Том Егеланд
Ефектът на Лазар (74)

73.
Сеансът

Лонг Айлънд

Петък, 1-ви септември 2017 г.

Специално за сеанса CBS бяха наели един старинен замък на Лонг Айлънд. Или по-точно: старинен по американските представи. Замъкът се оказа построен в началото на XX век. Ако трябва да съм съвсем, съвсем педантичен, бих казал, че не беше чак замък, а по-скоро величествено имение, построено с нужния лукс, за да изглежда като замък. Голяма част от фасадата бе обвита в бръшлян. Моето лично мнение беше, че амбразурите^[1] идваха в повече и придаваха по-скоро претенциозен вид на сградата, отколкото очарователен. Нито двете островърхи кули, нито гербът в триъгълния фронтон успяваха да прикрият прекаленото позьорство на собственика. Под герба беше гравирано мотото „Ex nihilo nihil fit“ — „Нищо не идва от нищо“. Каквото и да означаваше това.

Продуцентският микробус на CBS и четири леки автомобила, които обикновено използваха за по-малки репортажи, бяха паркирани в двора на имението. На двора се извисяваше и един фонтан, където вода бликаше в три различни посоки от статуи на наяди.

Сеансът щеше да се проведе в тъмна стая, която наричаха „гостната“. Тежки пурпурночервени завеси и допълнителни затъмняващи пердета бяха спуснати върху прозорците. Един слънчев лъч се бе промъкнал през някоя пролука. Масивният полилей не светеше, даже крушките му бяха махнати. В средата на стаята, обградена от осем стола, стоеше голяма кръгла махагонова маса.

Медиумът Тереза Капитчо беше събрала група хора, чиято задача бе да й помагат да осъществи контакт с отвъдното. Тя беше жена в средата на четирийсетте, с буйна червена коса, която се спускаше на вълни чак под кръста й. Сега хората от групичката разговаряха оживено помежду си, шегуваха се и се смееха. Тя поясни, че доброто настроение в стаята било необходимо, за да успее сеансът. Трябвало да повишат енергията в стаята, за да могат да комуникират с другата страна.

А тази друга страна, доколкото разбрах, беше царството на смъртта.

 

 

Анабел доведе Уинона в гостната. Уинона изглеждаше притеснена, докато се здрависваше с Тереза Капитчо и с шестимата, дошли да помагат. Бяха три жени и трима мъже.

Анабел, Скот и аз седнахме на столовете, които бяха наредени до едната стена.

По принцип медиумите не разрешаваха сеансите да бъдат снимани. Но Тереза Капитчо беше свикнала на силен обществен интерес и беше приела да има три скрити инфрачервени камери. Всички те бяха управлявани дистанционно от екипа в микробуса вън на двора.

Един гримьор мина от човек на човек и напудри лицата им. Изнесоха двата лампиона, които до този момент осветяваха стаята. Остана само една лампа, която разпръскваше червеникава светлина.

Тереза Капитчо се настани до Уинона, която седеше с каменно изражение на един от столовете около масата. От другата страна седеше пазачът на портала на сеанса — неговата задача беше да пази медиума от зли или нежелани духове.

Първо Тереза Капитчо скръсти ръце пред себе си и се помоли тихо. След това всички в кръга поставиха ръце на масата с дланта надолу.

Тереза Капитчо започна да напява — тихо, почти не се чуваше. Седяха така в продължение на осем-десет минути. Нищо. Никакви неясни силуети не се появиха, танцуващи из въздуха. Нито безплътни гласове от отвъдното. Не се преместиха свещниците, нито някой дух бутна вилица или друг предмет от масата долу на пода.

След четвърт час Тереза Капитчо започна леко да се клати ту на едната страна, ту на другата. Устните й потрепваха. Но от тях не излизаше нито звук.

Тихо жужене се чуваше от останалите около масата.

Уинона седеше напълно неподвижно.

— Кой е тук заедно с нас в този момент? — попита пазачът на портала на сеанса.

Изкушавах се да му отвърна „Бьорн“, но нахалството ми щеше бързо да развали и записа за телевизията, и доброто настроение в стаята.

Уинона трепна.

Тереза Капитчо отпусна глава назад и каза нещо, което не разбрах. Някои от останалите участници в сеанса измърмориха нещо.

— Тук ли си? — попита пазачът на портала. — Дай ни знак!

Тереза Капитчо издаде някакъв гърлен звук.

— Има ли някой в стаята, с когото искаш да разговаряш? — попита пазачът.

— … papesa… — простена Тереза Капитчо.

Papesa?

Какво трябваше да означава това? Не виждах смисъл в думата.

Притесних се. Не защото предусещах присъствието на недоброжелателни духове, а защото тази ситуация — с целия й зловещ абсурд — ми беше неприятна.

Няколко минути групата около масата седеше тихо, сякаш в дълбока концентрация. Само очите на Уинона бяха отворени.

От време на време Тереза Капитчо или някой от другите потрепваха. Но нищо не се случваше.

— Усещаме присъствието ти — каза пазачът на портала на сеанса. — Дай ни знак!

Уинона прошепна нещо. Две думи. Беше невъзможно да чуем какво каза или да разграничим думите една от друга.

В този миг осветлението изгасна.

Няколко секунди всички седяхме като заковани в пълен мрак. Някой се сети да дръпне завесите и да пусне светлината и рационалното мислене обратно в стаята.

— Извинявам се! Предпазителят! — извика един от телевизионните техници.

Тереза Капитчо премигна. После поклати глава.

— Съжалявам. Не мога да осъществя контакт.