Майкъл Конъли
Нощният пожар (26)

26

Бош седеше на масата в трапезарията с копия на документите от случая с Уолтър Монтгомъри, разделени на шест купчини. В тях бяха всички записи от разследването на ЛАПУ на смъртта на съдията, които Мики Холър беше получил при представянето на доказателствата преди делото. От опита си с детективи, прокурори и правилата на съдебния процес Бош беше сигурен, че не разполага с всичко, натрупано по време на разследването. Имаше обаче достатъчно, за да започне свое разследване.

И беше сигурен, че той е единственият, който се занимава със случая. Водещият детектив Джери Густафсон ясно беше дал да се разбере, че смята, че извършителят е Джефри Херстад и че съдът го е пуснал на свобода неправилно. Подновяването на разследването щеше да означава, че се отказва от предишното си заключение. Греховете гордост и увереност в собствената си правота лишаваха съдия Монтгомъри от справедливо възмездие.

И това тормозеше безкрайно Бош.

Шестте купчини пред него представляваха петте посоки, в които бяха водили разследването Густафсон и партньорът му преди откриването на ДНК на Херстад под нокътя на съдията. Това откритие бе прекратило всички други разследвания. Бош неведнъж беше ставал свидетел на подобно тунелно виждане и вероятно самият той бе ставал негова жертва, докато беше работил в полицията. С навлизането на генетиката в криминалистиката той много пъти бе виждал как науката надделява в разследванията. ДНК беше истинска панацея. Намирането на съвпадение превръщаше разследването в еднопосочна улица. Густафсон и Рейс бяха зарязали всички други посоки на разследване, след като бяха сметнали, че са пипнали извършителя.

Шестата купчина документи включваше хронологията и други спомагателни материали, включително доклада от аутопсията и показанията на свидетели, били в парка по време на убийството. Документите в нея можеха да подхождат на всички материали от останалите пет групи. Бош вече беше отделил онези, които бяха свързани с разследванията в посока Херстад.

Имаше и няколко диска с видеозаписи от камерите в района, три от които бяха насочени към парка. Бош знаеше за тях от процеса, но едва сега ги прегледа изцяло. Никоя от камерите в парка не беше заснела самото убийство, защото то беше извършено в сляпо място — зад малката сграда с асансьори към подземния паркинг. На другите дискове имаше записи от камери в двата асансьора и пететажния гараж, но на тях не се виждаха заподозрени и дори пътници по време на убийството.

Камерите от парка бяха полезни за едно нещо. Те посочваха времето на убийството. Бяха заснели как съдия Монтгомъри слиза по стълбите от улицата, където беше закусил. Той крачеше на пет-шест метра зад руса жена с нещо като значка на съдебен заседател на блузата, която също вървеше към съда. Жената мина зад сградата с асансьорите и Монтгомъри я последва. Няколко секунди по-късно жената отново се появи и продължи по пътя си. Монтгомъри обаче така и не се показа. Нападателят му го беше издебнал в сляпото място. Беше го наръгал и се предполагаше, че след това се е измъкнал по стълбите до асансьорите. На стълбището нямаше камери, а много от онези в пететажния паркинг бяха зле разположени или повредени и чакаха да бъдат сменени. Убиецът с лекота би могъл да се промъкне незабелязан между тях.

По видеозаписа Густафсон и Рейс бяха успели да установят, че жената, вървяща пред Монтгомъри, наистина е била съдебен заседател. В следобеда в деня на убийството Рейс отишъл в съда и я открил, докато чакала да бъде повикана. Отвел я в кафенето на сградата и я разпитал. Жената се казваше Алисия Браг, трийсет и три годишна актриса от Шърман Оукс. Показанията й, които Бош беше прочел, не хвърляха никаква светлина върху убийството. Тя носела слушалки и слушала музика, докато вървяла от паркинга за съдебни заседатели към съда. Не чула нещо да се случва зад нея, докато минавала покрай асансьорите. Детективите решили, че тя не е от полза за разследването.

Отправната точка на Бош бяха другите посоки, в които бяха разследвали Густафсон и Рейс преди ДНК съвпадението. Трябваше да види дали детективите не са били на прав път, преди резултатите от аутопсията да ги поведат в погрешна посока.

Петте купчини включваха две дела, които фигурираха в гражданския списък на Монтгомъри, едно, по което вече беше отсъдил, както и две наказателни. Ответниците по наказателните дела бяха отправили заплахи към съдията. Гражданските дела бяха свързани с големи парични искове, които зависеха от волята на съдията или биха могли да попречат на решението му.

Бош знаеше от опит, че заплахите на осъдените на затвор престъпници най-често са кухи. Те бяха последните издихания на смазаните от системата, на които не им оставаше друго, освен да отправят заплахи към онези, които възприемаха като свои палачи. Самият Бош беше заплашван много пъти през годините си като полицай и детектив и нито веднъж не му се беше случвало някой да се опита да изпълни заплахата си.

Затова се захвана най-напред със заплахите, отправени срещу Монтгомъри от времето му като наказателен съдия — не защото смяташе, че са най-обещаващи, а защото искаше да ги прегледа набързо, за да се съсредоточи върху другите дела, свързани с големи суми. Парите открай време бяха силен мотив.

Пусна си плоча на живо изпълнение на Чарлз Мингъс в Карнеги Хол — избра я заради двайсет и пет минутната му версия на „Си Джем Блус“ на първата страна. Концертът от 1974 г. беше зареден с енергия и представляваше почти изцяло импровизации — точно това, от което се нуждаеше Бош, докато разглеждаше случаите. Концертът, в който участваше и любимият му саксофонист Джон Хенди, му помагаше да изпадне в подходящото настроение.

Първата заплаха беше отправена от осъден на доживотен затвор без право на промяна за убийството на бивша приятелка, която била отвлечена и измъчвана жестоко в продължение на три дни, преди да си отиде от загуба на кръв. На пръв поглед по време на процеса не бе имало проблеми, които да принудят съдията да вземе много спорно решение срещу защитата. Обвиняемият Ричард Кърк бил арестуван с ножовете и други инструменти, свързани от криминалистите с раните на жертвата. Освен това той бил наемател на склада, където били извършени изтезанията и убийството. Един месец след осъждането на Кърк съдията получил анонимно писмо, в което бил заплашен, че ще бъде изкормен с петнайсетсантиметров нож и ще бъде оставен да кърви като заклано прасе. Писмото не било подписано, но почеркът бил на Ричард Кърк, който използвал при повечето си изтезания петнайсетсантиметров нож.

Монтгомъри не бил изкормен, но пък беше наръган три пъти под дясната подмишница, което напомняше на затворнически подход — три бързи удара с нож.

Когато писмото пристигнало, шерифството започнало разследване и на марката на писмото бил открит пръстов отпечатък, който бил проследен до юридически помощник, работещ за адвоката на Кърк. Въпросният адвокат признал, че е взел писмото от Кърк, когато посетил клиента си в затвора, за да обсъдят молба за промяна на присъдата. Казал, че не е чел писмото, тъй като било сложено в запечатан плик. Просто го дал на помощника да го пусне по пощата. В резултат от разследването Кърк бил поставен на строг режим за една година и адвокатът му бил смъмрен от Адвокатската колегия на Калифорния, но без да се вдига много шум.

Инцидентът поставил Кърк в радара на детективите, работещи върху убийството на Монтгомъри. Рейс поискал списък на всички съкилийници на Кърк, които били освободени през последната година — теорията била, че Кърк може да е платил на някой другар, на когото му предстояло да излезе на свобода, да отмъсти на съдията от негово име. Списъкът включваше само един човек, освободен в Лос Анджелис месец преди убийството на Монтгомъри. Той бил разпитан и алибито му било потвърдено от записите от камерите в къщата, в която трябвало да живее. Густафсон престанал да работи по тази версия, след като Херстад станал основен заподозрян.

Бош стана и обърна плочата. Бандата на Мингъс засвири парчето „Пердидо“. Бош взе обложката на албума и я разгледа. На нея имаше три снимки на Мингъс, държащ с големите си ръце контрабаса, но те не показваха лицето му. На едната беше обърнат с гръб към обектива. Бош за първи път забеляза това и му се стори любопитно. Той отиде при колекцията си с плочи и прегледа другите си албуми на Мингъс. Снимките на почти всички показваха ясно лицето му; имаше и три, на които палеше или пушеше пура. Мингъс не беше проявявал стеснителност в живота си и на обложките на другите си албуми. Фотографиите на онзи от Карнеги Хол бяха загадка.

Бош се зае с втората заплаха в кариерата на Монтгомъри като наказателен съдия. Тя беше от дело, по което решението на Монтгомъри било отменено след обжалване и се бе стигнало до повтаряне на процеса заради грешка, допусната от съдията в инструкциите към съдебните заседатели.

Ответникът бил адвокатът Томас О’Лиъри, осъден за притежание на кокаин. Според обобщението на Густафсон О’Лиъри бил пипнат след секретна операция, в която един заместник-шериф се представил за дилър на дрога, наел адвоката да го защитава в съда и платил на три вноски с кокаин вместо с пари. От кола снимали как адвокатът взема дрогата. Пред съда О’Лиъри признал, че е взел кокаина, но посочил, че никога дотогава не е приемал заплащане под формата на наркотици. Освен това заявил, че властите са го взели на мушка, за да си отмъстят заради това, че защитавал важни клиенти по други дела, заведени от отдел „Наркотици“ на шерифството. О’Лиъри твърдял, че не е бил предразположен да нарушава закона по този начин, докато подставеното лице не го подлъгало да го направи.

В инструкциите си към журито съдия Монтгомъри казал, че О’Лиъри не може да бъде осъден, ако заседателите решат, че не е бил предразположен да извърши престъплението при първия случай. Той отказал да даде допълнителна инструкция, поискана от защитата, че ако О’Лиъри не бъде осъден за първия инцидент, не може да бъде осъден и за другите два, защото те по същество били следствие от първото нарушение.

Съдебните заседатели решили, че О’Лиъри е бил невинен при първия случай, но го обявили за виновен в следващите два и Монтгомъри го осъдил на единайсет години затвор. След малко повече от година Апелативният съд отменил присъдата и наредил той да бъде освободен и съден отново. Прокуратурата решила да не се занимава отново със случая и обвиненията срещу О’Лиъри отпаднали. Междувременно той бил лишен от адвокатските си права и жена му се развела с него. Започнал работа като асистент в юридическа кантора. По време на последното съдебно заседание, когато обвиненията били оттеглени, О’Лиъри избухнал срещу Монтгомъри. Не го заплашил с насилие, но извикал в залата, че съдията някой ден ще си плати за грешката, която му струвала кариерата, брака и всичките му спестявания.

Густафсон и Рейс проверили алибито на О’Лиъри и установили, че в часа на убийството пропускът му бил регистриран на охранявания вход на сградата, в която се намирала юридическата кантора. Алибито не беше пълно, защото на входа нямало камери, но Густафсон и Рейс не продължили с разследването след ДНК резултата, уличаващ Херстад.

Бош си записа в бележника няколко идеи, които би могъл да провери, докато разследва двете посоки. Инстинктът обаче му казваше, че зад престъплението не стоят нито Кърк, нито О’Лиъри, независимо колко зъб са имали на Монтгомъри. Реши да продължи с другите три посоки, за да види дали от тях няма да излезе нещо по-основателно.

Стана от масата да се поразтъпче. Коляното му се схващаше, когато оставаше седнал твърде дълго. Излезе на задната тераса на къщата си и се загледа към прохода Кауенга. Беше средата на следобеда, но автострадата долу беше задръстена и в двете посоки и колите едва пъплеха. Бош осъзна, че повече от половината му ден е минал в работа. Беше гладен, но реши да посвети още един час на случая, преди да слезе долу и да си вземе нещо, което може да мине едновременно като обяд и вечеря.

Музиката беше спряла и той отиде при плочите, за да си избере друго нещо, което да поддържа ритъма му. Реши да продължи със силния контрабас и започна да преглежда албумите на Рон Картър.

Прекъсна го позвъняване на вратата.