Майкъл Конъли
Нощният пожар (30)

30

Балард започна смяната си с третата оперативка. Дневните дежурни не й бяха оставили нищо, затова тя се качи горе, за да получи представа какво става по улиците. Лейтенант Уошингтън беше на подиума — друг знак, че се очертава мудна нощ. Обикновено оставяше тази работа на някой сержант, докато самият той оставаше в кабинета си и наблюдаваше какво става навън.

Уошингтън се обаждаше на екипите и им съобщаваше назначените им райони.

— Майер, Шуман: 6-А-15.

— Дусет и Торборг: 6-А-45.

— Травис и Маршал, днес сте на 49.

И така нататък. Обяви, че „Стейт Фарм“ продължава програмата си за крадени автомобили и награждава полицаите, които открият пет или повече коли през едномесечната кампания. Спомена, че някои от полицаите вече са направили бройката, а други са достигнали до три или четири. Искаше всички да изпълняват съвестно работата си през цялата смяна. Иначе нямаше друго за казване. Разпределението приключи с предупреждение на дежурния началник.

— Знам, че тези нощи се точат, но нещата ще се променят. Винаги се променят — каза Уошингтън. — Не искам никакви опити за подводничарство. Не забравяйте, че времената са други. Следя джипиес сигналите ви на екрана си. Ако видя някой да обикаля форта, ще получи 3–1 през следващия ПР.

Подводничари наричаха екипите, които напускаха назначения им район и обикаляха близо до участъка, за да могат да се приберат бързо след края на смяната им, когато им съобщят, че отиват да ги сменят. 6А31 беше най-отдалеченият патрулен район и обхващаше предимно Източен Холивуд, където досадните сигнали — за бездомници, пияници и нарушители на реда — бяха най-чести. Никой не искаше да работи в 3–1, особено за целия двайсет и осем дневен период на разгръщане (ПР), и районът обикновено се падаше на някой, попаднал в черния списък на началника.

— Добре, народе — каза Уошингтън. — Да си свършим добре работата.

Оперативката приключи, но Рене остана на мястото си, защото искаше да говори с Уошингтън насаме. Той забеляза, че тя изчаква всички да излязат, и се досети.

— Какво става, Балард?

— Лейтенант, имаш ли нещо за мен?

— Още не. Заела ли си се с нещо?

— Имам няколко изостанали неща от снощи. Трябва да проследя един телефонен номер. Кажи ми, ако има нужда от мен.

— Добре, Балард.

Балард слезе в детективското бюро и както винаги се настани в ъгъла. Отвори лаптопа и отвори програмата за наблюдение, ако случайно Елвин Кид реши да се обади на някого или да прати среднощно съобщение. Знаеше, че вероятността за подобно нещо е малка, но часовникът тиктакаше, така че не беше зле да държи канала отворен в случай че късметът й се усмихне отново.

Захвана се да проследи номера, на който Кид беше изпратил съобщението след обаждането на Денард Дорси. Първата й стъпка беше да го пусне в базата данни на Гугъл, който имаше телефонен указател. Не откри нищо. Търсенето в Лексис/Нексис също не даде резултат, което означаваше, че номерът не е обявен. След това влезе в базата данни на управлението и провери дали номерът не фигурира в някой криминален доклад или друг документ. Този път късметът й се усмихна. Номерът фигурираше във формуляр за разпит на място отпреди четири години. Докладът беше дигитализиран и вкаран в базата данни на управлението и тя можеше да го отвори на екрана на работната си станция.

Разпитът бил проведен от екип по бандите от Южното бюро, който спрял някакъв тип, който се мотаел пред затворен ресторант на „Слоусън“ и „Кенистън“. Балард си отбеляза, че мястото е точно на границата между Лос Анджелис и Ингълуд и категорично е в територията на Ролинг Сикстис. Името на човека беше Марсел Дюпре. Бил на петдесет и една и въпреки че отрекъл да членува в банда, имал татуировка с шестолъчната звезда на Крипс на лявата си ръка.

Според доклада Дюпре казал на полицаите, че чакал приятелката му да дойде да го вземе, защото бил прекалил с пиенето. След като установили, че няма извършено престъпление, полицаите попълнили формуляра, като вписали мобилния номер, домашния адрес, датата на раждане и други данни и оставили Дюпре там, където го намерили.

Балард въведе името Марсел Дюпре в търсачката и откри множество записи за арести и поне две осъждания отпреди трийсет и три години. Дюпре беше лежал в затвора два пъти — веднъж за въоръжен грабеж и веднъж за стрелба по жилище, в което имало хора. Най-важното обаче беше, че имаше заповед за арест, защото не плащал издръжки. Не беше много, но сега Балард разполагаше с нещо, с което би могла да го притисне при нужда.

През следващия час преглеждаше отделните заповеди за арести и неведнъж попадна на описания, които сочеха Дюпре като тартор в Ролинг Сикстис. До заповедта за арест се стигнало, защото Дюпре дължал повече от сто хиляди долара издръжка на две деца от различни майки, натрупани в продължение на три години.

Балард беше развълнувана. Току-що бе свързала две точки от разследването на Кид и разполагаше с нещо за Дюпре, което можеше да използва по-нататък. Искаше й се да каже на Бош, но предположи, че той сигурно спи. Свали най-актуалната снимка на Дюпре от автомобилната база данни, която беше отпреди четири години, наред със снимка от ареста, направена десет години преди това. И на двете той беше с идеално кръгла глава и гъста рошава коса. Балард включи снимките в текстовото съобщение до Бош. Искаше той да научи как изглежда Дюпре, преди да започнат наблюдението си утре.

Не знаеше дали Бош не е изключил звука на телефона си, но през следващите пет минути не получи отговор. Тя взе една радиостанция от зарядното и съобщи на лейтенант Уошингтън, че си взема код 7 — почивка за хранене, — но ще бъде с радиостанцията, както правеше винаги. Излезе на пустия заден паркинг на участъка, качи се в колата си и потегли.

На един паркинг на „Сънсет“ и Западния булевард имаше камионче, продаващо денонощно тако. Балард често се хранеше там и познаваше съдържателя Дигоберто Рохас. Обичаше да упражнява испанския си с него, като често го объркваше със смесицата си от испански и английски.

Тази нощ той работеше сам и Балард го попита на запъващ се испански къде е синът му. До неотдавна младежът работеше с баща си през повечето нощи. Последните два-три пъти, когато Балард беше идвала при Дигоберто, той беше сам. Това я тревожеше, защото сам човек беше по-уязвима мишена. Двамата разговаряха през прозореца на тезгяха, докато Дигоберто й приготвяше две тако със скариди.

— Той мързелив — каза Дигоберто. — Иска мотае се цял ден с негови vatos. После казва много уморен да дойде работа.

— Ако искаш да ида да поговоря с него, ще го направя — каза Балард, зарязвайки испанския.

— Не, всичко наред.

— Дигоберто, не ми харесва да работиш съвсем сам през нощта. Опасно е.

— Ами ти? Ти сама.

— Различно е.

Балард разкопча сакото си да му покаже пистолета на кръста си. После вдигна радиостанцията.

— Обаждам се и приятелите ми тутакси пристигат.

— Полицията пази мен — каза Дигоберто. — Също като теб.

— Ние не можем да сме тук непрекъснато. Не искам да получа сигнал и да науча, че си бил обран или наранен. Ако синът ти не иска да ти помага, намери си някой, който да го прави вместо него. Наистина трябва да го направиш.

— Добре, добре. Заповядай.

Той й даде картонена чинийка през прозореца на сергията. Такото беше увито в станиол. Тя му подаде десетачка през прозореца и Дигоберто вдигна ръце, сякаш го арестуват.

— Не, не, за теб — каза той. — Аз харесва теб. Ти води други полиция тук.

— Не, трябва да живееш от нещо. Така не е честно.

Тя остави банкнотата на тезгяха и отказа да си я вземе. Отнесе чинията до една сгъваема маса, на която имаше различни люти сосове и салфетки, взе си салфетки, избра бутилка по-поносим сос и седна на една маса.

Балард се хранеше, обърната към Сънсет Булевард и с гръб към камиончето. Храната беше превъзходна и тя пропусна соса за второто тако. Преди да приключи, Дигоберто излезе от камиончето си и й донесе още едно тако.

— Марискос — каза й. — Опитай.

— Заради теб ще затлъстея — отвърна тя. — Но благодаря.

Опита от такото с риба и откри, че по нищо не отстъпва на тези със скариди. Не беше толкова пикантно и тя добави лют сос. Следващата й хапка беше по-добра, но до трета така и не се стигна. Радиостанцията й оживя и Уошингтън я прати на светофар на Кауенга под надлеза на автострада 101. Мястото се намираше на не повече от пет минути път. Балард попита Уошингтън защо е нужно да ходи детектив и той й отвърна само с:

— Ще видиш.

Тъй като не беше чувала обаждане от патрул или диспечер, свързано с мястото, Балард разбра, че каквото и да е, полицията е решила да пази радиомълчание. В града имаше доста скитащи репортери, които подслушваха полицейските честоти и реагираха на всичко, от което би могло да излезе продаваем материал.

Махна благодарно на Дигоберто, който се беше върнал в камиончето си, изхвърли чиниите в кофата за боклук, качи се в колата и потегли. Видя една патрулна кола с включени светлини зад стар микробус с реклами на денонощно чистене на килими. Нямаше време да се чуди кой би поискал да му изчистят килима посред нощ. Един от патрулните полицаи тръгна към нея с фенерче в ръка. Беше Рич Майер, когото беше видяла по-рано на оперативката.

Балард изгаси двигателя и слезе от колата.

— Рич, какво става?

— Онзи от микробуса явно е слязъл от автострадата и е спрял тук, за да могат жените отзад да си свършат работата. Двамата с Шу минавахме и заварихме четири жени да клечат на тротоара.

— Да клечат ли?

— Да пикаят! Прилича на трафик на хора, но никоя няма документи и не знае английски.

Балард тръгна към микробуса, където партньорът на Майер Шуман стоеше с някакъв мъж и четири жени. Ръцете и на петимата бяха вързани отзад със свински опашки. Жените бяха с къси рокли и изглеждаха раздърпани. Всички бяха тъмнокоси и си личеше, че са латиноамериканки. Никоя не изглеждаше на повече от двайсет.

Балард откачи от колана си миниатюрното си фенерче и освети задната част на микробуса. На пода бяха проснати дюшеци и парцаливи одеяла. Имаше две найлонови торби, пълни с дрехи. Микробусът вонеше на телесна мръсотия и отчаяние.

Насочи лъча напред и видя на таблото телефон. На екрана му светеше джипиес карта. Балард отиде при вратата на шофьора, отвори я и извади телефона от стойката му. Чукна екрана и видя накъде бяха тръгнали — адрес на улица „Етиванда“ в Долината. Пъхна телефона в джоба си и отиде при Майер и Шуман, които стояха до задържаните.

— Тази нощ имаме ли на смяна някой испаноезичен?

— Ъ-ъ, Перес е на… в подводницата — каза Майер. — Бейсингър също знае испански.

Балард се сети, че беше видяла и двете на оперативката. Познаваше доста добре Перес, освен това си помисли, че е по-добре жена да разпита четирите момичета. Щом беше в подводницата, както наричаха колата със сам полицай, който отговаряше само на маловажни сигнали, повикването й нямаше да прекъсне активния й патрул. Балард вдигна радиостанцията и поиска полицай Перес да се яви на местопроизшествието. Перес каза, че ще пристигне след осем минути.

— Можем просто да се обадим на имиграционните и да приключим с това — каза Шуман.

Балард поклати глава.

— Няма да правим такова нещо.

— Протоколът е такъв — настоя Шуман. — Очевидно е, че са незаконни имигранти. Трябва да се обадим.

Балард видя, че Шуман има една нашивка на униформения си ръкав. Пет години в полицията. Погледна Майер, които имаше четири нашивки. Той стоеше малко зад Шуман. Завъртя очи, така че само Балард да го види. Това беше знак, че няма да причинява проблеми на Балард по този въпрос.

— Аз съм детективът тук — каза Балард. — Аз контролирам разследването. Няма да се обаждаме на имиграционните. Ако имаш проблем с това, Шуман, можеш да се качиш в колата си и да си продължиш патрула. Аз поемам нещата.

Шуман поклати глава.

— Обадим ли се на имиграционните, ще ги екстрадират и те ще го направят отново — каза Балард. — Ще преминат отново през всички изнасилвания и ужаси, през които са минали, за да стигнат тук.

— Това не е наша грижа — каза Шуман.

— А може би трябва да е — отвърна Балард.

— Хей, Шу — обади се Майер. — Аз съм тук. Ти по-добре иди в будката и започни да пишеш доклада.

„Будката“ беше патрулната кола. Шуман тръгна, без да каже нито дума повече, и седна на дясната седалка. Балард го видя как завърта мобилния терминал към себе си, за да започне да пише доклад за произшествието.

— Надявам се да не ми сбърка името — подхвърли Балард.

— Сто на сто ще го сбърка — отвърна Майер.

Перес пристигна две минути по-рано от обявеното. С нея като преводач Балард разпита първо шофьора, който твърдеше, че знае само, че са му платили да откара четирите момичета на парти. Каза, че не помнел откъде ги е взел и кой му е платил. Балард каза на Майер да го качи на задната седалка на патрулката и да го откара в ареста на участъка, където по-късно тя щеше да попълни документите за арестуването му за трафик на хора.

След като шофьорът изчезна, четирите жени проговориха. С посредничеството на Перес те разказаха една по една историите си, които бяха тъжни и ужасни, но и типични за подобни пътувания, предприети от отчаяни хора. Тръгнали от Оасака в Мексико и били прекарани през границата в натоварен с авокадо камион със скривалище, като всяка била принудена да плати за пътуването, като прави секс с неколцината трафиканти. След като пристигнали в Калесико, били прехвърлени в микробуса и им казали, че дължат още хиляди долари за оставащия път и ги закарали на север до Лос Анджелис. Не знаели какво ги очаква на адреса на Етиванда, но Балард знаеше. Сексуално робство в ръководени от банди бардаци, от което никога нямаше да могат да се измъкнат и никой нямаше да забележи, ако престанат да носят пари и господарите им решат да ги заровят някъде в пустинята.

След като повика полицейски влекач за микробуса, Балард се обади в една женска клиника в Северен Холивуд, където беше водила жени и по-рано. Намери връзката си там и обясни положението. Жената се съгласи да приеме четирите мексиканки и да им осигури медицински грижи, легла и чисти дрехи. На сутринта щяха да им обяснят възможностите — да се върнат доброволно в родината си или да потърсят убежище с довода, че групата, която ги е прекарала през границата, ще поиска да им отмъсти, ако се приберат в Мексико. И двата избора не бяха добри. Балард знаеше, че младите жени ги очакват много трудности.

След като паякът от гаража на участъка пристигна за микробуса, Балард и Перес взеха по две момичета в колите си, за да ги откарат в приюта в Северен Холивуд.

Балард се върна в участъка в пет сутринта. Написа доклада за ареста на шофьора, като използва прякора Джон Доу, тъй като той отказваше да каже името си. Това изобщо не я притесни — тя знаеше, че пръстовите отпечатъци ще го идентифицират, ако и преди е имал сблъсъци с правозащитните органи. А шансовете за подобно нещо не бяха малки.

Управлението имаше специална част, занимаваща се с трафик на хора, която се намираше в АСП. Балард сложи документите по случая в плик и го остави в транзитната кутия, за да бъде пратен сутринта в централата. Това беше един от малкото пъти, когато нямаше нищо против да предаде случай на друг, както повеляваха правилата на Късното шоу. Трафикът на хора беше едно от най-гадните престъпления, с което се беше сблъсквала като детектив, и оставаше белези и будеше спомени от собственото й минало, когато беше изоставена сама на улиците на Хонолулу на четиринайсет години.

Излезе от участъка в седем сутринта и тръгна към колата си. Знаеше, че трябва да стигне до окръг Креншоу най-късно по обед и да бъде готова да проследи срещата между Елвин Кид и Марсел Дюпре. Но в този момент имаше нужда да отиде на плажа. Колкото и уморена да беше, нямаше намерение да спи. Трябваше да вземе кучето, да излезе в морето и да гребе срещу вълните. Да потапя дълбоко греблото, докато не изтощи напълно тялото и ума си, така че нищо да не я преследва.