Майкъл Конъли
Нощният пожар (15)

15

Някои повиквания вървят с дълбоко лошо предчувствие, което те завладява много преди да видиш местопрестъплението и да зададеш първия си въпрос. Това беше от тези. Лейтенант Уошингтън прати Балард на адрес в долната част на Бийчуд Каниън, където беше подаден сигнал за самоубийство. Патрулните искаха детектив да потвърди и да ги освободи. Лейтенантът каза на Балард, че става въпрос за дете.

Къщата беше стара, дървената й обшивка бе сякаш проядена от термити. Отпред имаше две патрулни коли и бял микробус на Съдебна медицина със синя ивица отстрани. Балард спря зад него и слезе.

Двама полицаи я чакаха на предната веранда. Балард ги беше виждала и преди на повиквания и знаеше имената им — Уилард и Хоскинс. И двамата изглеждаха ужасени от сцената, която са видели вътре.

— Какво имаме? — попита Балард.

— Единайсетгодишно момиче се е обесило в спалнята — каза Уилард. — Гадна гледка.

— Майка й я намерила, когато се прибрала от работа — добави Хоскинс.

— Има ли някой друг в къщата? — попита Балард. — Къде е бащата?

— Няма го — отвърна Хоскинс. — Не знаем за него.

Балард мина покрай тях и отвори предната врата. Веднага чу женски плач. Влезе и вдясно от себе си видя полицай Робардс, която седеше на канапе до жена, която беше скрила лице в шепите си и плачеше. Балард кимна на Робардс и посочи стълбището в централния коридор. Робардс кимна — тялото беше горе.

Балард се качи и чу някаква суматоха от отворената врата от дясната страна на площадката. Влезе в спалня с розови стени и видя тялото на момиче, висящо на вратовръзка от една покривна греда. На пода пред голямото легло лежеше преобърнат стол. На килима под тялото имаше урина и в стаята миришеше на изпражнения.

В стаята беше полицай Дотре, който беше пъхнал ръце в джобовете си, за да е сигурен, че няма да докосне нещо, криминалист Потър и двама следователи от Съдебна медицина, които Балард не познаваше. Бяха напъхали термометър през разрез в тялото, за да измерят температурата на черния дроб и да определят часа на смъртта.

— Балард — каза Дотре. — Ама че шибана работа. Та тя е дете.

Балард и преди беше ходила на местопроизшествия с Дотре — тя го беше научила на номера с ръцете в джобовете — и той сякаш никога не губеше самообладание от гледките. Сега обаче не беше така. Полицаят беше мургав, но лицето му беше почти побеляло и очите му бяха широко отворени. Тя кимна и обиколи стаята. Не искаше да поглежда лицето на мъртвото момиче, макар да знаеше, че трябва да го направи. То беше разкривено, с очи като цепки. Погледът на Балард се плъзна по тялото в търсене на някакви признаци на борба и накрая се спря върху пръстите. Често самоубийците размисляха и се вкопчваха във въжето и ремъка около врата си, като чупеха ноктите си или се одраскваха. По ръцете на момичето нямаше такива следи. Очевидно не беше променило решението си.

Момичето беше със зелена плисирана пола и бяла блуза. На джоба на блузата имаше емблема на частно училище. Детето беше пълно — дванайсет-тринайсет килограма над нормата — и Балард се запита дали не е било тормозено заради това.

Забеляза също, че за самоубийството са били използвани две завързани една за друга вратовръзки — едната беше стегната около гредата, а другата около врата. Балард си помисли, че момичето е трябвало да отиде в спалнята на родителите си, за да вземе вратовръзките, и се запита дали това е важно за случая.

— Става ли да я свалим? — попита един от следователите от Съдебна медицина.

Балард кимна, после попита:

— Самоубийство ли е според вас?

— Да — отговори същият следовател. — Не виждаме никакви следи от нещо нагласено. Потвърждавате ли?

— Намерихте ли някаква бележка?

— Не. Телефонът й обаче е на скрина. Обаждала се е на татко си към шест вечерта. Това е.

— Искам пълни токсикологични изследвания, преглед на ноктите и проверка за изнасилване, за всеки случай.

— Имате ги. Потвърждавате ли, че става въпрос за самоубийство?

Балард замълча за момент. Колебанието й се дължеше на факта, че майката не беше свалила детето от импровизираната бесилка. Беше намерила дъщеря си обесена и не се бе опитала да я задържи и да среже вратовръзките, просто за всеки случай.

— Потвърждавам. Засега. Изпратете ми докладите. На името на детектив Балард, трето нощно дежурство в Холивуд. И никой да не казва нищо за това на майката и бащата.

— Ясно.

Балард и Дотре се дръпнаха, докато единият от Съдебна медицина разгъваше подвижна стълба, а другият постилаше найлон на пода. После единият се качи да среже горната вратовръзка при самата греда, за да я запази максимално цяла. Другият застана зад тялото, разкрачи се за по-добра опора и обхвана мъртвото момиче през тялото. Вратовръзката беше срязана и онзи долу задържа детето, докато партньорът му слезе от стълбата, за да му помогне да го положат на найлона. Увиха тялото в него и го прибраха в жълт чувал с цип. Стълбището беше неудобно, така че не бяха взели носилка. Вдигнаха жълтия чувал за двата му края и го изнесоха от стаята.

Балард отиде при скрина и се огледа за бележка. Сложи си ръкавици и започна да отваря чекмеджетата и една кутия за накити. Не намери нищо.

— Трябвам ли ти, Рене? — попита Дотре.

— Можеш да слезеш долу — каза Балард. — Но засега не си тръгвай. Кажи на Уилард и Хоскинс, че са свободни.

— Разбрано.

В стаята останаха само Балард и Потър.

— Пълно претърсване ли искаш? — попита Потър.

— Да — отвърна Балард. — За всеки случай.

— Виждаш ли нещо?

— Засега не.

Балард прекара още двайсет минути в стаята, като търсеше бележка или нещо, което би могло да обясни защо едно единайсетгодишно момиче би посегнало на живота си. Провери телефона, който не беше защитен с парола — може би правило, наложено от родителите, — и не намери нищо съществено освен дванайсетминутен разговор с контакт, означен като ТАТКО.

Слезе долу и влезе в дневната. Робардс моментално стана, очевидно изгаряща от нетърпение да предаде кошмарния случай на Балард, и каза:

— Това е госпожа Уинтър.

После заобиколи масичката, за да й направи място да седне на канапето.

— Госпожо Уинтър, много съжалявам за загубата ви — започна Балард. — Можете ли да ни кажете къде е съпругът ви? Опитахте ли да се свържете с него?

— Той е в Чикаго по работа. Не съм му се обаждала. Дори не знам какво да му кажа и как да го направя.

— Имате ли близки в района? Някъде, където да прекарате нощта?

— Не, не искам да се махам. Искам да остана.

— Мисля, че ще е по-добре да напуснете къщата. Мога да се обадя на психолог. Управлението има кризисен…

— Не, не искам никакви такива неща. Просто искам да остана сама. Никъде няма да ходя.

Балард беше видяла името на детето върху кутията за накити и тетрадките и учебниците, които беше прегледала горе.

— Разкажете ми за Сесилия. Имаше ли неприятности в училището или в квартала?

— Не, никакви. Беше добро дете. Щеше да ми каже, ако има някакъв проблем.

— Имате ли други деца, госпожо Уинтър?

— Не, само нея.

Въпросът предизвика нов изблик на ридания и стонове. Докато те продължаваха, Балард се обърна към Робардс.

— Имаш ли брошури за психологическа помощ, които да й дадем? Номера, на които да се обади, за да поговори с някого?

— Да, в колата. Веднага се връщам.

Балард отново насочи вниманието си към г-жа Уинтър. Забеляза, че тя е боса и че голото й стъпало е мръсно.

— Сигурна ли сте, че дъщеря ви не е оставила бележка или че не е изпратила съобщение какво смята да направи?

— Разбира се, че не е! Иначе щях да я спра. За каква ужасна майка ме смятате? Това е най-големият кошмар в живота ми.

— Съжалявам, госпожо. Не исках да намекна подобно нещо. Веднага се връщам.

Балард стана и даде знак на Дотре да я последва. Двамата излязоха на верандата точно докато Робардс се качваше по стъпалата с брошура в ръка.

— Огледайте наоколо и проверете кофите за боклук за бележка — тихо каза Балард. — Започнете с тази къща и гледайте да не ви забележат.

— Ясно — отвърна Дотре.

Двамата слязоха заедно от верандата, а Балард се върна в дневната. Г-жа Уинтър заговори още преди Балард да седне на канапето.

— Не мисля, че се е самоубила.

Думите й не изненадаха Балард. Отрицанието беше част от процеса на скърбенето.

— Защо?

— Не би посегнала на живота си. Мисля, че е било нещастен случай. Направила е грешка. Играела си е и нещата са се объркали.

— В какъв смисъл си е играела?

— Знаете какви ги правят децата в стаите си. Когато са сами. Вероятно ме е чакала да се прибера и да я хвана как го прави. Нали разбирате, за да привлече вниманието ми. Аз ще я хвана и ще я спася, и тя ще е в центъра на всичко.

— Искате да кажете, че е била единствено дете и е смятала, че не получава достатъчно внимание ли?

— Никое дете не смята, че получава достатъчно внимание. И с мен беше така.

Балард знаеше, че травмираните и поразените от загуба хора преживяват мъката си по безброй начини. Винаги се опитваше да не избързва с преценката си за онова, което казват при катастрофи, преобръщащи живота им.

— Госпожо Уинтър, тази брошура описва всичко, което можем да направим за вас в този тежък момент.

— Казах ви. Не я искам. Просто ме оставете сама.

— Ще я оставя на масата, ако размислите. Може да ви бъде от голяма помощ.

— Моля ви, вървете си. Искам да остана сама.

— Тревожа се и не искам да оставате сама.

— Недейте. Оставете ме да оплача дъщеря си.

Балард не отговори и не помръдна от мястото си. След малко жената вдигна глава и я погледна със зачервени и пълни със сълзи очи.

— Махайте се! Какво трябва да направя, за да ви накарам да си тръгнете?

Балард кимна.

— Добре. Отивам си. Но мисля, че би било добре да разберем защо Сесилия е направила това.

— Никой никога не може да разбере защо едно дете решава да направи каквото и да било.

Балард отиде до вратата и спря. Погледна назад към жената. Тя отново беше скрила лице в шепите си.

Балард излезе и отиде при Робардс и Дотре, които стояха до колата си.

— Нищо — каза Дотре.

— Проверихме нейните кофи и тези на съседите от двете страни на улицата — добави Робардс. — Да продължаваме ли?

Балард погледна назад към къщата. Видя как светлините зад завесите в дневната угасват. Знаеше, че някои загадки така и си остават неразрешени.

— Не — каза тя. — Свободни сте.

Полицаите побързаха да се качат в патрулката си, сякаш изгаряха от нетърпение да се махнат. Балард не ги винеше. Тя също се качи в колата си и остана да седи, загледана в тъмната вече къща. Накрая извади телефона си и се обади на номера, отбелязан от Сесилия като ТАТКО. Беше си го записала. Някакъв мъж й вдигна още на първото позвъняване.

— Господин Уинтър?

— Да, кой се обажда?

— Детектив Балард, от Полицейското управление на Лос…

— Господи, Господи, какво е станало?

— Съжалявам, че трябва да ви го кажа, сър, но дъщеря ви Сесилия е мъртва.

Последва дълго мълчание, нарушавано само от тихите ридания на мъжа от другата страна.

— Сър, можете ли да ми кажете къде сте? Има ли някой, който да бъде до вас?

— Казах й. Казах й, че този път ми се струва истинско.

— На Сесилия ли? Какво сте й казали?

— Не, на жена ми. Дъщеря ми… нашата дъщеря е… беше… разстроено дете. Самоубила се е, нали? Господи, просто не мога…

— Да, за жалост го е направила. Разговаряли сте с нея вечерта, нали?

— Тя ми се обади. Каза, че ще го направи. Казвала го беше и преди, но този път ми се стори… Жена ми при вас ли е?

— В къщата е. Поиска да я оставим сама. Има ли някой роднина или приятел, когото да извикаме да остане при нея? Точно затова ви се обаждам. Трябваше да уважим желанието й и да си тръгнем, но не мисля, че трябва да остава сама.

— Ще се погрижа. Ще се обадя на сестра й.

— Добре, обадете се.

Последваха още хълцания и Балард замълча за известно време, за да не го прекъсва.

— Къде сте, господин Уинтър?

— В Нейпървил. Централата на компанията, в която работя, е тук.

— Къде е това?

— Недалеч от Чикаго.

— Мисля, че трябва да се приберете, за да сте до жена си.

— Да. Ще го направя. Но вече е твърде късно да хващам самолет.

— Можете ли да ми кажете какво ви е казала дъщеря ви по телефона?

— Каза, че й е писнало да няма приятели и да е дебела. Опитахме какво ли не, за да й помогнем. Нищо не проработи. Този път го усетих различно. Стори ми се много тъжна. Казах на Айви да я държи под око, защото никога преди не я бях чувал да говори толкова тъжно.

Последните думи излязоха задавено и той се разплака на глас.

— Господин Уинтър, трябва да бъдете до жена си. Знам, че в момента не можете, но по-добре й се обадете. Обадете се на Айви. Сега ще затворя, за да го направите.

— Добре… Ще се обадя.

— Това е мобилният ви телефон, нали?

— Ъ-ъ, да.

— Значи имате номера ми. Обадете ми се, ако имате въпроси или ако мога да направя нещо за вас.

— Къде е тя? Къде е детето ми?

— Откараха я в Съдебна медицина. Те също ще се свържат с вас. Дочуване, господин Уинтър. Съжалявам за загубата ви.

Балард затвори и дълго остана напълно неподвижна. Разкъсваше се между приемането, че едно единайсетгодишно момиче може да отнеме собствения си живот, и подозрението защо майката беше оставила дъщеря си да виси, а бащата така и не бе попитал как точно се е самоубила.

Извади телефона си и отново набра номера. Уинтър вдигна на мига.

— Господин Уинтър, съжалявам, че ви безпокоя отново — каза тя. — С жена си ли говорехте?

— Не — отвърна той. — Още не мога да събера сили да й звънна.

— Айфон ли използвате, сър?

— Ъ-ъ, да. Защо питате?

— Трябва да потвърдя местоположението ви за доклада, който ще се наложи да напиша. Това означава, че искам да се свържете с полицията в Нейпървил да изпратят човек в хотела ви или просто да ми пишете и да споделите с мен местоположението си. Това ще спести време и няма да се занимавате с местните полицаи.

Последва дълго мълчание.

— Наистина ли се налага да го правите? — най-сетне попита Уинтър.

— Да — отвърна Балард. — Това е част от протокола. Всички смъртни случаи се разследват. Ако не искате да споделяте местоположението си по телефона, просто ми кажете къде сте и веднага ще се свържа с местната полиция.

Отново последва мълчание и когато Уинтър заговори, в гласа му се долавяше хлад, който нямаше как да остане незабелязан.

— Ще ви пиша и ще споделя местоположението си — каза той. — Приключихме ли?

— Да — отвърна Балард. — Още веднъж благодаря за съдействието и съжалявам за загубата ви.