Том Егеланд
Ефектът на Лазар (43)

43.
Под наблюдение

Шушьоен

Понеделник, 21-ви август 2017 г.

Анабел плачеше, когато мина покрай мен.

— Благодаря ти, Бьорн — промълви през сълзи тя.

Мъжете от посолството я побутнаха да продължи напред.

Лицето на Уинона беше безизразно. Напълно безизразно. Все едно това не се случваше в действителност. Когато стигна до мен, се спря. Неочаквано — и много изненадващо за мен — тя се приближи една крачка и ме прегърна. Не ме пусна чак докато един от полицаите не я издърпа.

Безсилен да направя каквото и да било, стоях на вратата и просто наблюдавах как шестимата мъже отвеждат Анабел и Уинона през двора към хеликоптера. Помогнаха им да се качат. Перката се завъртя по-силно. Хеликоптерът започна да се издига. За един кратък момент той остана да витае на няколко метра от земята, като гигантско насекомо, което ми показваше надмощието си, а после се издигна към небето и продължи на юг.

Аз останах на верандата и проследих хеликоптера с очи чак докато се изгуби над планинските хребети. Треперех. Цялото ми тяло се тресеше. От гняв, от безсилие, от възмущение.

Съзнанието ми беше изпълнено с въпроси. С яд. С мъка.

Разплаках се. Да, така стана.

Как бе възможно? Как, по дяволите, бе възможно това? Мислех се за толкова хитър. Толкова дяволски хитър. Заобиколният маршрут, когато бягахме от Чикаго. Полетът от Торонто до Копенхаген. Хижата на колегата ми в Шушьоен.

А през цялото време те бяха знаели къде сме.

Но как?

Как можеха да узнаят къде се бяхме скрили?

Хълцайки от плач — от мъка, яд и безсилие, а и от страх, — аз изтичах на двора. Жуженето на хеликоптера вече утихваше. Ритнах дребните камъчета.

Как?

Кои бяха всъщност преследвачите ни? Освен ако някой не беше имплантирал чип във врата ми — а дори аз не бях достатъчно луд, за да го вярвам, — един доста плашещ сценарий беше вероятен: американците бяха получили съдействие от норвежките власти. Това беше най-логичното обяснение. Така трябва да е станало. Проверката на паспортите на „Гардермоен“ — макар че пътувахме с фалшиви паспорти. Регистрациите на всички митнически пунктове, през които бяхме минали. Може би бяха следили кореспонденцията с колегата ми и бяха видели какви имейли сме си разменили.

„Ключът е на перваза на задния прозорец на бараката за дърва.“

Видели са всичко това.

Абсолютно всичко.