Том Егеланд
Ефектът на Лазар (25)

25.
Пресконференцията

Ню Йорк

Понеделник, 14-ти август 2017 г.

Светкавиците от фотоапаратите ме заслепяваха. Повече от трийсет репортери присъстваха на пресконференцията. Една от водещите PR агенции в Ню Йорк беше организатор на събитието от името на фондацията, която ми бе възложила поръчението. Самата мемориална фондация „Кокс Вандербилт“ не желаеше да бъде обект на обществено внимание. Напротив, искаше да остане в сянка. Дори настояваха името на фондацията да не бъде споменавано. Казаха, че заслугата за откритието на фрагмента си беше моя и би трябвало да бъде оповестена като моя.

Чуваше се как работят десетки камери и постоянно проблясваха светкавици. Телевизионните канали бяха разположили камерите си на високи платформи отстрани на сцената.

Когато се приспособих към ярката светлина и отново започнах да виждам нормално, огледах присъстващите в залата и списъка с поканените на събитието. Имаше група репортери от издания, които се занимаваха изключително с наука и технологии. Присъстваха и голям брой журналисти от новинарски издания, които едва ли имаха и най-бегла представа за „Книгата на мъртвите“, но пък бяха надушили възможност за сензационен репортаж.

Аз прочистих гърлото си, прокарах върха на пръста си по микрофона, за да проверя дали работи, и се представих. После разказах, колкото можах по-опростено, историята на „Книгата на мъртвите“ и заплетената й одисея през хилядолетията. Накрая обясних как съм открил фрагмента в дома на наследник на един нацист, който е конфискувал еврейски литературни произведения в Рим.

Един нацист! Усещаше се как мозъците на журналистите трескаво работят, опитвайки се да измислят най-сензационното заглавие, което да привлече най-много кликове в интернет.

— Колко точно е ценен този фрагмент? — попита един журналист от „Ню Йорк пост“.

— Не е лесно да се определи — признах аз. — Учените към библиотека „Бътлър“ в момента са се заели да преведат и анализират текста. Но най-важното в това откритие не е фрагментът сам по себе си, а фактът, че наличието му доказва възможността и остатъкът от произведението да съществува някъде. Трябва само да го открием — добавих с усмивка. — „Книгата на мъртвите“ би ни дала уникален шанс да надникнем в религиозните и окултни вярвания и представи за смъртта и задгробния живот първоначално във Вавилон, а по-късно и в Египет.

— Кои представи по-точно визирате? — попита един репортер от „Сайънтифик Американ“.

— Бих могъл да изнеса лекция за древновавилонските и древноегипетските митове за смъртта — за подземния свят и задгробния живот и пантеона от богове, които властвали над мъртвите, — но няма да можем да се вместим в рамките на тази пресконференция.

— Какво са знаели те за смъртта и царството на мъртвите, което на нас не ни е известно? — попита един журналист от списание „Нешънъл Инкуайърър“.

— Предстои да разберем. Работата по анализа и превода на текста току-що започна.

— Вярно ли е, че текстът е написан на акадски и с йероглифи? — попита малко скептично една жена от репортерите, занимаващи се с научна журналистика. Тя явно се бе сетила за нещо очевидно: нито акадският език, нито йероглифите са били разтълкувани през X век, поне доколкото е известно на науката.

— Това, че някой е съумял да преведе и клинописно писмо, и йероглифи, за които ние досега смятахме, че са били разчетени едва през XVIII и XIX век, дава съвсем нов поглед върху т.нар. „тъмни векове“ — отвърнах аз и кимнах на журналистката, показвайки, че въпросът й е интелигентен и смислен.

— Тоест тези лингвистични познания, които са съществували през X век, може да са били забравени впоследствие?

— Да, напълно е възможно. Разчитането на клинописното писмо се приписва на учени като Хенри Роулинсън, а заслугата за разшифроването на йероглифите се пада на Жан-Франсоа Шамполион. Но те са живели деветстотин години след първия превод на „Книгата на мъртвите“ на гръцки и четиристотин години след като монахът Йероним фон Хайделберг е преписал текста.

Когато разказах каквото знаех за фрагмента, което, честно казано, не беше много, журналистите започнаха да задават въпроси за самото търсене.

— Защо никой преди вас не е открил книгата? — попита един млад репортер от „Ню Йорк Таймс“.

— Явно никой не е търсил на правилното място.

— А как така точно вие го направихте, а всички преди вас не са?

Опитах се да не обръщам внимание на снизходителния тон, с който беше зададен въпросът.

— Ако трябва да бъдем точни, аз не съм открил „Книгата на мъртвите“, а само фрагмент от нея — уточних аз. — Четири страници пергамент. На първо място, не бива да забравяме, че в скоро време никой не я е търсил активно. През 70-те са правени няколко опита да се намери книгата. Еврейската библиотека в Рим „Чентро Библиографико“ също е била проверена при търсенето. Но по това време не е било известно, че само „Biblioteca del Collegio Rabbinico Italiano“ е била върната след войната. Местонахождението на още по-ценната „Biblioteca Comunità Israelitica“ все още е неизвестно. Чак в началото на нашия век това е станало ясно. Учените, които са търсили през 70-те, не са подозирали, че по-старата библиотека липсва. Освен това не са разполагали с информация за връзката с нацистите и случилото се през 1943 г. Една американска изследователка, Анабел Крафт, се е опитала да открие „Книгата на мъртвите“ през 90-те, но отново безуспешно. Установихме връзката с наследниците на един от нацистите, които са конфискували произведенията, едва след като един от тях върна откраднат Танах на библиотеката в Рим.

— Защо не искате да разкриете нищо за своя поръчител? — попита журналистът от „Хъфингтън пост“.

— Защото това е неговото желание — не иска да привлича твърде много внимание.

— За частно лице ли става дума?

— Мога да кажа само, че говорим за сериозна филантропска организация, която работи съвместно с Колумбийския университет. Поръчителят ми няма за цел да спечели пари нито от фрагмента, нито от книгата, ако, разбира се, имаме щастието да открием остатъка от нея. Всички спечелени средства ще бъдат предоставени на библиотека „Бътлър“ и използвани за научна дейност.

След първата част на пресконференцията, на която отговарях на въпроси на всички, бях интервюиран отделно от седем телевизионни канала, осем радиоканала и четири вестника. Няколко списания — от „Science“ до „American Journal of Archaeology“ — искаха индивидуални интервюта. Когато най-сетне приключих, бях напълно изтощен и ризата ми беше залепнала за гърба от пот. Взех асансьора до луксозния си апартамент в хотела, свалих си дрехите и стоях петнайсет минути под душа.