Том Егеланд
Ефектът на Лазар (61)

60.
Петият източник

Вирджиния

Петък, 25-ти август 2017 г.

— Майкъл Уанг твърди, че си експерт по „Книгата на мъртвите“ — казах аз.

— О, Майкъл често преувеличава — рече кокетно Марго ван Блох, което беше неочаквано за мен. — Жалко, че фрагментът, който откри, се оказа фалшификат.

Изчервих се. Пред изтъкнат академик като нея смущението ми беше още по-голямо.

— Да, доста неудобно се почувствах — измърморих аз.

С лявото си око тя улови погледа ми. Очите й бяха разногледи. Усмихна се утешително.

— Може да се случи и на най-добрия — каза тя. Дясното й око блуждаеше в нищото, сякаш с периферното си зрение внимателно следеше някоя муха.

Аз нервно се изкашлях, за да прикрия колко смутен всъщност се чувствах.

— Имате ли други следи? След като попаднах на фалшифицирания фрагмент, бях започнал да изучавам връзката с поета Имануел Римлянина.

— Да започнеш търсенето в „Чентро Библиографико“ в Рим беше умен ход, професоре. Но да — следи. — С лявото си око тя погледна въпросително Майкъл Уанг, а дясното стоеше фиксирано върху мен.

— Кажи му, Марго — каза Майкъл Уанг.

— Един древен юдейски мит говори за Ключа на Йехова и Граала на Гавраил.

Изпитах силно вълнение. Имената, на които бях попаднал в библиотеката на манастира „Сакра ди Сан Микеле“ и в писмото на нациста Рудолф Готшалк до дъщеря му.

От рафта зад бюрото Марго ван Блох извади една стара енциклопедия с кожена подвързия. Забелязах, че пръстите й трепереха, докато разлистваше страниците. С един жълт молив тя посочи два надписа на иврит:

                      חתפמ הוהי
                    עיבג לאירבג

Ключът на Йехова. Граалът на Гавраил.

— Какво знаеш за този мит? — попитах аз.

— Предполагаме, че в него се говори за вечния живот.

— Вечен живот.

— Да, символизиран от преданието за Вечния евреин.

Предание? Мит? Погледнах настрани към Майкъл Уанг.

— Колко дълъг е обикновено човешкият живот? — попита той, сякаш без връзка с разговора. — Ако не загинем при инцидент или от болест, можем да се надяваме да достигнем до осемдесет-деветдесет години, в най-добрия случай дори малко над сто. Но тогава организмът вече не може да продължи. Защо е така? Защо сме генетично кодирани да умрем? Какво управлява нашата генетика и защо продължителността на живота ни е много или малко предопределена? Един вече изтъркан отговор е, че системите на организма за възстановяване на ДНК спират да функционират. Човешкото тяло е програмирано по този начин. Но тялото ни би могло да бъде програмирано и по друг начин. На теория, китовете биха могли да живеят двеста години, акулите може би дори петстотин. Зелената хидра, двупластно сладководно животно, на практика не остарява. Тоест би могло да живее вечно, ако има условията за това.

— Накъде биеш? — попитах аз.

Марго ван Блох отговори вместо него:

— Представи си, че старите хора в Библията — онези, за които пише, че са живели стотици години — не са били божествени създания. Ако генетиката на някои хора в древността е позволявала толкова дълъг живот, но с времето е изчезнала?

— Има сериозни учени, които смятат, че човекът притежава потенциала да живее вечно, или поне над хиляда години — каза Майкъл Уанг.

— Но дори Матусал^[1] в крайна сметка е умрял — напомних им аз.

— Да, но е живял почти хиляда години — каза Майкъл Уанг. — Така че какво се случва с нас, когато рано или късно умрем? Традиционната медицина дефинира смъртта като спиране на биологичните функции на организма. Законът има своята дефиниция, религиите имат своя, медицината също. Има дори различни нива на смърт — от момента, в който спре сърцето, докато всички мозъчни импулси угаснат, — но всичко това почива на една и съща основа: разбирането, че смъртта представлява краят на съществуването на индивида. Краят на всичко. Смъртта е окончателна. След смъртта няма нищо. Е, ако не си религиозен, разбира се. — Той замълча. — Но какво би станало, професор Белто, ако това разбиране е погрешно?

— Майкъл Уанг и неговият медицински екип се занимават с изследване на тези въпроси от гледна точка на биологията и генетиката — каза Марго ван Блох. — Ние от отдела по хуманитарни науки имаме друг подход на работа. Не на последно място — опитваме се да разнищим в детайли това, което наричаме „забравено познание“ — така, както е записано в разнообразни исторически източници през вековете. Макар че светът е напреднал неизмеримо много през последните хиляда години, не бива да се забравя, че хората в древността са притежавали познание, което за нас вече е непознато.

— Искаш да кажеш, че са знаели повече от нас?

— В някои отношения — да. — Тя повдигна едната си вежда. — Спомнете си, че това са били цивилизации, които без компютри и технологии са построили Висящите градини във Вавилон и пирамидите в Гиза. Инженерни познания на най-високо ниво. Как са ги придобили? — Игрива искра в лявото око — сякаш тя искаше да каже „от Космоса“. — За съжаление, традицията и културата на писмеността не са били силно развити. Имаме глинените плочки с клинопис от Месопотамия, египетските йероглифи и египетската „Книга на мъртвите“, позната всъщност като „Книга на идващите [или отиващи] отвъд“. Но толкова много от древното познание е изгубено за нас. Голяма част от историческите трудове на древността са били събрани в библиотеката в Александрия. Но всички ние знаем какво се е случило с тази безценна колекция. — Още едно дяволито пламъче в окото. — Тук в отдела се мъчим да разплетем обърканите нишки на историята. Да търсим и да намерим. Понякога успяваме да открием оригинални творби. Друг път намираме преписи и копия. Или пък референции и цитати в други произведения, с чиято помощ успяваме да си съставим поне непълна версия за някое изгубено произведение. Нашият Свещен Граал? Разбира се, това е „Книгата на мъртвите“. Ако можехме да я открием… — Марго ван Блох въздъхна замечтано.

— Какво знаете за нея? — попитах аз.

— Не много повече от това, което ти и Анабел Крафт вече сте открили. Наличната информация е недостатъчна. Но при все това имаме хипотеза.

Тя отново погледна въпросително Майкъл Уанг, който кимна в знак на съгласие.

След това каза:

— В произведенията на Тертулиан „De praescriptione haereticorum“ и „Adversus Praxean“, в голяма част от писмата, писани от Игнатий Богоносец от Антиохия, и в три текста в полето в произведението на Августин от Хипон (Августин Блажени) „De gratia Christi et de peccato originali“ открихме импликации за една неизвестна за нас връзка между „Книгата на мъртвите“ и Петокнижието (библейските пет Мойсееви книги).

Тя ме погледна изпитателно, първо с лявото, после с дясното око, сякаш за да се увери, че информацията ме е впечатлила. Човек все пак трябва да е запознат с тези древни текстове и теологическите теории на ниво, доста над средното, за да може да осъзнае обхвата и важността на това твърдение.

— О, боже — казах единствено аз.

В този момент можеше да се изкуша да разкрия всичко, което знаех за еврейската библиотека в Рим, да не говорим за информацията, която Авнер Фром несъмнено имаше. Но все още не бях убеден, че сме от един отбор. Затова си замълчах.

— Неизвестна все още връзка — повтори многозначително Марго ван Блох и ме погледна.

— Как по-точно може да са свързани „Книгата на мъртвите“ и петте Мойсееви книги? — попитах аз. — „Книгата на мъртвите“ е значително по-стара от Тората. Двете произведения водят началото си от различни епохи и култури.

Моите възражения попариха малко възторга на Марго ван Блох.

— Тези култури са били тясно свързани. Затова не е нито невъзможно, нито невероятно, че различните автори на произведенията, които днес наричаме петте Мойсееви книги, са имали достъп до оригиналните версии на „Книгата на мъртвите“. Нали се сещаш — документалната хипотеза.

Ван Блох говореше за онази теория в библеистиката, според която книгите Мойсееви не са написани от Мойсей, а от поне четири независими и понякога противоречащи си източника, и че петте книги в началото на Библията са били компилирани в продължение на столетия.

— Ние търсим следи в Тората, които да ни насочат към евентуален пети източник — завърши тържествено тя.

Чак сега разбрах накъде бие.

— Петият източник е „Книгата на мъртвите“ — заключих аз.