Том Егеланд
Ефектът на Лазар (44)

44.
Кой? Защо?

Осло

Понеделник, 21-ви август 2017 г.

От Шушьоен се прибрах с колата в Осло, в моята крепост, където се заключих у дома, пуснах си любимия диск (Седма симфония на Бетовен, Алегрето) и потънах в объркването и страха си. Апартаментът ми е на десетия етаж в един висок блок в квартал „Грефсен“. Оттук имах изглед не само към града, но и към Марка^[1] и близките селища, както и към края на моя малък свят. Към руините на моята репутация. Нищо не разбирах. Ясно беше, че и американските, и норвежките власти бяха замесени. Изследванията на смъртта, проведени в лабораториите на „Ксиан“, трябва да са довели до някакво революционно откритие със значимост за цялото общество. Но какво? Свързано със смъртта? По начин, който на този етап ми беше неизвестен, Анабел и Уинона бяха вплетени в тези изследвания. Как? Анабел криеше нещо. Нещо, което не можеше или нямаше сили и смелост да сподели с мен.

Въпросите се блъскаха в съзнанието ми.

Кой беше фалшифицирал фрагмента, който открих в дома на Гизела Зомер? И защо? Дали Гизела беше част от този конспиративен план, имащ за цел да ме подведе? Или самата тя беше просто пионка на някакви тъмни, невидими сили? Дали фалшификатът беше направен в близкото минало, с помощта на стар пергамент, или беше наистина на сто години?

Изобщо — толкова неясни неща.

Имам склонността да се самоизмъчвам, да чопля тежки за мен ситуации. Признавам си, че е така.

Анабел твърдеше, че има спомени от предишен живот. Това можеше да означава, че паметта се наследява или че тя действително е живяла преди. Или че съвсем си беше изгубила ума.

Дали Уинона беше наследила нейните спомени? Едва ли. Дали Уинона носеше в себе си предишния живот на майка си? Нямаше как да потвърдя или отхвърля хипотезите си. Но по един или друг начин Уинона със сигурност имаше основна роля в тези изследвания. Може би като носител на този ген, за който бе споменала Анабел, гена на Лазар, който дава възможност човек да си спомни за предишен живот.

Още по-вероятно: спомени, закодирани в нашата генетика. Психологическият термин „генетична памет“ обхваща нещата от раждането ни насетне. В общи линии — сферата на Карл Густав Юнг. Вроденият ни страх от огън. Фобиите. Способността да учим езици. Как животните и птиците знаят кои плодове са отровни? Как се получава така, че някои аутисти притежават необикновени таланти?

Но Уинона? Каква беше нейната роля? Какви причини можеха да имат американските власти, за да я проследят чак до Норвегия, до отдалечената планинска хижа в Шушьоен?

А текстовите съобщения и имейлите с информация за изчезналите деца? Как да ги тълкувам в светлината на наученото до момента? Бяха част от експеримент, да. Но защо това беше от такова огромно значение? Кой ми беше изпратил съобщенията? Кой? Защо? Каква беше връзката, която ми убягваше?

Въпроси, въпроси. А отговори нямаше.

Най-много ми се искаше да се кача на някой самолет и да се върна пак в Щатите. Но преди да осъществя контакт с Анабел, това би било безпредметно. Нямах ни най-малка представа къде се намираше тя. Дали беше в затвора? Дали си беше у дома в Олбъни? Дали беше заедно с Уинона в лабораторията на „Ксиан“? Изпратих й съобщения и имейли и я помолих да ми отговори веднага щом може. Опитах да й звънна на тайния мобилен номер, който ми беше дала. Но тя не вдигна.

Тъй като тя вече беше в ръцете на преследвачите, нямаше никакъв смисъл да се опитваме да прикрием следите си. Да извадим СИМ картите от телефоните си ни беше създало наивно, фалшиво чувство на защитеност. Оптимистичното безумие на аматьора. Не би ме учудило, ако бяха успели да ни проследят с помощта на шпионски сателити.

Те…

Облегнати уверено назад на столовете си, със самодоволни усмивки.

Кои? Кои бяха те?

Бяхме разкрити. Анабел и Уинона бяха насилствено върнати.

Бяхме изгубили битката.