните митове.

— Тоест?

— Питаме се: да им вярваме ли? Как да ги тълкуваме? Буквално ли, или като алегории? Дали са само измислица, или произхождат от истински случки от миналото?

— Не знам.

— Средновековният мит за Ахасфер е свързан с няколко основни имена. Персийският цар Ксеркс I, живял петстотин години преди Христа. Астиаг, последният цар на Мидия. Йосиф Флавий, еврейско-римският историк, съпоставил Ахасвер с Артаксеркс I, владетел на Ахеменидска Персия през IV век преди Христа. Ахасфер се споменава и в Книгата на Товит, неканонична книга, апокриф на Стария завет.

— Какво искаш да кажеш с всичко това?

— Разказът за Ахасфер не е християнски мит. Много по-древен е.

Той изпълни дробовете си с тютюнев дим, задържа го известно време, а после бавно издиша.

— Според един мит от древната вавилонска традиция — продължи той — съществували група пазители, които бродили тук на земята хиляди години. Някои ги наричали ангели. Но не са били ангели. Не, те са били избрани. От Бог? Кой може да каже? От Съдбата?

— Пазители, казваш. Какво са пазели?

— Древното познание.

— И са били безсмъртни?

— Не безсмъртни. Но са живели страшно дълго време, както някои персонажи в библейските разкази.

В Библията има голям брой личности, живели много дълго. Според Мойсей, Матусал живял 969 години. Яред живял 962. Ной — 950. Адам — 930. Сит — 912. Инъс — 905. Кенан — 910. Махалалел — 895. Ламех — 777. Енох умрял млад — само на 365 години. Самият Мойсей умрял още по-млад — само на 120 години. Замислих се за това, което ми бе разказал Майкъл Уанг за генетичните кодове, които определят продължителността на човешкия живот, за теорията му, че човек би могъл да живее над хиляда години. Дали беше възможно все още да съществуват такива хора, чиято генетика им дава възможност да живеят толкова дълго?

Авнер Фром се прокашля.

— Откъде идват всъщност тези представи? Дали е възможно в древността да е имало хора, които, поради генетични или други причини, просто не са умирали? Поне не по медицински или естествени причини?

Стреснах се, когато какадуто изпищя сърцераздирателно.

— Нима намекваш, че тези пазители живеят все още, до ден-днешен? — попитах аз.

— По-мъдри от мен могат да дадат отговор на това.

— Не е особено вероятно.

— Вярно е. Но „вероятно“ не е фиксирано понятие.

— Митовете за Ахасфер и дълго живелите личности в Библията свързани ли са по някакъв начин с „Книгата на мъртвите“?

— Може би именно тези прастари пазачи знаят къде се намира „Книгата на мъртвите“.

— Казваш го, сякаш знаеш отговора?

Авнер Фром се усмихна. Не го правеше често. Но сега не можа да се сдържи. Погледнах го учудено, а той отвърна:

— Дали знам къде е скрита? Разбира се, че знам. И ти знаеш. Всички знаят. Просто не знаете, че знаете.

Знаехме, но не осъзнавахме, че го знаем? Какво трябваше да означава това? Авнер Фром не искаше да поясни.

— Къде? — упорствах аз.

— Тези, които са скрили „Книгата на мъртвите“ половин хилядолетие преди Иисус Христос да дойде на земята и да промени всичко, те са се погрижили да я скрият на най-гениалното възможно място.

— Но къде?

— Трябва да се прояви мъдрост. Този, който използва разума си, ще бъде достоен.

— Какво означава това?

— И това време ще настъпи — каза многозначително той, — когато ще разбереш думите ми.

 

 

Когато няколко часа по-късно Авнер Фром стисна ръката ми на сбогуване и ми благодари за посещението, някаква тъга се четеше в погледа му. Или не — не тъга. По-скоро меланхолия.

— Пази се! — каза той, а после затвори вратата.

Слязох по тясното стълбище и излязох навън в топлата вечер.