Майкъл Конъли
Нощният пожар (29)

29

Обаждането беше от Централния мъжки затвор. Механичен глас съобщи на вдигналия, че обаждането е за негова сметка от Д 2 и че трябва да натисне 1, за да потвърди, или 2, за да откаже. Повикването беше към мобилния телефон на Елвин Кид. Той прие обаждането.

— Здрасти, Е, ти ли си, негро?

— Какво искаш, момче? Няма да гарантирам за теб, човече. Вън от играта съм. Знаеш го.

— Не бе, негро. Нищо не искам. И без това ме прибраха за нарушаване на условията. Просто искам да те предупредя.

— За какво?

Балард грабна бележника, в който Бош си беше записал името на Манли, надраска нещо и му го показа.

Д 2 = Денард Дорси. Вчера говорих с него

Бош кимна. Вече знаеше кой се обажда на Кид. Двамата с Дорси не можеха да ги чуят, ако разговаряха, но Бош и Балард запазиха мълчание, защото не искаха да пропуснат нещо.

— Става въпрос за онази история в уличката навремето, човече. Някакво ченге дойде да ме пита за случилото се с бялото момче.

— Какво те попита?

— Къде съм бил и какво е станало.

— Какво му каза?

— Нищо. Дори не бях там. Реших да ти кажа, ако продължават да се интересуват, нали ме разбираш? Пази се, негро.

— Кога беше това?

— Вчера. Вкараха ме в една стая с нея.

— Нея?

— Жена ченге. Не бих отказал да я видя седнала на чепа ми.

— Каза ли ти името си?

— Балет или нещо такова. Не го запомних, защото очаквах мъж и да му кажа да си го начука. Но знаеше много неща, човече. Знаеше, че двамата с Ви-Пайп сме работили на онази уличка тогава. Помниш ли го? Той умря във „Фолсъм“ или нещо такова. Разследване на стари случаи, нали се сещаш?

— Кой й е казал за мен?

— Не знам. Просто дойде и започна да пита за теб.

— Откъде знаеш този номер?

— Не го знаех. Трябваше да звънна на две стари кучета, за да го науча.

— Кои стари кучета?

— Марсел. Той имаше номера на…

— Добре, куче, повече не се обаждай. Извън играта съм.

— Знам, но все пак реших, че…

Кид прекъсна разговора.

Балард веднага стана от мястото си и започна да крачи напред-назад.

— Мътните да ме вземат — каза тя. — Дорси току-що направи онова, което аз щях да направя утре.

— Но Кид не издаде нищо — предупреди я Бош. — Беше предпазлив.

— Така е, но зададе много въпроси. Пипнали сме нашия човек. Той го е направил и изкарахме адски късмет, че следенето вече е започнало. И сега какво? Още ли трябва да ходя там утре?

— В никакъв случай. Той ще те чака, а ти не искаш това.

Балард кимна, продължаваше да мери дневната с крачки.

— Можеш ли да го пуснеш отново? — попита Бош.

Балард се върна при масата и пусна записа. Бош се заслуша внимателно за нещо, което би могло да мине за код между две стари кучета. Накрая обаче реши, че обаждането е било напълно неочаквано за Кид и че в него няма скрити послания или кодове. Дорси беше направил просто онова, което казваше — предупреждаваше го за потенциално опасна ситуация.

— Какво мислиш? — попита Балард.

Бош не отговори веднага.

— Мисля, че трябва да изчакаме Кид да предприеме нещо.

— Но след като вече знае за разследването, може да се покрие — каза Балард. — Ще си купи предплатен телефон. Аз бих го направила на негово място.

— Мога да отида довечера там и да го следя.

— Идвам с теб.

— Няма да се получи. Дотам има два часа път заради трафика, а ти каза, че не можеш да пропуснеш смяната си. Ще трябва да се върнеш веднага щом стигнем. Аз ще отида, а ти наблюдавай линиите в случай че направи някоя глупост.

Лаптопът на Балард даде сигнал за текстово съобщение.

— Говорим за вълка… — каза тя.

Отвори съобщението. Беше изпратено от телефона на Кид.

Среща. Утре в 1 при Дюлан. Важно!!!!

Двамата се загледаха в екрана в очакване на отговор.

— Мислиш ли, че съобщението е за онзи Марсел, когото спомена Дорси? — попита Балард.

— Не знам — отвърна Бош. — Възможно е.

Отговорът беше кратък.

Там съм.

Бош стана, за да раздвижи коляното си.

— Ако успеем да разберем кой е Дюлан, може да го проследим утре.

— „Дюлан“ е верига за южна афроамериканска храна — каза Балард. — Много добра кухня. В Южен Ел Ей обаче има най-малко три заведения, за които знам.

Бош кимна. Познанията й бяха впечатляващи.

— Някое от тях попада ли в територията на Ролинг Сикстис?

— Има едно на Креншоу — отвърна Балард.

— Вероятно става въпрос за него. Ходила ли си там? Ще бием ли на очи, ако отидем?

— Ти определено. Аз обаче мога да мина за висока жълта.

Вярно беше. Балард беше от смесен произход. В кръвта й със сигурност имаше нещо полинезийско, макар че Бош никога не я беше питал за това.

— Значи ти си вътре, а аз отвън — каза той. — Не съм сигурен, че ми харесва.

— Няма да предприемат нещо в пълен ресторант — каза Балард. — В един по обед там ще е претъпкано.

— Тогава как изобщо ще можеш да ги доближиш, за да ги подслушаш?

— Ще измисля нещо.

— Трябва да се префасонираш.

— Какво? Защо?

— Заради онова, което Де Две му каза по телефона — че хващаш око.

— Не каза точно това. Но те разбирам. След работа ще прекарам два часа на плажа и ще се погрижа. Не се безпокой.

— Може би ще е по-добре да повикаме помощ. Иди при лейтенанта си, кажи му какво ще правиш и поискай подкрепления.

— Ако му кажа, че работя по убийство, ще ме разкарат от случая по-бързо, отколкото джебчия ще ти отмъкне портфейла на крайбрежната улица.

Бош кимна. Тя беше права. Посочи лаптопа й.

— Докато си на работа, ще можеш ли да провериш на кой номер е пратил съобщението?

— Мога да опитам, но вероятно е до предплатен телефон.

— Не знам. Кид е бил извън играта. Той използва собствения си телефон, за да изпрати съобщението — което беше грешка. Извън играта може да означава, че няма предплатен телефон. А онези, които са все още в играта, имат такива и ги сменят непрекъснато. А това е номер, който Кид е знаел. Така че може да е нормален телефон.

Балард кимна.

— Може би. Ще видя дали ще успея да го проследя.

Бош отвори плъзгащата се врата и излезе на терасата. Балард го последва.

— Изумителна гледка.

— Най-много ми харесва вечер — каза Бош. — Със светлините и всичко останало. Дори автострадата изглежда красива.

Балард се разсмя.

— Знаеш ли, още не сме разбрали защо Джон Джак е взел досието и защо го е държал двайсет години у себе си — каза Бош.

Балард се опря на парапета до него.

— Има ли значение? Хванахме следата на извършителя. И разполагаме с възможност и мотив.

— За мен има — отвърна Бош. — Искам да знам.

— Мисля, че ще стигнем и до това — каза Балард. — Ще разберем.

Бош кимна, но се съмняваше. Двамата — предимно Балард — бяха постигнали за една седмица повече, отколкото Джон Джак беше направил за две десетилетия. Бош започваше да приема теорията на Балард, че в цялата тази история нещо намирисва. Че Джон Джак Томпсън е взел досието, защото не е искал случаят да бъде разрешен. А това пораждаше цяла нова загадка, върху която да си блъскат главите. При това болезнена загадка.