Том Егеланд
Ефектът на Лазар (39)

39.
Бягството

Олбъни — Чикаго — Солт Сент Мари — Торонто

Четвъртък, 17-ти август — събота 19-ти август 2017 г.

Ако искаш да надхитриш врага си, трябва да действаш по-умно от него. Ако искаш да излезеш победител, когато някой те преследва, трябва да смениш ролите. Ти самият трябва да се превърнеш в преследвач. Ти трябва да станеш този, който се спотайва в сенките и атакува неочаквано. Алигаторът в тръстиката, лъвът в храстите. Но един добър ловец трябва да е наясно какво върши. Да познава добре врага си. Да предвижда плановете му, за да може да го изпревари. Затова предложих на Анабел, тя и Уинона да дойдат с мен в Норвегия.

Да, в Норвегия.

В моята родна страна — да се скрием на място, отдалечено от всички и всичко, там можехме на спокойствие да обмислим по-нататъшните си ходове. Смятах, по-точно заблуждавах се, че в Норвегия ще сме по-защитени, отколкото тук, в Щатите. В Норвегия можехме да изчезнем. В една хижа в гората. Или някъде високо в планината. На спокойствие можехме да погледнем дистанцирано на ситуацията, да мислим хладнокръвно. Да разнищим случилото се. А после да минем в контраатака.

Така поне си мислех аз.

 

 

Тръгнахме от къщата в Олбъни в осем часа сутринта. Старият Форд Пинто блестеше на слънцето. Вече беше горещо, един от онези задушни дни, когато буря сякаш е надвиснала над далечните планински върхове.

От Олбъни се насочихме на северозапад. Бяхме решили да стигнем до летище „О’Хеър“ в Чикаго. Слънцето все още беше ниско и ни заслепяваше. Уинона седеше на задната седалка със слушалки на ушите. Както беше типично за младите хора, тя сякаш беше поставила стена около себе си, изолирайки се от околния свят. През невидимата преграда се процеждаха тихите ритмични тонове на музиката, която слушаше. В Сиракуза спряхме в една крайпътна закусвалня и хапнахме бъркани яйца и палачинки с кленов сироп, а после продължихме към Кливланд, Охайо. Пристигнахме пет часа по-късно. Анабел отби и спря на паркинга зад един мотел, на чийто светещ надпис някои букви бяха изгаснали.

Рецепционистът беше висок мъж с толкова много пиърсинги, че беше невъзможно да мине безопасно под магнита на някоя автоморга. Напомняше ми на някого, но не можех да си спомня на кого.

— Семейство ли сте? — попита той с демонстративно безразличие.

Анабел и аз отговорихме съответно „да“ и „не“ в хор.

Той погледна Анабел, после мен и накрая Уинона, която беше застанала до вратата, и зададе въпроса по друг начин:

— Една стая ли искате?

— Да — отвърна Анабел.

— Ще ми трябва информация за кредитната ви карта.

— Ще платя в брой.

Той ни погледна с подозрение. Отново ни обходи с поглед — първо Анабел, после мен и накрая Уинона. Сякаш бяхме някаква напаст.

На кого ми приличаше?

— При всички случаи ще трябва да платите депозит — каза той.

— Разбира се. Отново в брой — повтори Анабел.

Тя плати и депозита, и цената на стаята, а после й връчиха ключа, който висеше на малка дървена плочка с номера на стаята. Аз си купих вестник.

— Норман Бейтс — прошепнах аз, когато вратата се затвори зад нас.

— Моля?

— Рецепционистът. Не забеляза ли? Приличаше на Норман Бейтс. Норман Бейтс с пиърсинги.

— Норман кой?

— Главният герой в „Психо“.

За първи път този ден чух Анабел да се засмее.

 

 

Стаята ни в мотела беше на първия етаж. Самият мотел представляваше редица долепени къщи, които гледаха към магистралата. Имаше легло с продънен от ползване матрак и разтегаемо диванче, десетгодишен телевизор върху разнебитена масичка, малка баня с душ. Стаята миришеше на мухъл.

Без да каже и дума, Уинона се качи на двойното легло и се намести, седнала върху него с мобилния телефон в ръка. Белите жички на слушалките се спускаха като плитки от двете страни на лицето й. Анабел влезе в банята, за да вземе душ. Аз пък полегнах на дивана, за да прочета вестника.

Анабел тъкмо бе излязла от банята и си сушеше косата пред огледалото, когато Уинона неочаквано се стресна, махна слушалките от ушите си и изплашено погледна майка си.

— Какво има, Уин?

Уинона се оглеждаше тревожно на всички страни. Сякаш в стаята имаше още някой.

— Уин? — повтори Анабел.

Уинона погледна към вратата.

Отидох до прозореца и дръпнах леко настрани мръсното перде. Две полицейски коли бяха паркирали пред рецепцията. Един полицай се беше облегнал на едната от тях и спокойно оглеждаше дългата редица врати и прозорци.

Не можехме да излезем от стаята през вратата, без да ни забележат. Но матираният прозорец на банята беше достатъчно голям, за да може човек да се провре през него. Хвърлихме през прозореца чантите с дрехи и тоалетни принадлежности, после аз се промуших навън и се приземих тежко на земята. Поех Уинона, а след това и Анабел. Затворихме прозореца и изтичахме до колата. Паркингът имаше два изхода — един от предната страна, където бяха вратите към стаите, и още един към пресечката от задната страна на мотела. Избрахме втория. Когато излязохме на главния път и имахме видимост към рецепцията, двете полицейски коли тъкмо паркираха пред вратата на нашата стая.

Силната миризма от ауспуха на стария Форд Пинто накара единия от полицаите да се обърне.

За щастие, полицията явно нямаше представа, че караме светлосин Форд. Затова полицаят просто хвърли раздразнен поглед на колата.

Когато завихме наляво на светофара, видях, че двамата полицаи внимателно се приближаваха до вратата на стаята ни.

Няколко минути се движехме, без никой от нас да каже нещо за случилото се. На задната седалка Уинона си тананикаше тихичко. В гласа й имаше нещо детско и едновременно с това плашещо.

Аз бях първият, който наруши тишината.

— Как…

— Рецепционистът! — възкликна Анабел.

— Норман Бейтс?

— Той трябва да е информирал полицията. Така трябва да е станало. Как иначе ще знаят, че сме там?

— Но защо му е да информира полицията?

— Полицията сигурно е излъчила АРВ.

АРВ е съкращение, използвано от полицията. Означава в общи линии „издирване“. Понякога изпращат уведомление до всички хотели и места за пренощуване, предупреждавайки ги да следят за издирвани хора.

— Това, че бившият ти съпруг ни преследва, е разбираемо — възразих аз. — Но защо и полицията?

— Не подозираш с какви ресурси и възможности разполага Майкъл.

Когато приближихме Кливланд, спряхме на една бензиностанция, за да заредим с гориво и да разучим пътната карта. Пътуването до Чикаго щеше да ни отнеме повече от шест часа. Анабел избра един алтернативен маршрут през Форт Уейн, който най-вероятно не беше наблюдаван.

Анабел въздъхна.

— Не можем да поемем риска да отседнем в друг мотел довечера.

Спряхме на един паркинг за тирове близо до Форт Уейн. Избрахме закътано място, зад някакви контейнери. Анабел отиде до една бензиностанция, за да купи храна и нещо за пиене. Нахранихме се в колата. След това Уинона се настани удобно с крака, свити на седалката, и започна да играе „Candy Crush“ на мобилния си телефон, като същевременно слушаше музика със слушалките. Анабел и аз разговаряхме тихо. Тя ми разказа за живота си. За детството си. За връзката си с Майкъл Уанг и за това как той постепенно се беше променил до неузнаваемост. Или, както самата Анабел се изрази, как с времето тя бе разбрала какъв човек е той всъщност — какво се крие зад богатството му, очарователната външност, красивите думи и безупречното му поведение пред обществото. Говорихме за „Книгата на мъртвите“. За моите приключения, свързани с археологията. Разказах й за нервното разстройство, от което страдах. Бла, бла, бла. За баща ми и за смъртта му (за катеренето и злополуката с въжето) и за майка ми (за алкохолизма и за рака). За жените, които бях обичал и които бях изгубил безвъзвратно. Когато пуснахме облегалките назад, за да поспим, Анабел се протегна и стисна ръката ми.

— Лека нощ, Бьорн — прошепна нежно тя.

Сънищата ми бяха изпълнени със звуци. Сънувах монаси, които пееха в мрачни катакомби, а в древни крипти стояха епископи в червени одежди и островърхи митри^[1].

Стреснах се и отворих очи.

На задната седалка Уинона говореше насън. Тя беше легнала, свита на кълбо, с колене до гърдите. Говореше с особен, дълбок глас. Не можех да разбера думите й. Но не беше на английски. Беше език с много съгласни, звучеше твърдо, някак отсечено. Произнасяше „р“ подобно на френски. Владея доста езици, но не можех да разпозная този. Дали беше арабски? По-скоро не. Най-вероятно просто бяха поредици от звуци без смисъл. Според Анабел Уинона никога не говореше. Само насън. Анабел спеше дълбоко. Зачудих се дали да не я събудя, но сърце не ми даде. Тя наистина имаше нужда от почивка. А и от каква полза би било, ако и двамата слушаме неясното мърморене на Уинона? Постепенно говорът утихна, а накрая съвсем спря.

И тримата се събудихме по зазоряване. Часът беше малко след четири сутринта. Уинона трябваше да отиде до тоалетната и Анабел я заведе до бензиностанцията. Тя купи три сандвича за закуска, които не се оказаха особено пресни. Нахранихме се в колата, а после продължихме. Избрахме заобиколен път от Форт Уейн до Чикаго, който ни отне почти пет часа. Наближаваше девет, когато Анабел спря на големия паркинг пред терминал 5 на летище „О’Хеър“.

 

 

Летищата имат своя специфична атмосфера. Всички хора наоколо са забързани, нервни. Забелязваш това веднага щом автоматичните стъклени врати се отворят и започнеш да си проправяш път между куфари на колелца и деца, изгубили родителите си, с раница на гърба и шапка с козирка на главата.

Анабел, Уинона и аз застанахме на опашката на гишето за билети. Почакахме няколко минути, докато дойде нашият ред. Жената, която продаваше билетите, беше с тъмна кожа и носеше униформа, която, изглежда, малко й стягаше.

— С какво мога да ви бъда полезна? — попита тя с професионална усмивка. Анабел й подаде фалшивите ни паспорти и поиска три билета до Норвегия.

Уинона се стресна и си пое рязко въздух. Погледнах я. Тя направи крачка назад. Поставих ръка на крехкото й рамо, за да я задържа.

От Уинона преместих отново поглед върху жената на гишето.

Всеизвестен факт е, че не всички сме родени за актьори. Жената, която продаваше билетите, определено не би се вписала добре на сцена или пред камера. Нервно потръпване до лявото око. Фалшива усмивка, припрян поглед.

Нещо не беше както трябва.

Не знам какво беше събудило подозренията й. Може би бяхме обявени за издирване. Мъж албинос, придружен от жена и малко момиче. А може би разполагаха с компютърни системи, които можеха да разпознаят фалшиви имена в паспортите? Дали алгоритмите на програмите им можеха да установят, че измислените ни ЕГН-та не съответстваха на също толкова измислените ни рождени дати?

Анабел усети, че нещо не беше наред. Тя каза, че сме забравили да платим за паркинга, хвана Уинона за ръката и я поведе бързо към изхода. Аз взех чантите ни и се затичах след тях. Жената на гишето за билети се надигна от стола и извика след нас.

В момента, когато излязохме от терминала, съзрях двама униформени охранители, които бързаха към гишето. Нямаше начин да стигнем до Форда, без да бъдем забелязани. Затова се качихме припряно в едно такси и помолихме шофьора да ни откара до терминал 3. През задното стъкло на таксито видях как двамата униформени изтичват навън от терминала. Но не гледаха в нашата посока.

 

 

Пред терминал 3 седнахме на една пейка в сянката на V-образната сграда на терминала.

— А сега какво — попита Анабел.

— Ще изчакаме няколко минути.

— А после?

— После ще докараш колата.

— Няма ли да ме разпознаят?

— Вероятно се оглеждат най-вече за мен. Бял като сняг и лесно разпознаваем. А и не знаят нищо за колата ни.

Колата ни. Ама и аз съм един.

След четвърт час Анабел взе една маршрутка обратно до международния терминал. Ако пазачите или полицията все още ни търсеха, очакваха да видят жена, снежнобял кльощав мъж и дете. Но пред терминала всичко се оказа спокойно. Анабел успя да стигне до паркинга, да се качи в колата и да ни вземе от терминал 3. Кръговите около летището приличаха на лабиринти и ни отне известно време и обикаляне, преди отново да излезем на главния път.

Толкова неща не разбирах. Дори да имаше стабилни връзки в полицията, все пак беше невероятно как Майкъл Уанг беше задействал такова мащабно търсене, за да открие Анабел и Уинона. Очевидно беше, че Анабел не ми беше казала всичко. Но какво бе премълчала? Все още не можех да си обясня ролята на „Книгата на мъртвите“ в разрива между Анабел и Майкъл Уанг. Наистина ли бях използван само за примамка? Чувствах се наивен и глупав. Но ми се струваше, че това не е цялата истина. Може би Ейбрахам Кливланд и мемориална фондация „Кокс Вандербилт“ не съществуваха, но това не пречеше някой наистина да иска да открие ръкописа. Хонорарът ми беше също действителен, преведен на банковата ми сметка от Bank of America.

Не трябваше ли да се досетя, че поръчението е било само блъф? Че е било просто един добре обмислен ход, който да примами Анабел и Уинона да напуснат скривалището си?

А може би нещата съвсем не стояха така, както Анабел ги бе представила? Започнах да изпитвам подозрение, че всъщност Анабел беше тази, която се опитва да ме подведе. Но и това съмнение не беше особено логично. Защо да избере мен? И защо точно сега?

— Е — промълви Анабел. — А сега какво ще правим?

— Канада — отвърнах аз.

— Канада?

— Там ще бъдем извън юрисдикцията на американската полиция. Ако Майкъл Уанг има връзки с американската полиция и тя му съдейства — добре. Но в такъв случай ми е трудно да повярвам, че и полицията на друга държава е намесена. Едва ли са ни обявили за международно издирване.

— Смяташ ли, че е безопасно да преминем границата и да вземем самолет от Канада?

Аз кимнах утвърдително.

— През Торонто. Град, който е едновременно достатъчно голям и достатъчно малък, за да можем незабелязано да продължим пътя си оттам.

 

 

Отново на път. За да избегнем най-прекия — и със сигурност най-наблюдаван — маршрут през Детройт, избрахме един почти безлюден обиколен път на север, покрай западния бряг на езерото Мичиган. Анабел и аз се сменяхме на волана. Уинона седеше на задната седалка и улавяше по някой и друг заблуден покемон. Когато късно вечерта стигнахме до американско-канадската граница, бяхме напълно изтощени. Близо до града със странното име Солт Сент Мари намерихме един уютен хотел от американската страна на границата. Аз останах в колата в пълна готовност, ако нещо се случи, а Анабел влезе вътре и отиде на рецепцията, за да поръча стая. Никой не ни изгледа подозрително, когато взехме ключа и се качихме в стаята. Докато аз вземах душ, а Уинона слушаше музика, Анабел отиде до най-близкия „Burger King“, за да купи вечеря и нещо за пиене. Гледахме телевизия, докато се хранехме. Не споменаха нито дума за нас в новините.

След това Уинона седна да рисува. Аз я наблюдавах — беше толкова съсредоточена, толкова вглъбена; връхчето на езика й се подаваше леко от десния ъгъл на устните, кафявите й очи нито за миг не напускаха белия лист. Чудно създание — нито жена, нито дете, а нещо средно между двете. Когато приключи, остави настрани блокчето. Погледнах рисунката, която представляваше планински пейзаж със заоблени хълмове, полянки, обрасли с пирен, и големи канари.

По-късно вечерта Уинона заспа на пода. Вдигнахме я на леглото. Анабел внимателно я съблече и я зави с не особено меките хотелски чаршафи. В минибара открих бутилка червено вино, която пресушихме. Анабел влезе първа в банята. Аз влязох след нея и когато бях готов и излязох, тя вече беше заспала. Уинона и Анабел спяха на двойното легло, а на мен се падна скърцащият разтегателен диван.

 

 

И тази нощ Уинона говори насън. Този път и Анабел се събуди. Тя внимателно погали дъщеря си по косата и се опита да я успокои. Думите — или по-точно звуците — звучаха по същия начин, както предишния път. Твърди, студени. С много съгласни и особено произнесено „р“. Странното беше, че звучеше като някакъв език, който се подчинява на собствени семантични правила и своя собствена граматика, сякаш не беше просто произволен поток от звуци.

— Не обръщай внимание, Бьорн — прошепна Анабел. — Прави го от съвсем малка.

— От малка? Но защо?

— Лекарите предполагат, че по този начин компенсира за липсата на говор през деня. Макар че не говори, не е няма. Разбира всичко, което казваме. Смятат, че в съзнанието си тя си е създала собствен език и говори на него в съня си. Тя има способността да говори. Но по някаква причина не го прави. Лекарите мислят, че това е просто нейният начин да се справи с тази ситуация.

Уинона извика нещо. „Kināšimešnunnaawīlum“. Или нещо подобно. Прозвуча като предупреждение. Или може би заплаха. Анабел я успокои. Уинона промълви още една дума. „Lāšanān“. После се успокои и замълча.

— Извинявай — прошепна Анабел.

Според мен нямаше никаква причина да се извинява.

 

 

Преминахме границата след закуска в събота сутринта. Никой не ни спря. След това продължихме часове наред през един тъжен и еднообразен пейзаж. Магистралата Trans Canada Highway минаваше покрай малки селища със странни имена.

Наближаваше седем вечерта, когато спряхме на паркинга на летището в Торонто и свалихме табелите с регистрационния номер на колата. Да се надяваме, че автомобилът просто щеше да си стои тук и да събира прах поне няколко месеца, докато някой не го забележи и не го предадат в някоя автоморга. Ако имахме късмет, щяха да го направят, без да проверяват номера на рама и да сигнализират на американските власти.

Взехме си чантите и влязохме в терминала, за да си купим билети за нощен полет до Европа.