Том Егеланд
Ефектът на Лазар (28)

28.
Сентръл парк

Ню Йорк

Понеделник, 14-ти август 2017 г.

Оставих мобилния си телефон в хотелската стая. Ако изпращачът на писмото имаше право и някой наистина ме държеше под око, щях да се постарая да прикрия следите си. Затова, вместо да сляза с асансьора на рецепцията, аз продължих още надолу, докато стигнах до гаража на хотела и излязох на „49-та улица“, не на главния вход.

Беше горещ и задушен следобед. Жегата беше неприятна и лепкава, както често се случва в огромни градове като Ню Йорк. Въздухът миришеше на изгорели газове и горещ асфалт. Огледах се. Не забелязах никакви признаци, че някой ме следи. Ако някой ме наблюдаваше, той щеше да бъде на рецепцията или някъде около главния вход. Подминах „Парк авеню“ и „Лексинггън“, повървях до „Трето авеню“, а след това по „60-та улица“ свих наляво в посока към Сентръл парк.

Който в действителност изобщо не е парк.

Спокойно би могъл да се нарече природен резерват.

 

 

Сентръл парк е толкова голям, че цял военен батальон би могъл да се изгуби в него и никога вече да не бъде открит. Съвсем разбираемо беше, че ми трябваше известно време, докато се ориентирам до мястото на срещата ни, площадката за игра „Хекшър“. Спрях се в сянката на дърветата и се загледах в децата, които шумно играеха и се забавляваха, в леко облечените майки, които седяха по пейките с хартиени чашки от „Старбъкс“ в ръце, и в бащите, които оглеждаха крадешком майките. Някои от родителите ми хвърляха подозрителни погледи. Сигурно ме мислеха за блед ексхибиционист, който дебне някоя невинна жертва. За да не привличам излишно много внимание, започнах бавно да се разхождам по алеята.

Никой не идваше при мен, никой не ме чакаше. Ако ме бяха измамили, сам си бях виновен. В писмото имаше нещо необикновено, в това съм сигурен. Но все пак май трябваше да си остана в хотела.

Бавно подминах детската площадка. Децата крещяха. Родителите ме гледаха недоверчиво.

Накрая просто се примирих, че са ме измамили. Някой ми беше вързал тенекия.

Разочарован от собствената си наивност, забързах към „59-та улица“, когато една жена тичешком ме настигна.

— Мистър Белто.

Изглеждаше малко над трийсет, с румено лице и рижа коса, зелени очи. Леко пухкава, с лунички. Чипо носле. Имаше нещо шеговито в изражението й, сякаш всеки миг можеше да избухне в смях.

— Благодаря, че дойдохте, професор Белто.

— Вече бях започнал да мисля, че няма да се появите.

— Извинявам се. Трябваше да се уверя, че никой не ви е проследил.

— Получих писмото ви.

— Да, очевидно. — Тя ме хвана дискретно под ръка и ме поведе към една пейка под дърветата.

— Трябва да говоря с теб — каза тихо тя, като се оглеждаше във всички посоки, като че ли бяхме обградени от преследвачи, които всеки момент щяха да изскочат от храстите, въоръжени до зъби и с огромни мрежи, в които да ни уловят.

— От кого се страхуваш? — попитах аз.

Тонът ми беше толкова изпълнен със съчувствие, сякаш говорех на дете.

— Съжалявам — промърмори тя. — Това е дълга история. Не съм параноичка, макар че звуча като такава.

Тя имаше право. Наистина звучеше като такава.

— Значи някой те преследва? — попитах аз с възможно най-приятелския си тон, опитвайки се да вдъхна доверие. По този начин ми говореше медицинският персонал по време на престоя ми в клиниката. Тихо, спокойно, приятелски.

— Аз съм тази, която търсят. Но — тя сякаш събираше сили, преди да продължи — имам всички основания да смятам, че преследват теб.

— Мен ли? — Това не ми се стори логично. — Следят ме, защото търсят теб?

— Да.

— Но…

— Всичко си има обяснение. Професор Белто, пътувах дълго, за да можем да се срещнем. Става дума за „Книгата на мъртвите“.

— Защо се интересуваш от нея?

— Посветила съм живота си на „Книгата на мъртвите“.

И двамата усетихме играта на думи и избухнахме в смях почти едновременно.

— Два пъти пътувах до Европа, за да я търся — продължи тя. — В интерес на истината и аз ходих в „Чентро Библиографико“. Но така и не успях да направя връзката с еврейската общност. Предполагах, че книгата е скрита в някой архив, свързан с Данте.

Аз поклатих глава. Данте? Възможно ли бе и тя като мен да се е досетила за евентуална връзка с Имануел Римлянина? Тя отговори, преди да успея да задам този въпрос.

— Открих информация за приятелството между Данте и Имануел, когато защитих докторската си дисертация.

Слисан, осъзнах коя бе тя всъщност.

— Ти си Анабел Крафт?

Тя се усмихна, явно поласкана.

— Уау! — възкликнах аз. — Прочетох и докторската ти дисертация, и всички твои статии. Божичко! Толкова пъти се опитвах да се свържа с теб! Защо не каза веднага коя си? Щяхме да прескочим… — Направих движение с ръка, което трябваше да означава „всичко това“.

— Не се осмелих.

— Но защо?

— Предполагам, че те наблюдават.

Те? Едва сдържах въздишката си. Нещо не беше съвсем наред с Анабел Крафт. Усещах го. Странното писмо, което ми бе изпратила. Уговорката да се срещнем в парка. А сега и този параноичен страх. Дали бе възможно тя да има право? Ако беше така, то това значеше, че съм бил под наблюдение през цялото време — в Лондон, в Уиндзор, в Торино, в Рим, в Гармиш-Партенкирхен, у дома в Осло, в Ювдал, дори тук, в Ню Йорк. Така можеше да се обясни и случилото се в горската хижа в онази нощ. Но не. Не исках да допусна тази мисъл. Не исках! Истината беше, че дълго време се бях опитвал да се отърся от необяснимото чувство, че някой ме преследва. Бях отхвърлил това усещане, бях го приел като поредната си заблуда. Страдам от лека форма на мания за преследване още от дете — винаги съм се борил с тревогата, че някой не ме изпуска от поглед. Дълго време прилежно съм следвал съвета на лекаря активно да се противопоставям на това усещане.

— Разполагаш ли с копие на фрагмента? — попита тя. Когато не отговорих, продължи — Не се осмелявам да се обърна към библиотека „Бътлър“. Но много бих искала да прочета фрагмента, да се опитам да го разбера.

— И от хората в библиотека „Бътлър“ ли се страхуваш?

— Възможно е и те да са замесени във всичко това.

Изправих се. Честно казано, изпитах желание да прекратя този разговор. Поведението й сериозно ме притесняваше. Има академици — удивително интелигентни, блестящи в своята област, — които толкова се вживяват в работата си, че загубват представа кое е реално и кое — не. Сладката и симпатична Анабел Крафт, за съжаление, изглежда, беше една от тях.

Тя също се изправи и ме погледна в очите.

— Кой ти възложи поръчението?

— Съжалявам. Поръчителят ми държи това да остане конфиденциално.

— Нима?

— Да. Държи да се запази в тайна.

— Това е необичайно.

— Съгласен съм.

— Не е бил Колумбийският университет. Не е била и библиотека „Бътлър“.

Откъде би могла да знае това?

В общи линии така приключи срещата ни. Обещах да й изпратя копието на страниците от фрагмента. Разменихме си имейл адресите. Тя ме помоли да си създам анонимен имейл адрес в Hotmail на компютър, който не беше мой, преди да й изпратя копието.

Преди да се разделим, ми даде един плик.

— Прочети го, когато се прибереш в хотела.

— Какво е това?

— Имена. Провери ги. Виж какво можеш да откриеш за тях.

— Но защо?

— Ще ти обясня следващия път, когато се срещнем.

Следващия път?

Озадачен, стоях с писмото в ръка и я наблюдавах как бързо се отдалечава по алеята.