Майкъл Конъли
Нощният пожар (45)

45

„Мусо и Франк Трил“ беше надживял всички заведения в Холивуд и двата му салона с високи тавани още се пълнеха до пръсване всеки ден по обед и вечер. Ресторантът притежаваше онази елегантност и чар на стария свят, която никога не се променяше, и менюто също поддържаше този дух. Повечето сервитьори бяха древни, мартинито се поднасяше вледеняващо студено и вървеше с кофичка лед, а хлябът беше най-добрият южно от Сан Франциско.

Балард вече седеше в едно сепаре в „новия салон“, който беше само на седемдесет и четири години в сравнение със стогодишния „стар салон“. Беше разпръснала пред себе си документи от папка и това напомни на Бош как самият той беше преглеждал досието на Монтгомъри. Бош седна от дясната й страна.

— Здрасти.

— О, здрасти. Само да прибера тези хартии.

— Няма проблем. Хубаво е да пръснеш документите по случай. Така виждаш ясно с какво разполагаш.

— Знам. И много ми харесва. Но все пак трябва и да ядем.

Тя събра докладите, като подреди купчините кръстосано, за да не се смесват. Сложи ги на мястото до себе си.

— Помислих си, че искаш да ми разкажеш за случая — каза Бош.

— Да — отвърна Балард. — Но нека първо да хапнем. Аз също искам да разбера с какво си толкова зает.

— Може би вече не съм. Мисля, че току-що оплесках всичко.

— Какво искаш да кажеш?

— Има един тип, адвокат от Бънкър Хил. Мисля, че има вероятност той да стои зад убийството на Монтгомъри. Алибито му е просто прекалено перфектно и има някои други неща, които не си пасват. Затова се представих като клиент и отидох да се срещна с него, а те се усетиха днес сутринта. Шефът му се усети. Така че този подход беше дотук.

— И какво ще правиш сега?

— Още не знам. Но фактът, че са се досетили за мен, ме кара да мисля, че съм на прав път. Трябва да разбера нещо.

Появи се сервитьор с къса червена куртка, сложи пред тях чинии с хляб и масло и попита дали са готови да поръчат. Бош не се нуждаеше от меню, а Балард вече си имаше.

— Иска ми се да беше утре — каза Бош.

— Защо? — попита Балард.

— Четвъртък е денят на пилешкия пай.

— О-о.

— За мен песъчливки и чай с лед.

Сервитьорът си записа и погледна Балард.

— Песъчливките добри ли са? — попита Балард.

— Не особено — отвърна Бош. — Точно затова си ги поръчах.

Балард се разсмя и си поръча същото. Сервитьорът ги остави.

— Какво е песъчливка? — попита Балард.

— Наистина ли не знаеш? — изненада се Бош. — Риба. Малка риба, която се панира и пържи. Някои изстискват лимон отгоре им. Ще ти хареса.

— Какъв е мотивът на адвоката? По твоя случай?

— Гордост. Монтгомъри го е посрамил в съдебната зала и го е отстранил заради некомпетентност. „Таймс“ раздухал случая и се започнало. Той завел нескопосан иск срещу съдията за клевета и злепоставяне, който бил отхвърлен и създал още повече новини, които само скапали репутацията му още повече. Казва се Манли. Започнали да го наричат Ънманли.

— И той още работи в адвокатска кантора в Бънкър Хил?

— Да, фирмата го задържала. Мисля, че е роднина на някого. Може би зет на Майкълсън или нещо такова. Дали са му кабинет в дъното на коридора, където са големите клечки, за да могат да го държат под око.

— Майкълсън ли? Този пък кой е?

— Онзи, който се досети, че работя по случая Монтгомъри. Един от съоснователите на кантората. Казва се „Майкълсън и Мичъл“.

— Мамка му!

— Да, случайно видях имейл, в който той казва на заподозрения ми какви ги кроя.

— Нямах предвид това. А това.

Тя сложи документите на масата, извади един и го подаде на Бош. Беше някакъв документ с печата на съда и дата. Бош не беше сигурен какво точно гледа, докато Балард не потупа с пръст заставката на страницата, на която беше изписано името на юридическата фирма: „Майкълсън и Мичъл“.

— Какво е това? — попита той.

— Моят случай — отвърна Балард. — Бездомникът от онази нощ. Съдебният лекар го идентифицира и се оказа, че човекът имал цяло състояние. Бил обаче бездомен пияница и вероятно не е знаел. Това е иск, подаден миналата година от „Майкълсън и Мичъл“ в опит да бъде изключен от семейния тръст, защото бил изчезнал от близо пет години. Брат му искал да наследи всичките пари и за целта наел кантората.

Бош прочете първата страница на документа.

— Тук пише Сан Диего — каза той. — Защо му е на брата да наема фирма от Ел Ей?

— Не знам — отвърна Балард. — Може би имат офис и там. Но името Майкълсън е записано в иска. Току-що получих всички тези материали на срещата с Оливас.

— Братът получил ли е онова, което е искал?

— Там е работата, че не е. Не е спечелил делото. И година по-късно изчезналият брат бива стопен в палатката си благодарение на нагревател, по който някой е бърникал.

През следващите десет минути Балард разказа на Бош за убийството на Едисън Банкс-младши. През цялото това време Бош се мъчеше да смели факта, че кантора „Майкълсън и Мичъл“ е замесена и в двата случая. Не вярваше в съвпадения, но знаеше, че се случват. И сега двама детективи, работещи по различни случаи, откриваха връзка между тях. Ако това не беше съвпадение, Бош не знаеше какво може да бъде.

Когато Балард завърши с обобщението си, Бош се насочи към единствения заподозрян в случая.

— Жената, която е купила бутилката водка — каза той. — Не успяхте ли да я идентифицирате? Или колата?

— Засега не. Номерът на колата е откраднат, а картата, с която е изтеглила пари от банкомата, е била фалшива и е на името на човек от Вегас.

— И няма снимка.

— Нищо ясно. В лаптопа си имам видеозаписа от камерата на магазина, ако искаш да го видиш.

— Да.

Балард извади лаптопа и го сложи на масата. Отвори видеозаписа, пусна го и обърна екрана към Бош. Той загледа как жената спира колата и влиза, тегли пари от банкомата, купува бутилката водка и си тръгва. Забеляза, че на рамката на вратата има скала за мерене на ръст. С токчета си жената беше висока почти метър и осемдесет.

Височината й можеше да се определи, но лицето й така и не се видя ясно на записа. Бош обаче гледаше начина, по който вървеше, докато се връщаше към мерцедеса. Знаеше, че жената може да носи всевъзможни маскировки, от перука до подплънки, но походката обикновено си оставаше винаги същата. Жената вървеше с къса крачка, може би заради високите токчета и тесните кожени панталони, но имаше и нещо друго.

Бош премести курсора и върна записа, за да я види как излиза от колата и влиза в магазина. Движението й към камерата показваше походката й от друг ъгъл.

— Стъпалото й е леко обърнато навътре — каза той. — Лявото.

— Какво?

Бош отново върна записа и обърна екрана към Балард, преди да натисне копчето за възпроизвеждане. Наведе се, за да вижда картината, докато обясняваше.

— Гледай походката й — каза той. — Левият й крак е леко обърнат навътре. Виж накъде сочи върхът на обувката й.

— Като пингвин — каза Балард.

— Докторите го наричат патрав. Дъщеря ми имаше същата походка, но с възрастта се оправи. Но това не важи за всички. Като тази жена. Само лявото й стъпало е обърнато. Виждаш ли?

— Да, едва-едва. Но какво ни казва това? Може да е вървяла така нарочно, за да заблуди наблюдателни типове като теб.

— Не ми се вярва.

Бош бръкна в куфарчето си и извади своя лаптоп. Докато компютърът се зареждаше, сервитьорът му донесе чая. Балард предпочете да остане на вода.

— Добре, виж това — каза Бош.

Отвори видеозапис от камера в Гранд Парк и го пусна. Обърна екрана към Балард.

— Записът е направен в деня на убийството на съдия Монтгомъри. Тук той слиза по стълбите на път към съда. Виж жената, която върви пред него. Това е Алисия Браг.

Двамата гледаха мълчаливо няколко секунди. Жената беше с бяла блуза и жълто-кафяви панталони. Имаше руса коса, слаба фигура и носеше нещо като сандали или обувки без токове.

Бош продължи обясненията си:

— И двамата минават зад постройката на асансьорите. Първо тя, после той. Тя се появява от другия край, но той не. Вместо това е наръган три пъти. Тя продължава да върви към съда.

— И походката й е същата — каза Балард. — Виждам я. Левият крак.

Походката стана по-очевидна, когато жената зави и тръгна право към съдебната палата и камерата.

— Едната руса, а другата чернокоса — каза Балард. — Мислиш ли, че става въпрос за една и съща жена?

— Една и съща походка и на двата записа — каза Бош. — Да, така мисля.

— И с какво разполагаме?

— Ами, разполагаме с два различни случая, в които е замесена една и съща адвокатска кантора. Кантора с адвокат, който има зъб на съдия Монтгомъри. Кантора, която е представлявала и брата, който е имал поне юридически зъб на Едисън Банкс. И освен това същата кантора е представлявала известна фигура от организираната престъпност от Лас Вегас, откъдето, между другото, е откраднат номерът на картата, с която чернокосата е изтеглила парите.

— Коя е онази фигура?

— Една мутра, Доминик Бутино. Известен е като Батман, но не защото си пада по комикси и супергерои. И не забравяй, че адвокатът Клейтън Манли, когото Монтгомъри изхвърлил от залата, още е във фирмата. Скрили са го и го държат под бдителните погледи на партньорите основатели. А ако имаш адвокат, който се прецаква толкова много и посрамва кантората ти, какво се прави обикновено?

— Изхвърля се.

— Именно. Отърваваш се от него. А те не са го направили.

— Защо?

— Защото той знае нещо. Нещо, което може да завлече всички.

— Тоест искаш да кажеш, че тази адвокатска кантора е уредила ударите. Манли е участвал в това и те искат да го държат близо до себе си, за да не се разприказва.

— Нямаме доказателства, но да, точно това си мисля.

— И вероятно са се свързали с наемния убиец чрез клиентелата си от организираната престъпност.

— Жена.

— Какво?

— Убийца.

Сервитьорът им донесе песъчливките и Бош и Балард млъкнаха, докато той не се отдалечи.

— Детективите, разследвали убийството на Монтгомъри, не са ли открили жената? — попита Балард. — Стори ми се, че носи значка на съдебен заседател.

— Отишли са в съда и са говорили с нея — отвърна Бош. — Тя им казала, че не е видяла нищо.

— И те просто са й повярвали?

— Казала им, че е била със слушалки и е слушала музика. Не чула как атакуват съдията зад нея. Детективите й повярвали и прекратили разследването в тази посока.

— И освен това не би ли трябвало да има кръв по нея? Ти каза, че съдията е бил наръган три пъти, а тя носи бяла блуза.

— Би следвало да се очаква, но ударът е бил професионален. Монтгомъри е бил намушкан три пъти под дясната ръка. Раните са в област с размерите на монета от петдесет цента. Острието прерязало аксиларната артерия — една от трите големи артерии на тялото. Идеално място, защото пръскащата от раната кръв остава под ръката. Убиецът си тръгва чист. А жертвата умира от загуба на кръв.

— Откъде знаеш толкова много за тези неща?

Бош сви рамене.

— Опит от времето, когато бях в армията.

— Искам ли да научавам защо?

— Не.

— И какво ще правим с тази убийца?

— Ще я намерим.