Майкъл Конъли
Нощният пожар (53)

Епилог

Винаги седеше с лице към вратата. Винаги идваше рано, за да си поръча café con leche и кубинска препечена филийка, преди да е дошъл. Този път не беше по-различно. Беше рано, преди обедния наплив в „Ел Тинахон“. Иначе нямаше да правят кубински препечени филийки. Те не фигурираха в менюто — трябваше да си ги поискаш.

С периферното си зрение зърна някаква жена да излиза от кухнята и си помисли, че е Марта с филийката. Но не беше. Жената седна срещу нея. Лицето й беше някак познато.

— Батман няма да дойде — каза тя.

Сега Кава я разпозна и каза:

— Оцеляла си.

Балард кимна.

— Издал ме е, нали? — каза Кава.

— Не — отвърна Балард. — Батман отказва да говори. Беше Майкълсън.

— Майкълсън…

Изглеждаше истински изненадана.

— Връзката беше Гранд Кайман — каза Балард. — Той е бил тръгнал натам, когато са го задържали. После открихме офшорната ти сметка там. Благодарение на Хари Бош. Така федералните откриха и неговата сметка в същата банка. И щом федералните стигнаха до парите, играта свърши. Той издаде всички, за да може да запази достатъчно, за да се погрижи за семейството си.

— Семейството на първо място — каза Кава.

— И ни каза как да те намерим.

— Единствените грешки, които съм правила, са заради мъже, на които съм се доверявала.

— Могат да те подведат. Някои от тях.

Кава кимна. Балард наблюдаваше ръцете й.

— Не мести ръцете си — каза спокойно. — Арестувана си.

Последните две думи бяха знак. Членовете на специалния отряд — хора от ФБР, ЛАПУ и полицията на Вегас — изскочиха от задния коридор и кухнята с насочени оръжия. Нямаха никакво намерение да рискуват с Черната вдовица.

Балард стана и се дръпна от масата. Мъжете пристъпиха напред, хванаха Кава за ръцете и я претърсиха. Намериха извития нож в ръчно изработената ножница, която Балард беше пропуснала онзи ден преди цял месец. В чантичката й, която беше оставила на пода, имаше и пистолет.

Докато я закопчаваха, Кава не откъсваше поглед от Балард. Усмихна се леко, когато я поведоха към изхода. Отвън чакаше микробус, с който да я откарат до отдела на Бюрото в Лас Вегас. Той потегли веднага щом страничната му врата се затръшна.

— Браво, Рене.

Кенуърт от полицията на Лас Вегас застана зад нея и свали записващото устройство от колана си, докато тя сваляше малкия микрофон от вътрешната страна на блузата си. Балард извади жицата и му я подаде.

— Не издаде нищо съществено — каза тя.

— Но пък показа, че е наясно с конспирацията и престъпленията — отвърна Кенуърт. — Това ще каже обвинението. А аз ще повторя: добра работа.

— Трябва да се обадя.

Тя извади телефона си и избра едно име от бързия списък, докато влизаше в задния коридор, за да остане сама.

— Хари, пипнахме я.

— Без проблеми?

— Без проблеми. Ножът още беше у нея. На еластична лента на ръката й. Пропуснала съм го миналия път.

— Всеки би го пропуснал.

— Може би.

— Тя проговори ли? Каза ли нещо?

— Каза, че никога не може да се има вяра на мъже.

— Мъдри думи, предполагам. Как си?

— Добре. Но тя като че ли ми се усмихна, докато я извеждаха. Сякаш това не е последната й дума.

— Какво друго би могла да направи?

— И все пак беше шантаво.

— Вегас е шантаво място. Кога се връщаш?

— Ще ида в отдела на Бюрото да видя дали имат нужда от мен. Ще се върна веднага щом се освободя.

— Добре. Обади се.

— Ти по Фрийландър ли работиш?

— Да. И намерих човека. Онзи, на когото отказала. Още е жив.

— Не прави нищо, докато не се върна.

— Разбрано.