Майкъл Конъли
Нощният пожар (6)

6

— Къде ти се ходи?

Двамата седяха на задната седалка на линкълна.

— Няма значение — каза Бош. — На някое тихо и спокойно място.

— Чу ли, че „Тракс“ е затворил? — попита Холър.

— Сериозно? Харесвах го. Обичах да ходя на Юниън Стейшън.

— И на мен ми липсва. Редовно ходех там по време на процес. Заведението го имаше двайсет години — а в този град това е нещо.

Холър се наведе напред към шофьора и каза:

— Стейс, закарай ни в Чайнатаун. До „Малкото бижу“.

— Дадено.

Шофьорът на Холър беше жена и Бош никога досега не беше виждал подобно нещо. Холър използваше свои бивши клиенти да карат линкълна му. Така те изплащаха задълженията си към него. Бош се зачуди какво ли изплаща Стейс. Тя беше някъде на четирийсет и пет, чернокожа, и приличаше на учителка, а не на някой от улицата, подобно на повечето шофьори на Холър.

— Е, какво мислиш? — попита Холър.

— За процеса ли? — отвърна Бош. — Отбеляза точките си с признанието. ДНК експертът ти наистина ли ще се окаже толкова добър? „Един от водещите в тази област от ДНК анализа“. Това някакво баламосване ли беше?

— Нищо подобно. Ще видим. Добра е, но не знам дали е достатъчно добра.

— И наистина ли идва от Ню Йорк?

— Казах ти, няма никакви шашми.

— И какво ще направи? Ще атакува лабораторията? Ще каже, че са оплескали всичко?

На Бош му беше писнало от този вид защита. Тя беше свършила работа на О. Джей Симпсън, но това беше преди много време и в онзи случай имаше и куп други фактори. Големи фактори. ДНК анализите бяха прекалено добри. Съвпадението си означаваше съвпадение. Ако искаш да опровергаеш резултатите, ти трябва нещо друго от това да нападаш науката.

— Не знам какво ще каже тя — рече Холър. — Такава е уговорката ни. Тя никога няма да излъже. Казва онова, което вижда.

— Е, както знаеш, следих делото — каза Бош. — Да опровергаеш самопризнание е едно. Но ДНК е друга работа. Трябва да направиш нещо. Досието у теб ли е?

— По-голямата част. Онова, което ми трябваше за процеса. В багажника е. Защо питаш?

— Мислех си да го прегледам. Стига да искаш, разбира се. Нищо не обещавам. Просто нещо не ми се видя наред, докато гледах. Нещо ме човъркаше.

— Нещо при показанията ли? Какво?

— Не знам. Нещо не пасва.

— Е, имаме утре, и това е. Няма други свидетели. Ако смяташ да гледаш, трябва да го направиш днес.

— Няма проблем. Веднага след като хапнем.

— Добре. Действай. Как ти е коляното, между другото?

— Добре. И се подобрява с всеки ден.

— Боли ли?

— Не.

— Не се обади заради някакъв случай на злоупотреба със служебно положение, нали?

— Не, не е това.

— Тогава какво?

Бош срещна погледа на шофьорката в огледалото за обратно виждане. Тя нямаше как да не ги чува. На Бош не му се искаше да говори пред нея, така че каза:

— Изчакай да седнем.

— Добре — отвърна Холър.

„Малкото бижу“ се намираше в Чайнатаун, но не предлагаше китайска кухня. Седнаха на маса в един сравнително тих ъгъл.

— Е, та за какво си говорехме? — попита Холър. — Ти ми се обади посред процеса и каза, че трябва да поговорим. Говори.

— Видях, че си имаш нова шофьорка.

— От три месеца — отвърна Холър. — Не, четири. Бива я.

— Бивша клиентка?

— Майка на клиент. Синът й влезе за една година в окръжния затвор за притежаване на дрога. Преборихме обвинението, че е имал намерение да продаде стоката, което изобщо не беше зле от моя страна. Мамчето каза, че ще изработи хонорара ми зад волана.

— Много си гаден.

— Всички трябва да си плащат сметките. Не всички сме щастливи пенсионери като теб.

— Да бе, точно от тях съм.

Холър се усмихна. Преди няколко години беше представлявал Бош в съда, когато се бяха опитали да му отнемат пенсията.

— А каква е историята с този случай? — попита Бош. — Херстад. Как стана така, че ти пое делото? Мислех, че вече не работиш по случаи с убийства.

— Не работя, но съдията ми го разпредели — отвърна Холър. — Седя си един ден, гледам си работата и съдията изневиделица ми го натресе. Казвам му — не се занимавам с такива дела, а той ми отвръща — вече се занимаваш, Холър. И ето че сега си имам едно абсолютно обречено дело и ми плащат за хамбургер вместо за пържола.

— Как така делото не е било поето от някой служебен защитник?

— Конфликт на интереси. Жертвата, съдия Монтгомъри, навремето беше служебен защитник, ако случайно си забравил.

— Да бе, вярно. Бях забравил.

Появи се сервитьор, взе поръчката им и ги остави. Бош си избра сандвич със скариди. Холър си взе пържен омар.

— Е, братко Хари — каза Холър, — загазил ли си нещо?

— Не, не всъщност — отвърна Бош.

Замисли се за момент, преди да продължи. Беше уговорил срещата, а сега не беше сигурен как да продължи. Реши да започне от самото начало.

— Преди десет-дванайсет години имах един случай. Един тип на отбивка над Мълхоланд Дам. Два куршума в тила, типична екзекуция. Оказа се, че бил лекар. Хирург. Специалист по гинеколожки тумори. И се оказа, че отишъл в „Сейнт Агата“ в Долината и прибрал от сейфа целия цезий, който използват за лечение.

— Помня го това — каза Холър. — ФБР веднага се намеси, защото бяха решили, че става въпрос за тероризъм. Мръсна бомба или нещо подобно.

— Именно. Само че не беше тероризъм. А нещо друго. Работих по случая и намерихме цезия, но не преди да получа доста добра доза от него. Лекуваха ме и после бях пет години под наблюдение — рентгени на белия дроб и всичко останало. Всеки път се оказвах чист и накрая казаха, че ми няма нищо.

Холър кимна по начин, сякаш се досещаше накъде бие Бош.

— И тъй, всичко е наред, миналия месец тръгнаха да ми оправят коляното и ми взеха кръв — продължи Бош. — Рутинни изследвания, само дето резултатите показаха, че имам нещо, наречено ХМЛ. Хронична миелоидна левкемия.

— Мамка му — каза Холър.

— Не е толкова зле, колкото звучи. Лекуват ме, но…

— Какво е лечението?

— Химиотерапия. От модерния вид. В общи линии, гълташ по едно хапче на ден, и толкова. След шест месеца гледат какви са резултатите и ако се наложи, продължават с по-сериозни методи.

— Мамка му.

— Каза го вече. Има малко странични ефекти, но не е чак толкова зле. Просто се уморявам бързо. Исках да се видим, за да разбера дали може да се направи нещо. Безпокоя се за дъщеря си. Ако химиотерапията не проработи, искам да съм сигурен, че тя ще се оправи. Нали разбираш?

— Говорил ли си с нея?

— Не. Ти си първият, на когото казвам.

— Мамка му.

— Стига с това „мамка му“. Какво мислиш? Мога ли да предявя някакъв иск за трудова злополука към ЛАПУ? Или към болницата? Онзи тип влязъл с бялата си престилка и табелката с името си, а после излязъл с трийсет и две епруветки цезий в оловна кутия. Случаят показа пълната липса на мерки за сигурност в онкологичната лаборатория и после направиха големи промени.

— Само че твърде късно за теб. Така че забрави за трудовата злополука. Тук говорим за сериозен процес.

— А как стои въпросът с давността? Облъчването е станало преди дванайсет години.

— При тези неща часовникът започва да тиктака след поставянето на диагнозата. Така че по този въпрос всичко е наред. Сделката, която сключихме при излизането ти от системата, ти осигури един милион долара медицинска застраховка.

— Да, и ако се разболея от това — имам предвид, ако се разболея наистина, — парите ще свършат за една година. Няма да посегна на пенсионния си фонд. Той е за Мади.

— Да, знам. С полицейското управление ще трябва да минем през арбитраж и най-вероятно ще стигнем до споразумение. Трябва да се насочим към болницата. Лошите мерки за сигурност са довели до кражбата, а тя — до облъчването ти. Това е основната ни игра.

Сервитьорът им донесе поръчките. Започнаха да се хранят и Холър продължи с пълна уста:

— Добре, приключвам с това дело — журито ще си каже думата след ден, максимум два — и ще подадем документите. Искам от теб да дадеш показания пред камера. Насрочваме записа и мисля, че ще разполагаме с всичко необходимо.

— Защо ти е нужно видео? В случай че пукна ли?

— И затова. Но най-вече защото искам да те видят как разказваш историята. Ще я чуят от теб, вместо да я прочетат в пледоарията или в стенограмите, и ще напълнят гащите. Ще си дадат сметка, че и те могат да се окажат на твоето място.

— И ти ще уредиш записа, така ли?

— Имам хора за тази работа. Ще го уредя.

Бош едва беше опитал сандвича си, а Холър беше почти приключил. Очевидно от цяла сутрин в съдебната зала се огладняваше.

— Не искам тази история да се раздухва — каза Бош. — Нали разбираш какво искам да кажа? Никакви медии и такива работи.

— Не мога да ти обещая това — отвърна Холър. — Понякога медиите могат да се използват за допълнителен натиск. Ти си получил доза облъчване, докато си си вършил работата. Повярвай ми, общественото съчувствие ще бъде на твоя страна в отношение поне десет към едно. А това може да бъде могъщ инструмент.

— Добре, в такъв случай искам да знам предварително кога медиите ще раздухат историята, за да мога преди това да говоря с Мади.

— Това мога да ти го обещая. Обаче пазиш ли някакви материали от онзи случай? Има ли нещо, което да прегледам?

— Закарай ме до колата ми. Имам хронологията и повечето от важните доклади. Направих си копия за всеки случай. Всичко е в колата ми.

— Добре, ще се върнем и ще си разменим материали. Ти ми даваш твоите неща, аз ти давам материалите за Херстад. Става ли?

— Става.

— Само че трябва да побързаш с Херстад. Времето ми почти изтече.