Майкъл Конъли
Нощният пожар (21)

21

Балард се събуди с дълбока болка между лопатките и чувството, че някой е забил безброй иглички в левия й крак от коляното надолу. Надигна се със стон, седна и видя, че Лола е решила да спи с всичките си шестнайсет килограма върху крака й. Издърпа го, с което събуди кучето и то я погледна обидено.

— Смаза ми крака — каза Балард.

Започна да разтрива глезена си, докато усещането за парене започна да намалява. След като кракът й се съживи, започна да разкършва рамене, за да отпусне мускулите на гърба си. Преди да заспи се беше натоварила здравата с дъската — греба чак до каменния кей в тесния залив и обратно, като връщането беше истинска битка със силния вятър от Малибу.

Сега Лола я гледаше с очакване и Балард разчете посланието в очите й.

— Ще бъде кратка, Лола. Имам работа.

Изпълзя на четири крака от палатката и се огледа. Плажът беше пуст. Арън в спасителния пост се беше разположил така, че над преградата се виждаше само темето му. Балард вдигна каишката от пясъка и Лола чу изтракването на металната закопчалка, изхвърча от палатката, мина между краката на Балард, след което клекна пред нея, обърна глава и я погледна. Чакаше тя да закачи ремъка за нашийника й.

— Стига си настоявала. Казах ти, разходката ще бъде кратка.

Балард напъха краката си в сандалите, оставени до палатката, и двете поеха към дъсчената пътека, от която Лола обичаше да наблюдава света. Балард реши да тръгне на север, тъй като по-рано беше гребала на юг.

Стигнаха чак до Роуз Авеню и поеха обратно, макар че Лола направи неуспешен опит да я помъкне в другата посока.

След половинчасовата разходка беше време Балард да се подготви. Беше почти четири следобед и тя искаше да се върне в града преди да започнат задръстванията в часа пик. Отиде при микробуса си, отвори консерва за Лола и сложи купичката й на земята на паркинга. Докато кучето ядеше, Балард прегледа работните си дрехи, които държеше на закачалката, за да се увери, че разполага с чист комплект за смяната си.

След като остави Лола в приюта, потегли към Холивуд, като избягваше автострадите. Стигна в 17:30, паркира на гарата и се преоблече в съблекалнята. После продължи към Западен Холивуд, като мина покрай жилищната сграда, в която смяташе, че живее Нейтън Бразил, съквартирантът на Джон Хилтън по време на убийството му.

Намери място за паркиране на „Уилъби“ и се върна пеша до сградата. Тя нямаше охраняван портал, което беше още един знак, че адресът не е от най-апетитните. Никой не я спря и тя отиде до апартамент 214 и почука на вратата. Почти веднага й отвори мъж с къса черна коса и добре поддържана брада. Балард не го разпозна от снимката на шофьорската книжка, издадена преди четири години.

Тя беше свалила значката си от колана и му я показа.

— Господин Бразил?

— Да, какво има?

— Детектив Балард от ЛАПУ. Бих искала да ви задам няколко въпроса.

— Какви въпроси? Това е Западен Холивуд, а не Лос Анджелис.

— Зная, че е Западен Холивуд. Разследвам убийството на Джон Хилтън в Холивуд и знам, че е минало много време, но искам да ви попитам за него и за начина му на живот, когато сте били съквартиранти.

— Не зная за какво говорите. Никога не съм живял с човек с такова име.

— Вие сте Нейтън Бразил, нали?

— О, не. Аз съм Денис. Нейтън е съпругът ми. Взех фамилията му. Но съм сигурен, че той не знае нищо за никакво убийство.

— Той тук ли е?

— Не, на работа е.

— Къде работи?

Денис стана предпазлив.

— В един ресторант, но не можете просто да нахълтате…

— Още ли е в „Марикс“?

Очите му го потвърдиха, като леко се разшириха от изненада, сякаш питаха откъде знае.

— Имате ли визитка? — попита той. — Ще му кажа да ви се обади.

— Или можете да му пишете, че отивам при него и да ме очаква. Това е разследване на убийство, господин Бразил. Не си уговаряме срещи с хората в удобно за тях време. Разбирате ли?

— Да, разбирам.

— Добре. Благодаря за отделеното време.

Балард се върна при колата си. „Марикс“ се намираше на ъгъла на „Флорес“ и може би щеше да е по-бързо да отиде пеша, но тя искаше да паркира пред заведението за демонстрация. Ако Нейтън Бразил имаше същата нагласа като партньора си, трябваше да му бъде напомнено за властта и силата на щата.

Паркира в червената зона пред трите стъпала на входа. Преди да стъпи на първото стъпало стъклената врата се отвори и някакъв мъж към петдесетте, водещ неуспешна борба с оплешивяването, излезе и застана на горното стъпало с ръце на кръста. Беше с черни джинси, бяла риза, черна вратовръзка и черна престилка.

— Маса за едно ченге ли?

Сарказмът капеше от думите му като разтопено сирене.

— Господин Бразил?

— Просто да не повярваш! След трийсет години най-сетне някой да отговори на обаждането ми.

Балард застана до него на горното стъпало.

— Какво обаждане?

— Исках да съобщя за приятеля си. Обаждах се много пъти и те така и не дойдоха и не се обадиха, защото не даваха пет пари за Джон.

Балард видя, че в преддверието има малък бар, където клиентите можеха да пийнат и да се съберат, докато чакат да бъдат настанени. Сега той беше празен, тъй като беше твърде рано, за да има чакащи за маса. Посочи към бара и попита:

— Може ли да поговорим насаме там?

— Разбира се, но трябва да държа под око една птичка.

— Няма проблем. Не искам да ви преча на работата.

Влязоха в „чакалнята“ и Бразил се настани така, че да може да вижда през стъклото една маса с четирима мъже на нея.

— Откога работите тук? — попита Балард.

— Почти от осем години — отвърна Бразил. — Свестни хора, добра храна и мога да идвам пеша на работа.

— Знам, че храната е добра. Посещавала съм заведението.

— Сега ще ме отрупате с ласкателства и ще ми кажете, че случаят никога няма да бъде разрешен, нали?

— Не. Ще ви кажа, че смятам да го разреша.

— Да бе.

— Вижте, Нейтън, нямам намерение да ви лъжа. Минало е много време. Родителите на Джон са мъртви, един от разследващите детективи е мъртъв, а другият е пенсионер и живее в Айдахо. Има…

— На тях и без това не им пукаше. Пет пари не даваха.

— Казвате го, защото не са отговорили на обажданията ви ли?

— Не само това, скъпа. Не че сега нещата са много по-различни, но по онова време изобщо нямаше да си мръднат пръста за някакъв пристрастен към дрога педал. Просто така беше.

— Имате предвид гей ли?

— Педал, обратен, мека китка — както там ни наричаха. На полицията изобщо не й пукаше. И продължава да не й пука.

— За мен той е жертва и аз виждам само това. Получих случая, защото беше изгубен, а после намерен. Сега аз се занимавам с него и за мен няма абсолютно никакво значение кой е бил Джон Хилтън и какъв път в живота си е избрал.

— Ето, точно това имам предвид. Точно в това е проблемът. Не става въпрос за начин на живот. И за избор. Вие сте хетеросексуална, нали?

— Да.

— Това избор на начин на живот ли е, или просто сте хетеро?

— Разбрах. Грешката е моя и оценявам думите ви. Исках да кажа, че за мен няма значение какъв е бил Джон и какво е направил. Независимо дали е бил гей, наркоман или и двете, той не е заслужавал онова, което го е сполетяло, и аз се интересувам от станалото, без значение какво са мислели онези преди мен. Ясно?

— Ясно. Но сега трябва да отскоча до масата.

— Ще ви изчакам.

Бразил стана и влезе в ресторанта. Балард го гледаше как взе поредната поръчка на маргарити и я предаде на бара в дъното на ресторанта. Върна се при Балард малко след това. Тя имаше чувството, че са изяснили основните си позиции и че Бразил е имал време да изпусне парата. Време беше разговорът да продължи по същество.

— Добре, колко време живяхте заедно, преди Джон да загине?

— Преди да го убият. Защото си беше точно това.

— Прав сте. Било е убийство. Колко време живяхте с него?

— Единайсет месеца. Помня, защото беше малко неловко. Живеехме в онази дупка в Северен Холивуд и беше време да преподпишем договора за наем. И двамата не искахме, но ни мързеше да търсим нещо друго и да мислим за всички тези глупости. После него го убиха и аз не можех да плащам сам за цялата квартира. Наложи се да се изнеса.

— В досието по случая пише, че в нощта преди да го убият той е дошъл в студиото, в което сте работили.

— Да, в „Арчуей“. Научих по-късно от човека на портала.

— Необичайно ли беше да идва там?

— Горе-долу. Не точно.

Това нещо беше направило впечатление на Балард от хронологията в досието — че било необичайно Хилтън да потърси Бразил на работното му място. Сега чуваше нещо друго.

— Четох доклада от оригиналните разследващи и според него сте казали, че той никога не го е правил преди — каза тя.

— Първо, не познавах онзи, който ме разпитваше — отвърна Бразил. — Наричах го детектив Виталис — помните ли онези зелени бутилки? И за известно време, докато не потвърдиха алибито ми, си мислех, че ще се опитат да обвинят мен и да изкарат случая някаква педерастка история. Затова му казах това.

— Тоест, излъгали сте го?

— Не съм го лъгал. Просто спестих някои неща. Работех за компания, която се занимаваше с кетъринг. Нали знаете, осигурявахме цялата храна и прочее за продукцията, която ни наемаше. Понякога бяхме в студиото, понякога на снимки на някое друго място — на улици и така нататък. Винаги казвах на Джон къде ще бъдем, той минаваше и аз му пробутвах тайно малко храна, нали разбирате? Точно затова беше дошъл в студиото онзи ден. Беше гладен. Явно е нямал никакви пари и е искал да хапне нещо. Но споменаването на името ми на човека на портала не свършило работа. За първи път бяхме в „Арчуей“ и хората там не ме познаваха.

Балард кимна. Винаги е добре да знаеш по-пълната версия на историята, но понякога колкото повече знаеш, толкова повече конфликти виждаш с другата налична информация.

— Добре, ако е нямал пари за храна и се е опитал да дойде при вас, откъде е намерил пари да отиде в онази уличка, за да си купи дрога? — попита тя.

— Не знам — отвърна Бразил. — Може да е имал нещо, което да замени. Може да е откраднал. Правеше подобни неща, нали разбирате?

Балард кимна. Беше напълно възможно.

— Знам само, че ако е идвал да ме търси, то е било, защото е нямал пари — каза Бразил. — Трябва да ида до бара.

Докато той отсъстваше, Балард реши да поведе разговора в други посоки. Този път се наложи да чака Бразил да поднесе питиетата на неговата маса, да вземе поръчките за храна и да отиде в кухнята.

— Знаете ли, вие ми харесвате — каза той, когато се върна. — Изобщо не сте като детектив Виталис.

— Предполагам, че имате предвид детектив Талис? — отвърна Балард. — И аз имах трудности с него.

— Не, друго беше. Не го наричах така заради името му. Решеше си косата на път и я зализваше. Много лъскава и прилепнала. Надушвах миризмата на „Виталис“, защото и баща ми винаги го използваше.

— Хънтър ли се казваше?

— Да, точно така. Хънтър^[1]. Помня, защото по онова време на булеварда имаше бар със същото име. На табелата под името му пишеше „Тук ловецът се среща с жертвата си“. Както и да е, беше кретен.

— Той е мъртъв.

— Е, още тогава не изглеждаше да е първа младост.

— Двамата с Джон любовници ли бяхте, или само съквартиранти?

— Охо, вече стигнахме до личните въпроси.

— Част от работата. Съжалявам.

— Може да се каже, че бяхме и двете. Нищо сериозно, но понякога се случваше.

— Той имаше ли някой друг?

— О, да, имаше необуздана фантазия. С всички ни е така.

— Кой е бил той?

— Нали знаете, че Джон е лежал в затвора. Родителите му не могли да му осигурят добър адвокат и го осъдили на три години. В затвора се влюбил в един, който го закрилял. Но било само там. Има хора, които правят каквото е нужно в затвора, а когато излязат навън, нещата се променят. От гейове се превръщат в яростни хомофоби. Непрекъснато се случва. Отричат самите себе си.

— Казвал ли ви е някога името на онзи човек?

— Не. Тоест не помня да го е казвал. Нямаше значение, защото беше приключило. Любовникът му също излязъл и отново заживял като хетеро.

— Но Джон продължил да подхранва фантазията?

— Да, мечтата. Непрекъснато го рисуваше.

— Рисувал го е?

— Онзи му позирал или нещо такова в затвора, а Джони беше доста добър художник. Това беше единственото нещо, в което го биваше, при това много. Рисуваше непрекъснато. Върху салфетки, върху хвърчащи листа, върху каквото му попадне. Пазеше скицник от времето, когато е бил в затвора.

— Казахте ли нещо от това на детектив Виталис?

— Не, той така и не ми се обади след първия разговор. Не му бях от полза, защото не можех да стана заподозрян.

— Затова ли сте се опитвали да се свържете с него? Заради мъжа от затвора?

— Не, исках да се обади на тогавашния ми шеф и да му каже, че не съм заподозрян. Уволниха ме заради онова, което им казал — че съм давал тайно храна на Джони от време на време. Казал им го и ме изхвърлиха. Мислеха ме за заподозрян, а това не беше честно.

Балард можеше само да кимне. Нито за миг не се усъмни в историята. Хънтър и Талис бяха съставили незавършено досие на незавършено разследване. Бяха отклонени от истината или сами се бяха отклонили. Така или иначе нямаше нищо чудно, че бяха оставили и други жертви след себе си.

— Не бъдете като тях — каза Бразил.

— Не съм — отвърна тя.