Майкъл Конъли
Нощният пожар (49)

49

Бош спря до тротоара малко зад Музея на изкуствата. Отвори жабката и извади две неща — малък револвер в кобур за кръста и стара идентификационна табелка от ЛАПУ, която трябваше да върне при пенсионирането си, но беше казал, че я е изгубил.

Сложи оръжието си на колана и пъхна табелката в джоба на сакото си. Включи мигачите на джипа и слезе. Докато вървеше покрай музея към Калифорния Плаза, видя Густафсон и Рейс, които стояха при отворения багажник на необозначената им кола и вадеха оборудването, което щеше да им потрябва за разследването.

— Какво правиш тук, Бош? — посрещна го Густафсон. — Ти не си полицай. Не си желан тук.

— Вие нямаше да сте тук, ако не бях аз — отвърна Бош. — Щяхте да…

— За протокола, Бош, още те смятам за пълен боклук — каза Густафсон. — Така че можеш да си вървиш. Чао.

И затръшна багажника, за да подчертае думите си.

— Не ме слушаш — каза Бош. — Това не е самоубийство и убиецът още може да е в сградата.

— Аха. Гил ми каза за твоята убийца. Добра измислица.

— Тогава защо сте тук, Густафсон? Откога ГУ се занимава със самоубийства?

— Човекът скача, името му фигурира в случая ни и затова поемаме сигнала. Шибана загуба на време.

Густафсон мина покрай него и тръгна към местопроизшествието на площада. Рейс послушно го последва, без да каже нито дума на Бош.

Когато двамата се отдалечиха, Бош огледа района. В другия край на сградата се беше събрала тълпа и Бош видя хора с униформи на охрана да отцепват площта около синьото платно, с което беше покрито тялото на Клейтън Манли. Екипът от линейката вървеше натам, следван плътно от Густафсон и Рейс. Дори от това разстояние Бош виждаше, че синьото платнище е само на няколко стъпки от сградата.

При самоубийствата нямаше нищо рутинно, но от дългогодишния си опит Бош знаеше, че скачащите обикновено се отблъскват от сградата. Имаше и случаи на „стъпване в нищото“, но те не бяха така прецизни или окончателни като скоковете. Сградите често имаха архитектурни украси, парапети, скелета за миене на прозорци, навеси и други неща, които биха могли да попречат на падането. Последното, което искаше един самоубиец, беше падането му да се прекъсне по някакъв начин, да се удари в сградата и вероятно да се озове на земята жив и потрошен.

Бош се отклони от посоката, в която вървяха останалите, и тръгна към входа на сградата. Докато вървеше, огледа отново Калифорния Плаза. Площадът беше заобиколен от три страни от високи офис сгради. Онази, към която вървеше, беше най-високата, но Бош предположи, че някъде на площада има камери, които са заснели падането на Манли. От тях би могло да се определи дали е бил в съзнание, докато е летял надолу.

Бръкна в джоба си, докато приближаваше въртящата се стъклена врата на лобито, извади старата си табелка и я закачи за джоба на сакото си. Сега планът беше да се движи и да не се задържа дълго на едно място, така че никой да не прочете датата на табелката.

Мина през вратата и видя кръглото бюро на охраната с надпис, че посетителите трябва да се идентифицират, преди да продължат към асансьорите. Тръгна уверено към бюрото. Зад него седяха мъж и жена със сини ризи и с табелки.

— Детектив Бош от ЛАПУ — каза той. — Някой от колегите ми пита ли вече за посетителите на „Майкълсън и Мичъл“ на шестнайсетия етаж?

— Още не — отвърна жената. На табелката й пишеше „Рейчъл“.

Бош се наведе над бюрото, сякаш искаше да погледне екрана пред нея. Опря лакът на мрамора и докосна брадичката си, сякаш мислеше върху отговора й. По този начин скриваше табелката си.

— Може ли да погледнем в такъв случай? — каза той. — Всички посетители на фирмата.

Рейчъл затрака на клавиатурата. От този ъгъл Бош не можеше да види какво точно прави.

— Мога да ви покажа само посетителите от тази сутрин — каза Рейчъл.

— Идеално — отвърна Бош. — А пише ли при кой адвокат от кантората отиват?

— Да, имам и тази информация, ако ви трябва.

— Благодаря.

— Това във връзка със самоубийството ли е?

— Още не го наричаме самоубийство. Трябва да го разследваме и точно затова искаме да видим кой е посещавал фирмата днес.

Бош се обърна и погледна през стъклените стени на лобито. Не виждаше мястото с трупа, но усещаше, че е само с няколко крачки преднина пред Густафсон и Рейс. Някой от тях скоро щеше да се качи горе.

— Добре, готово — каза Рейчъл.

— Можете ли да го разпечатате? — попита Бош.

— Няма проблем.

— Благодаря.

Рейчъл отиде до принтера и взе два листа от таблата. Даде ги на Бош, който ги взе, докато заобикаляше рецепцията на път към асансьорите.

— Качвам се на шестнайсетия — каза той.

— Чакайте — спря го Рейчъл.

Бош замръзна.

— Какво има?

— Трябва ви посетителска карта, за да използвате асансьорите — каза Рейчъл.

Бош беше забравил, че до асансьорите се стигаше през електронни въртележки. Рейчъл програмира една карта и му я даде.

— Заповядайте, детектив. Просто я пъхнете в процепа на въртележката.

— Благодаря. А как мога да стигна до покрива?

— Можете да се качите на трийсет и втория етаж, но след това трябва да продължите по сервизното стълбище. Би трябвало да е заключено, но предполагам, че днес не е било.

— А как служителите стигат до офисите си?

— Влизат през подземния паркинг на улица „Хил“, вземат асансьора до партера и после всички минават през въртележките. Служителите имат постоянни карти.

— Добре, благодаря.

— Внимавайте горе.

Бош реши първо да отиде на покрива. Докато се изкачваше с асансьора, се опита да реши как точно го е направила Черната вдовица. По някакъв начин е прилъгала Манли да се качи на покрива и го е блъснала, или първо го е привела в безпомощно състояние и го е бутнала. Въпросът беше как го е накарала да се качи горе. Изглеждаше прекалено рисковано да го е повела през цялата кантора, заплашвайки го с пистолет. Дори шансът да срещне някого при асансьорите като че ли зачеркваше този вариант. Но все пак по някакъв начин тя беше накарала Манли да се качи горе.

В асансьора Бош погледна разпечатката, която му беше дала Рейчъл. Знаеше, разбира се, че Черната вдовица би могла да се представи като служител или да е дошла със служител, но въпреки това прегледа имената на седемнайсетте посетители. Алисия Браг не фигурираше в списъка. Това можеше да се очаква. Само четирима от посетителите бяха жени, нито една не отиваше при Манли и само една имаше среща или с Майкълсън, или с Мичъл. Името беше Соня Сокин, пристигнала в 14:55 за среща с Майкълсън, насрочена за 15:00 ч. Според времето, когато Рейс бе получил обаждането, докато разговаряха, Бош прецени, че Манли е полетял от сградата към смъртта си някъде между 15:10 и 16:00 ч.

Вратата на асансьора се отвори и Бош излезе от кабината. Видя униформен полицай пред отворена врата, която вероятно беше сервизният изход към покрива, тръгна към него и попита:

— Горе има ли вече хора?

— Още не — отвърна полицаят. — Може да се окаже местопрестъпление.

Според табелката на гърдите на полицая той се казваше Олман.

— Качвам се — каза Бош.

Полицаят се поколеба и погледна табелката на Бош. Бош обаче се обърна, сякаш гледаше назад по коридора.

— Това ли е единственият начин да се стигне до покрива?

— Да, сър — каза Олман. — Вратата беше отворена, когато дойдох.

— Добре, ще ида да погледна. Партньорът ми Рейс скоро ще дойде. Кажете му, че съм горе.

— Да, сър.

Олман се дръпна и Бош влезе в сервизното помещение, в което имаше метално стълбище, водещо съм покрива.

Качи се бавно, като пазеше оперираното си коляно. Стъпалата бяха най-малко трийсет. Когато стигна най-горното, се подпря на стоманения парапет да си поеме дъх, след което отвори вратата.

Ято врани се разлетя, когато порив на вятъра блъсна металната врата в стената. Бош излезе на покрива. Гледката беше великолепна. На запад виждаше как слънцето започва да се спуска към Пасифика. Оранжевото кълбо се отразяваше в синьо-черната повърхност на най-малко трийсет километра разстояние.

Отиде до извития ръб на сградата, откъдето най-вероятно беше полетял Манли. Вървеше бавно и оглеждаше пред себе си. Първо мина през площадката за хеликоптери, след което продължи по посипания с чакъл катран. Във въздуха кръжеше полицейски хеликоптер. Силният вятър му напомни да не приближава много до ръба.

Усещаше, че катранът под краката му се е размекнал под лъчите на слънцето през деня.

Вратата зад него се затръшна и Бош рязко се извърна, посягайки към пистолета си.

Нямаше никого.

Вятърът.

Покрай ръба имаше парапет, висок около шейсет сантиметра. За металното му покритие бяха закрепени лампите, които нощем осветяваха очертанията на сградата в синьо. Огледалната кула изглеждаше безлична през деня, но след залез-слънце изпъкваше на фона на другите сгради в центъра.

До ръба Бош видя в чакъла следи, сякаш някой беше прокарал гребло през него в продължение на около метър. Приклекна, огледа следите и реши, че може да са оставени от влачене или хлъзгане по време на борба. Изглеждаха скорошни. Катранът отдолу не беше посивял от слънцето и смога, както можеше да се види на други места.

Някакъв хеликоптер прелетя ниско над него. Бош не погледна нагоре. Продължи да разглежда следите, за които беше сигурен, че са били оставени от Клейтън Манли, преди да полети през ръба към твърдата земя като зашеметена птица.