Майкъл Конъли
Нощният пожар (8)

8

Първо отиде в отдел „Веществени доказателства“, където намери запечатаната кутия, отбелязана с номера на случая на Джон Хилтън. От пръв поглед си личеше, че кутията не е на двайсет и девет години — тиксото не беше пожълтяло, както би трябвало да се очаква. Очевидно беше сменена, което не беше необичайно. Отделът представляваше огромен склад, който си оставаше малък за всички доказателства, съхранявани в него. Консолидацията беше непрекъснат процес и старите прашни кутии често се отваряха и се сменяха с по-малки за пестене на място. Балард разполагаше със списъка на веществените доказателства от досието и по него можеше да провери дали всичко си е на място — дрехите на жертвата, личните вещи и т.н. Търсеше най-вече две неща — куршума, изваден от тялото на Хилтън при аутопсията, и гилзата, намерена на пода на колата му.

Погледна досието на кутията и видя, че освен препакетирането на материалите преди шест години тя не е била отваряна, откакто е била оставена тук от двамата детективи преди почти трийсет години. Това по принцип не би трябвало да е необичайно, тъй като не бяха открити заподозрени и не бе имало причина събраните доказателства да се анализират, за да се установи връзка с евентуалния убиец. Хънтър и Талис бяха събрали уликите и бяха съставили списък, приложен в досието. Бяха знаели много добре с какво разполагат. Бяха разполагали с доказателствата и бяха работили с тях.

Любопитното обаче беше, че Джон Джак Томпсън бе взел досието и беше започнал да работи по случая, но така и не беше стъпвал в отдел „Веществени доказателства“ и не беше поглеждал съдържанието на кутията.

А това беше на практика първото, което правеше Балард. Да, тя разполагаше със списъка от досието, но все пак искаше да види уликите. Това беше нещо напълно естествено, като продължение на снимките от местопрестъплението. Запознаването с веществените доказателства я доближаваше до случая и до жертвата и тя не можеше да си представи да започне да работи без тази необходима стъпка. Томпсън обаче, наставникът на две поколения детективи, очевидно беше решил да не го прави.

Балард реши засега да не мисли по въпроса и започна да преглежда съдържанието на кутията и да го сверява със списъка от досието, като разглеждаше всяка дреха и вещ, взети от тойотата. На снимките беше видяла нещо, което искаше да намери. Малък бележник на конзолата между предните седалки на автомобила. В списъка беше записано просто „бележник“ без никакво описание на съдържанието му и обяснения защо Хилтън го е държал до себе си в колата.

Намери кафява хартиена торбичка с други вещи от конзолата. Запалка, лула за дрога, монети на обща стойност осемдесет и седем цента, химикалка и фиш за неправилно паркиране, издаден шест седмици преди смъртта на Хилтън. Фишът бил проучен от първоначалните следователи и в досието имаше доклад за него. Оказал се задънена улица. Фишът бил издаден на една улица в Лос Фелиц, на която живеел приятел на Хилтън. Приятелят си спомнил, че Хилтън отишъл при него да му продаде радиочасовник, даден му уж от пастрока му. След което Хилтън останал в апартамента няколко часа, тъй като приятелят му извадил пакетче хероин. И докато Хилтън се друсал с приятеля си, колата му се сдобила с фиш. Хънтър и Талис решили, че фишът няма отношение към разследването, и Балард не виждаше нищо, което да я накара да си помисли нещо друго.

Отвори бележника и откри на вътрешната страна на корицата името на Хилтън и число, за което предположи, че е затворническият му номер от „Коркоран“. Самият бележник беше изпълнен предимно с направени с молив скици на корави на вид типове, много от които с татуировки по лицата и вратовете. Други затворници, предположи Балард. Завършените рисунки бяха доста добри и Балард си помисли, че Хилтън е имал известен художнически талант. Това друго измерение, различно от пристрастяването към наркотиците и дребните кражби, му придаваше по-човечен облик. Според нея никой не заслужаваше да бъде застрелян в кола, независимо с какво се е занимавал, а и човешкият елемент винаги беше от полза. Той поддържаше огъня, от който се нуждаеше един детектив, за да си свърши работата. Балард се запита дали Хънтър, Талис или Томпсън са осъществили тази връзка с Хилтън чрез бележника му. Съмняваше се. Ако го бяха направили, това щеше да бъде отразено в досието, за да може при нужда отново да подхрани огъня.

Прелисти бележника до последната страница. Една скица привлече вниманието й и тя се спря по-дълго върху нея. На нея беше изобразен чернокож мъж с бръсната глава, извърнат от художника; на врата му имаше шестолъчна звезда с числото 60 в центъра. Балард знаеше, че всички банди и подразделения на Крипс използват този знак. Шестте лъча на звездата символизираха ранните алтруистични цели на бандата — обич, живот, вярност, разбиране, познание и мъдрост. Числото в центъра беше онова, което привлече вниманието й. То означаваше, че човекът от скицата е член на Ролинг Сикстис, прочутата с жестокостта си банда, контролирала търговията с дрога в уличката, в която Хилтън бе намерил смъртта си. Съвпадение ли беше това? Изглежда, че Хилтън бе нарисувал този човек в затвора — а по-малко от две години след освобождаването му го бяха убили на територията на Ролинг Сикстис.

Нищо такова не фигурираше в докладите от досието, които беше прочела дотук. Отбеляза си да провери отново. Това би могло да се окаже важна улика, а можеше да е и чисто съвпадение.

Продължи да прелиства бележника и видя друга рисунка, вероятно на същия мъж с татуировката на Ролинг Сикстис. Лицето му обаче беше обърнато и се губеше в сенки, така че Балард не можеше да каже със сигурност, че е същият човек. По-нататък попадна на нещо, което приличаше на автопортрет. Лицето приличаше на онова, което беше видяла на снимките от местопрестъплението. Мъжът от скицата имаше измъчени очи с тъмни сенки под тях. Изглеждаше уплашен и нещо в рисунката накара дъха на Балард да секне.

Реши да добави бележника към нещата, които щеше да вземе. Рисунките й напомняха за един случай, който беше разрешила за отделение „Неразкрити престъпления“ към отдел „Грабежи и убийства“. Детектив Мици Робъртс беше свързала три убийства на проститутки с един скитник, Сам Литъл. Литъл беше задържан и осъден, а от затвора бе започнал да признава за десетки убийства, които извършил в цялата страна в продължение на повече от четири десетилетия. Всичките му жертви бяха наркоманки и проститутки, изхвърлени „боклуци“, които обществото и полицията маргинализираха и почти не им обръщаха внимание. Литъл беше художник и беше скицирал жертвите си, за да помогне на посещаващите го следователи да идентифицират жените. Пазеше лицата им в ума си, но рядко имената им. Бяха му осигурили пълен набор за рисуване и рисунките му бяха цветни и изключително реалистични, отговаряха на лицата на жертви от много щати и помогнаха за разрешаването на редица случаи. Те обаче не очовечаваха Сам Литъл, а само жертвите му. Литъл си оставаше психопат, който не беше проявил милост към жертвите си и съответно самият той не заслужаваше милост.

Балард се разписа за куршума, гилзата и бележника, излезе от хранилището и се обади на Бош.

— Как е?

— Тъкмо излизам от „Веществени доказателства“. Взех куршума и гилзата. Утре ще отида при експертите по балистика.

— Добре. Намери ли нещо друго в кутията?

— Хилтън е бил художник. В колата му е имало бележник със скици от затвора. Взех и него.

— Защо?

— Защото си помислих, че е бил добър. Има и още някои неща от досието, които искам да обсъдя с теб. Искаш ли да се видим?

— Днес съм зает, но става за няколко минути. Наблизо съм.

— Така ли? Къде?

— В „Никел Дайнър“. Знаеш ли го?

— Разбира се. След десет минути съм там.