Майкъл Конъли
Нощният пожар (10)

10

Балард отиде пеша до Административната сграда на полицията, за да провери някои от имената от списъка. Това беше рутинно отбиване за повечето детективи от другите участъци. Дори имаше бюра и компютри, запазени за „гостуващи“ следователи. Балард обаче трябваше да внимава. Преди беше работила в „Грабежи и убийства“ в АСП и бе напуснала, за да започне нощните смени в Холивуд, сред подозрения и скандали. Едно нейно оплакване до „Вътрешни работи“ за сексуален тормоз от страна на началника й беше довело до разследване, което преобърна с главата надолу отдела; накрая оплакването беше обявено за неоснователно и Балард беше преместена в Холивуд. В АСП още имаше хора, които не вярваха на историята й, както и такива, които смятаха, че дори да е вярно, нарушението не си е заслужавало разследване, заплашващо една кариера. Дори четири години по-късно в сградата имаше врагове и Балард се опитваше да си върши работата, без да й се налага да минава през стъклените врати. Но да кара от Холивуд чак до центъра, за да използва базата данни на управлението, щеше да е значителна загуба на време. Ако искаше да се възползва от набралата се инерция, трябваше да влезе в АСП и да намери компютър, който да може да използва за половин час.

Мина през фоайето и влезе в асансьора без произшествия. На петия етаж подмина огромното помещение на „Грабежи и убийства“ и влезе в по-малката секция „Особени посегателства“, където работеше детектив, който я беше подкрепял през цялото време на скандала. Ейми Дод седеше зад бюрото си и се усмихна, когато я видя да влиза.

— Болс!^[1] Какво правиш тук?

Ейми използва прякора, с който Балард се беше сдобила покрай миналите си неприятности в „Грабежи и убийства“.

— Здрасти, Доди. Как я караш? Търся свободен компютър, на който да проверя едни имена.

— Чух, че в „Грабежи и убийства“ имало много свободни бюра, откакто там игра метлата.

— „Грабежи и убийства“ е последното място, където бих отишла. Нищо чудно отново да ми забият нож в гърба.

Ейми посочи работната станция до своята.

— Този е свободен.

Балард се поколеба и Ейми я разбра отлично.

— Не се безпокой, няма да ти надувам главата. Свърши си работата. И без това трябва да се обадя в съда.

Балард седна, въведе паролата си в базата данни и отвори бележника си с имената от случая Хилтън. Бързо намери шофьорската книжка на Максуел Талис в Кьор д’Ален, Айдахо. Информацията изобщо не я зарадва. Да, Талис беше все още жив, но Балард и Бош работеха по случая по лична инициатива, а не провеждаха официално разследване от името на ЛАПУ. За пътуване до Айдахо не можеше да става и дума. Налагаше й се да се свърже с Талис по телефона. Това беше разочароващо, защото разговорите лице в лице са винаги за предпочитане. При тях винаги можеш да забележиш повече неща, отколкото по телефона.

Нещата не станаха по-добри, когато продължи със списъка. Оказа се, че Сандра и Доналд Хилтън са мъртви. Бяха починали — първо Доналд през 2007 г., а после и Сандра през 2016 г. — без да дочакат справедливост за Хилтън и за загубата си. За Балард нямаше значение, че Джон Хилтън е бил наркоман и престъпник. Той беше имал талант, а това означаваше, че е имал и мечти. Мечти за изход от живота, който го е сполетял. Това я караше да чувства, че ако не намери справедливост за него, никой друг не би го направил.

Следващата в списъка беше Маргарет Томпсън, за която имаше грижата Бош. След нея беше Винсънт Пилки, който също се оказа задънена улица. Пилки бе един от дилърите, които Хънтър и Талис така и не бяха успели да разпитат. Сега и Балард нямаше да може да го направи. За Пилки пишеше, че е починал през 2008 г. Бил само на четирийсет и една и Балард предположи, че ненавременната му смърт се дължи на насилие или свръхдоза, но от записите не можеше да каже каква точно е причината за края му.

Късметът й се усмихна със следващото име — на дилъра Денард Дорси, когото Хънтър и Талис не бяха разпитали, защото бил информатор за „Наркотици“. Балард въведе името му в компютъра и усети прилив на адреналин, когато видя, че доносникът не само е оживял по някакъв начин през последните трийсет години, но и че се намира буквално на две преки от участъка. Дорси беше в окръжния затвор за нарушаване на правилата за предсрочно освобождаване. Балард провери криминалното му досие и установи, че през последното десетилетие са го арестували многократно за наркотици и нападения, което в края на краищата му осигурило седемгодишна присъда. Ясно се виждаше, че отдавна е престанал да бъде полезен като доносник и вече не се намираше под закрилата на отдел „Наркотици“.

— Мътните да ме вземат! — възкликна тя.

Ейми Дод се надигна и я погледна над преградата между работните им места.

— Нещо хубаво ли намери?

— По-добро от хубаво — отвърна Балард. — Намерих един и дори няма да се налага да се качвам в колата си, за да стигна до него.

— Къде е?

— В Централния мъжки — и ще си остане там.

— Късметлийка си ти.

Балард се наведе отново към компютъра и се запита дали късметът ще продължава да й се усмихва. Отвори заповедта за задържане и получи втори прилив на адреналин, когато видя името на полицая, който беше попълнил заповедта за задържане на Дорси. Извади телефона си и намери името на Роб Комптън в списъка за бързо набиране.

— Ти ли си? — каза Комптън. — Какво искаш?

От тона му ясно личеше, че още не му е минало от последното им вземане-даване. Двамата имаха неофициална връзка, която бе отишла по дяволите официално, когато се оказа, че Комптън и Балард имат разногласия за стратегията по случая, по който работеха. Комптън се беше разкарал от колата, в която се бяха скарали, а после и от връзката им.

— Искам да се срещнем в Централния мъжки — каза Балард. — Трябва да говоря с Денард Дорси и може да ми потрябва помощта ти.

— Никога не съм го чувал — каза Комптън.

— Стига, Роб, ти си издал заповедта за задържането му.

— Ще трябва да проверя.

— Давай. Ще изчакам.

Балард чу тракане на клавиши и осъзна, че е хванала Комптън на работното му място.

— Не знам защо го правя — каза той. — Все пак бях оставен на сухо последния път, когато ти направих услуга.

— О, я стига — отвърна Балард. — Аз пък си спомням, че се правеше на интересен и здравата ме ядоса. Ти слезе от колата и си тръгна. Можеш да се реваншираш с Дорси.

— Аз ли трябва да се реванширам? Определено не ти липсват топки, Балард. Само това ще кажа.

Балард чу смях от другата страна на преградата. Разбра, че Ейми е чула коментара на Комптън. Притисна телефона до гърдите си, така че Комптън да не чува, и намали звука, преди да го вдигне отново. После попита:

— Намери ли го, или не?

— Да, намерих го — отвърна Комптън. — Нищо чудно, че не го помня. Никога не съм го виждал. Никога не ми се е явявал. Излязъл от Уаско преди девет месеца, върнал се тук и така и не се появил. Пуснал съм заповедта за задържане и са го прибрали.

— Е, сега е моментът да го видиш.

— Не мога, Рене. Чака ме куп бумаги.

— Бумаги? Стига, Роби. Разследвам убийство и този тип може да се окаже ключов свидетел.

— Не ми се вижда да е от приказливите. Има си яке на банда. Ролинг Сикстис от осемдесетте. От коравите е. Или е бил.

— Не точно. По онова време е бил доносник. Защитен доносник. Виж, отивам там. Ако искаш, можеш да ми помогнеш. Може би ще успееш да го предразположиш да проговори.

— И как по-точно?

— Би могъл да му дадеш втори шанс.

— Забрави. Няма да стане. Пак ще осере всичко за моя сметка. Не мога да го направя, Балард.

Използването на фамилното й име означаваше, че решението му е твърдо.

— Добре де, просто опитах — предаде се Балард. — Ще пробвам нещо друго. Е, до скоро, Роби. Или всъщност не.

Затвори и подхвърли телефона си на бюрото.

— Ама наистина си адски гадна — обади се Ейми от другата страна на преградата.

— Той си го заслужи. Все пак работя по убийство.

— Разбрано.

— И наебано.

Планът й беше да отиде в Централния мъжки затвор, но преди това искаше да провери останалите имена от списъка. След Брендан Слоун, когото знаеше къде да намери, идваха Елвин Кид, уличният шеф от Ролинг Сикстис по време на убийството, и Нейтън Бразил, съквартирантът на Джон Хилтън. И двамата бяха все още живи и Балард си записа адресите им. Бразил беше в Западен Холивуд, а Кид живееше в Риалто в окръг Сан Бернардино.

Кид будеше любопитството й. Вече почти на шейсет, той се беше изнесъл далече извън територията на бандата и сблъсъците му със съдебната система като че ли бяха престанали преди близо двайсет години. Бяха го арестували и беше лежал в затвора, но изглеждаше, че или е започнал да действа под радара, или е открил почтения живот. Втората възможност не беше особено необичайна. На улицата нямаше много стари гангстери. Някои така и не доживяваха до трийсет, други влизаха в затвора до живот, а мнозина просто напускаха бандите, след като си даваха сметка какво ги очаква.

При проверката на досието на Кид попадна на възможна връзка с Хилтън. И двамата бяха лежали в „Коркоран“, като присъдите им се застъпваха за повече от година в края на 80-те. Хилтън бил към края на присъдата си, когато Кид започвал своята: той излязъл година и един месец след освобождаването на Хилтън.

Застъпването означаваше, че може да са се познавали, макар че единият беше бял, а другият черен — в щатските затвори двете групи често страняха една от друга.

Балард влезе в базата данни на Щатското управление на изправителните заведения и свали снимки на Кид, правени всяка година в затворите, в които беше лежал. Моментално го позна, когато попадна на снимките от „Коркоран“, макар Кид да беше обръснал главата си след пребиваването си зад решетките.

Извади бележника на Джон Хилтън и намери рисунката на чернокожия мъж с бръснатата глава. Сравни я със снимките на Кид от „Коркоран“. Съвпадаха. Джон Хилтън беше убит в малка уличка, контролирана от човек, когото очевидно бе познавал и дори го беше рисувал по време на престоя си в щатския затвор.

След това откритие преправи списъка си според онова, което вече знаеше. Раздели имената на две групи според начина, по който щеше да подходи към тях.

Денард Дорси

Нейтън Бразил

Елвин Кид

 

 

Максуел Талис

Брендан Слоун

Знаеше, че има напредък. Знаеше също, че първите три разговора, стига да се стигнеше до такива, могат да й дадат контекст за разговора, който се надяваше да проведе с Талис, един от първоначалните разследващи. Неслучайно постави Слоун на последно място — ако Дорси се съгласеше да говори с нея, можеше изобщо да не й се наложи да го забърква в разследването.

Излезе от системата и прибра всички материали по случая в раницата си. Стана и надникна над преградата към Ейми Дод. Винаги се беше тревожила за Ейми, която бе прекарала цялата си кариера като детектив, занимаващ се със сексуални посегателства. Балард знаеше, че подобна работа може да съсипе човек и да го остави кух.

— Тръгвам — каза Балард.

— Успех — каза Ейми.

— И на теб. Как си?

— Нормално.

— Добре. Как са нещата тук?

— Напоследък няма скандали. Оливас явно кротува, откакто го направиха капитан. Освен това чух, че му оставала само година до пенсия. Сигурно иска всичко да мине гладко, докато не дойде време да се махне. Може дори да го направят заместник-началник.

Оливас беше лейтенантът — сега капитан, — който навремето ръководеше старата група на Балард. Беше се напил на едно парти на групата, беше я притиснал в стената и се беше опитал да напъха езика си в устата й. Тази случка промени траекторията на кариерата на Балард, а той се измъкна почти невредим. Сега той беше капитан и ръководеше всички групи на отдел „Грабежи и убийства“. Балард обаче беше доволна от станалото. Беше открила нов живот в Късното шоу. Началниците от управлението си мислеха, че са я пратили в изгнание в тъмните часове, без да си дават сметка, че всъщност я бяха спасили. Тя беше намерила мир.

Все пак новината, че Оливас възнамерява да се махне след година, беше добра информация.

— Колкото по-скоро, толкова по-добре — каза Балард. — Успех, Доди.

— И на теб.