Майкъл Конъли
Нощният пожар (50)

50

На рецепцията на шестнайсетия етаж също имаше униформен полицай. На табелката му пишеше „Френч“.

— Някой от моите хора дойде ли вече? — попита Бош.

— Още не — отвърна полицаят.

— Не позволявате на хората да напуснат, така ли?

— Да.

— Кога дойдохте тук?

— Бяхме на код седем от другата страна на улицата. Пристигнахме доста бързо след обаждането. Преди около половин час.

— Ние?

— Партньорът ми е горе. Фирмата има асансьори и до горния етаж.

— Добре. Трябва да видя кабинета на жертвата.

— Да, сър.

Бош мина покрай велуреното канапе и понечи да заобиколи стълбището, но се сети нещо и се върна.

— Полицай Френч, някой опитвал ли се е да си тръгне, откакто сте тук?

— Само двама, сър.

— Кои?

— Не попитах за имената им. Не са ми казвали да го правя.

— Мъже или жени?

— Двама мъже. Казаха, че трябва да се явят в съда. Уверих ги, че ще ги пуснем колкото се може по-скоро. Те казаха, че ще се обадят в съда да предупредят.

— Добре, благодаря.

Бош отново тръгна към стълбището. Беше убеден, че Черната вдовица вече я няма. Тръгна тихо по коридора. Вратата на кабинета на Майкълсън беше затворена, но тази на Мичъл зееше и докато минаваше покрай нея, Бош видя възрастен мъж с посивяваща коса, който стоеше до стъклената стена и гледаше надолу към площада.

Вратата на кабинета на Клейтън Манли също беше затворена. Бош приближи ухо до нея и се заслуша, но не чу нищо. Придърпа ръкава върху дланта си и натисна дръжката, за да отвори.

Кабинетът беше празен. Бош влезе и затвори, отстъпи встрани от вратата и огледа помещението. Първо провери пода, но по килима нямаше нищо, което да събуди подозрение или интерес. Никъде не се виждаха следи от борба.

Отиде зад бюрото и с ръкава на ризата си натисна шпацията на клавиатурата. Екранът на компютъра светна, но беше защитен с парола. Като продължаваше да покрива ръката си, Бош отвори чекмеджетата на бюрото, но не намери нищо особено, докато не стигна до първото долно. Ключът още беше в ключалката. Бош успя да го завърти с ръкава и видя, че върху папките са сложени документите, които беше дал на Манли при вчерашната им среща. Забеляза, че по полетата на най-горния лист има бележки.

Докато вадеше документите от чекмеджето, вратата на кабинета се отвори и на прага се появи мъжът, когото Бош беше видял малко по-рано в кабинета на Мичъл. Беше по-висок, отколкото му се беше сторило. Раменете му бяха като отсечени, торсът му беше пълен, но не и тлъст. Ако беше с четирийсет години по-млад, можеше да играе като нападател във футболен отбор.

— Кой сте вие? — попита мъжът. — От полицията ли сте? Нямате право да ровите в документите на адвокат, без значение дали е жив или мъртъв. Това е абсолютно недопустимо.

Бош знаеше, че няма добър отговор или лъжа на въпросите. Беше хванат натясно. Единственото, което беше в негова полза, бе, че Мичъл — ако наистина беше той — не го е разпознал. Това го накара да си помисли, че може би Мичъл е бил държан в неведение за съмнителните дейности на собствената му кантора.

— Попитах какво правите тук и как смеете да ровите в привилегирована информация? — остро каза мъжът.

Бош реши, че единствената му защита в случая е нападението.

Той свали табелката от сакото си, вдигна я и после я напъха в джоба си.

— Бях ченге, но вече не съм. И не ровя напосоки из папките на Манли. Дойдох за собствените си документи. Той е мъртъв и си искам нещата.

— В такъв случай си наемете нов адвокат, който да поиска документите като ваш представител — отвърна мъжът. — Не можете да влизате с взлом в чужд кабинет и да крадете от чекмеджета.

— Не съм влязъл с взлом. А съвсем нормално. И не крада нищо, което не е мое.

— Как се казвате?

— Бош.

Името не оказа никакво физическо въздействие на мъжа на прага, което допълнително подкрепи подозренията му.

— Имах среща с Манли — каза Бош. — Дойдох да подпиша документи и установих, че се е размазал по целия площад. Искам си досието и документите, които му дадох, и веднага се махам.

— Казах ви, че не става по този начин — отвърна мъжът. — Няма да вземете нищо от тази стая. Разбирате ли?

Бош реши да опита различна тактика.

— Вие сте Мичъл, нали?

— Самюъл Мичъл. Аз съм един от основателите на тази фирма преди двайсет и четири години. Председател на борда и партньор управител.

— Партньор управител. Това означава, че събирате парите, но не се занимавате с дела, нали?

— Господине, нямам намерение да обсъждам с вас работата ми или тази фирма.

— И съответно сигурно не знаете какви са ги вършели Манли и партньорът ви Майкълсън. Не знаехте ли за жената?

— Жената ли? Каква жена? Какви ги говорите?

— Соня Сокин. Алисия Браг. Черната вдовица — или както там я наричат. Жената, към която се обръщат, за да свърши онова, което не може да се свърши по друг — законен — начин.

— Говорите пълни безсмислици и искам да се махнете оттук. Веднага. Полицията ще дойде всеки момент.

— Знам. И това не е добре за вас, Самюъл. Всичко ще се разнищи. Къде е тя? Къде е Соня Сокин?

— Не зная за кого и за какво говорите.

— Говоря за жената, която са наели да убие съдия Монтгомъри заради онова, което е причинил на Манли в съда. Жената, която е убила Едисън Банкс-младши, за да не представлява заплаха за наследството на един от най-големите ви клиенти. Жената, която са използвали кой знае колко пъти преди това.

Мичъл го погледна, сякаш са го залели с кофа студена вода. Лицето му се вцепени. Очите му се разшириха и в тях се изписа разбиране. Бош прецени, че реакцията му е неподправена. Истинска изненада, последвана от ужасяващо проумяване.

Мичъл поклати глава и се окопити.

— Господине — каза той. — Настоявам да напуснете този кабинет вед…

Чу се метално щракане и глух удар. Те се препокриха по начина, по който барабанистът удря едновременно чинела и баса. Грижливо сресаната коса на темето на Мичъл щръкна и Бош чу как куршумът се заби в окачения таван. Мичъл рухна на колене с празни, невиждащи очи. Беше мъртъв още преди да политне напред и се просна по очи на пода, без да протегне ръце, за да предотврати падането.

Бош погледна към отворената врата зад тялото. Очакваше да види Майкълсън, но беше Черната вдовица. Държеше черен автоматичен пистолет със заглушител. Носеше черната си перука и черни дрехи.

Бош вдигна ръце да покаже, че не представлява заплаха. Надяваше се, че металното изщракване и падането на Мичъл ще привлече вниманието на полицая от рецепцията. Или може би че Густафсон и Рейс най-сетне ще пристигнат и ще спасят положението.

Бош кимна към тялото и каза:

— Предполагам, че версията със самоубийството на Манли вече отпада.

Отначало тя не лапна въдицата. Просто го погледна с крива — а може би подигравателна — усмивка. Подобно на една актриса, която Бош харесваше открай време. Странно, но точно в този момент започна да си мисли за филмите, в които беше играла. „Ресторант“, „Море от любов“ — онзи, в който играеше детектив, разследващ сериен убиец и…

— Защо го направи? — попита жената. — Ти дори не си ченге.

— Не знам — отвърна Бош. — Веднъж ченге, винаги ченге, предполагам.

— Трябваше да стоиш настрана от това.

Бош долови лек акцент, но не можеше да определи какъв точно. Предположи, че е източноевропейски.

— Това ли е истинското ти име? — попита той. — Соня Сокин?

— Не мисля, че ти трябва да знаеш истинското ми име — отвърна тя. — Нали?

Бош сви рамене. Знаеше, че тя ще го застреля и че няма начин да извади собствения си пистолет навреме.

— Защо не се махна след Манли? — попита той. — Трябваше отдавна да си изчезнала.

— Направих го — каза тя. — Бях се измъкнала. Но после видях теб. И се върнах. Поръчката беше за Манли и теб. Спести ми много време.

Бош събра две и две. Майкълсън разчистваше кашата. Каквито и козове да държеше срещу него и фирмата, Манли в крайна сметка беше станал крайно нежелан, задето беше пуснал лисицата в кокошарника. Трябвало беше да бъде отстранен, както и самата лисица.

— Ами Мичъл? — попита Бош. — Той бонус ли беше?

— Не, просто ми се изпречи на пътя — отвърна жената. — Но мога да го използвам. Заслугите за него ще са твои.

Бош кимна.

— Разбирам. Ядосано бивше ченге се е развилняло. Изхвърля адвоката си от покрива, убива партньора съосновател. Няма да се получи. Бях с едно ченге, когато си хвърлила Манли от сградата.

Жената направи жест с пистолета, после каза:

— Това е най-доброто, което мога да направя при тези обстоятелства. Когато разберат кое как е, мен отдавна няма да ме има.

Тя се прицели и Бош разбра, че това е краят. Внезапно си помисли за Тайрон Пауър и как беше умрял, докато снимал дуел и се занимавал с онова, което обича. И за Джон Джак Томпсън, отнесъл в гроба си ужасна тайна. Не беше готов да си иде нито по единия начин, нито по другия.

— Нека те питам нещо — каза той.

— По-бързо — отвърна тя.

— Как успя да го качиш горе? Манли. Как го убеди да се качи на покрива?

Кривата усмивка се появи отново. Бош видя как дулото на пистолета се насочва надолу.

— Това беше лесно — каза тя. — Казах му, че идваш за него и че сме уредили хеликоптер, който го чака на покрива. Казах му, че отиваме във Вегас, където ще получи ново име и нов живот. И че господин Майкълсън е уредил всичко това.

— И той ти повярва?

— Това беше грешката му — каза тя. — Изтрихме всичко в компютъра му и той разпрати прощални писма на всички в кантората. След като се качихме горе, останалото беше лесно. Също като това.