Том Егеланд
Ефектът на Лазар (87)

86.
Решението

Рим

Събота, 9-ти септември 2017 г.

За пореден път стоях пред Института за антикварни книги на малката задна уличка, която нямаше име. Табелката все още бе така ръждива, както при първото ми посещение, а вратата отново бе заключена. Натиснах звънеца във формата на цвете. Не чух звук. Същият възрастен господин отвори.

— Професор Белтьо! — каза той. — Почакайте, сега ще съобщя на управителя.

Анаграмата ме бе отвела обратно при Умберто ди Силва:

Изписан на норвежки, това беше скритият смисъл на фразата.

„Това беше най-доброто, което успях да направя. На норвежки.“

— Вие дойдохте? Знаех си!

Умберто ди Силва се засмя сърдечно, когато ме посрещна.

— Трябваше да се досетя. Че кой друг? Ех, този Авнер, този Авнер.

— Познавахте ли се?

— С Авнер Фром? Разбира се. Авнер беше нашият най-изтъкнат експерт по еврейска литература и юдейски ръкописи.

— Защо не се изненада, че точно аз идвам?

— Авнер остави писмо. Доставиха ми го в деня, след като той бе намерен мъртъв.

— Кой ти го достави?

— Един равин. Той ми подаде писмото още на вратата и веднага си отиде.

— Писмо, в което ти казва за мен?

— Не — писмо, предназначено за теб. За мен бе написал само — той цитира по памет — „Ще тествам един наш общ приятел. Ако той те потърси, дай му този плик. Ако не дойде, значи съдбата иска друго. Тогава, моля те, изгори това писмо.“ — Ди Силва се подсмихна. — Трябваше да се сетя, че е имал предвид теб. Ех, че бавно загрявам! Започвам да остарявам.

Той ме съпроводи до кабинета си, където отвори едно заключено чекмедже в масивното си бюро и извади жълт плик за писмо, запечатан със старовремски печат.

— Защо по такъв заобиколен начин? — попитах аз. — Защо просто той самият не ми беше дал плика? Или да ми го беше предал по някого?

— Авнер Фром беше човек, който вярва в съдбата. Той не искаше писмото да попадне в чужди ръце. Затова го остави на мен. А останалото — е, останалото е предал в ръцете на съдбата, която е почитал през целия си дълъг живот.

С треперещи пръсти отворих плика с помощта на ножчето за писма, което ми даде Умберто ди Силва.