Майкъл Конъли
Нощният пожар (18)

18

Отначало Албърт Моралес се държеше доста дръпнато. Очевидно нямаше никакво желание да се намира в съда в почивния си ден и го показваше, като се правеше на незаинтересован и отговаряше кратко на всеки въпрос. Според Бош това беше добър знак. Той смяташе, че очевидната неприязън на Моралес към Холър ще придаде по-достоверен вид на всичко, което адвокатът успее да измъкне от него в полза на клиента му.

Бош отново гледаше от последния ред. Не защото искаше да е близко до изхода, а защото последният ред го скриваше от погледа на дежурния заместник-шериф, който седеше зад бюрото си пред вратата, водеща към клетките за задържани. Използването на електронни устройства беше позволено единствено в коридорите на съда. Заместник-шерифите често си затваряха очите за служители на реда и прокурорите, но никога за защитата. А Бош трябваше да поддържа връзка с Холър, който разпитваше Моралес, без да е разговарял предварително с него. Начинанието беше доста рисковано и Холър се нуждаеше от цялата помощ, която можеше да получи. Той носеше електронен часовник, който получаваше текстови съобщения от телефона му. Стига съобщенията на Бош да бяха кратки, Холър можеше да ги получава и да ги чете, като се преструва, че проверява колко е часът.

След като минаха през задължителните формалности — име, професия и опит — Холър продължи по същество и попита Моралес дали е получил сигнал за мъж в „Старбъкс“ на Първа улица в деня на убийството на съдия Монтгомъри.

— Да — каза Моралес.

— С партньор ли отидохте на повикването? — попита Холър.

— Да.

— Как е името му?

— Джерард Кантор.

— Двамата заедно ли оказахте помощ на мъжа, лежащ на пода в „Старбъкс“?

— Да.

— Разпознавате ли въпросния човек в залата?

— Да го разпознавам? Не.

— Но знаете, че е тук, нали?

— Да.

— Как така?

— Има го по всички новини. Знам какъв процес се води.

Каза го с раздразнен тон, който Холър пренебрегна и продължи нататък.

— Значи знаете, че ответникът по делото, Джефри Херстад, е човекът, на когото сте оказали помощ на пода в „Старбъкс“ през онзи ден?

— Да.

— Но не го разпознавате?

— Оказвам помощ на много хора. Не мога да запомня всичките. Освен това изглежда по-чист, може би от престоя в затвора.

— И тъй като не можете да запомните всички, на които оказвате помощ, пишете доклади, в които се описва какво сте направили при всяко повикване, нали така?

— Да.

Основите бяха положени и Холър се обърна към съдията за разрешение да представи доклада от пожарната, написан от Моралес след инцидента с Херстад. След като получи разрешение, сложи копие пред Моралес и се върна на катедрата си.

— Какъв е този документ, господин Моралес?

— Доклад за случая, написан от мен.

— След като сте оказали помощ на Джефри Херстад в „Старбъкс“.

— Точно така. Името му го пише.

— Бихте ли прочели обобщението на съдебните заседатели?

— Да. „Пациентът е паднал или е получил пристъп на пода на заведението. Всичките жизнени показатели са в нормата. Нивото на кислорода е добро. Отказа лечение и транспортиране в болница за лекото нараняване в главата от падането. Пациентът си тръгна сам“.

— Добре, какво означава последната част? „Пациентът си тръгна сам“.

— Точно това, което казва. Отказа помощта ни и просто стана и си тръгна. Излезе през вратата, и толкова. Не виждам защо е толкова важно.

— Е, ще се опитам да ви обясня. Това…

Салдано скочи на крака.

— Ваша чест, той тормози собствения си свидетел, който има основателни причини да се тревожи защо е тук. Също като мен.

— Господин Холър, знаете, че не бива да го правите — каза Фалконе.

— Да, ваша чест.

— И се присъединявам към свидетеля и обвинението по въпроса как точно се доближаваме към истината с тези показания — добави съдията.

Моралес се обърна назад към Бош. „Да ти го начукам“, казваше погледът му.

— Ваша чест — каза Холър. — Мисля, че за всички ще се изясни, ако ми позволите да продължа с въпросите си.

— Позволявам — отвърна Фалконе.

Холър си погледна часовника, сякаш отбелязваше времето, и прочете първото съобщение на Бош. Джаджата.

— Господин Моралес, в доклада ви пише: „Всичките жизнени показатели са в нормата. Нивото на кислорода е добро“. Какво означава това?

— Пулсът и кръвното му налягане бяха измерени и се установи, че са в приетите норми. Имаше достатъчно кислород в кръвта му. Нямаше нищо нередно.

— И как стигнахте до това заключение?

— Измерих пулса, а партньорът ми — кръвното му налягане. Един от двама ни сложи оксиметър на пръста му.

— Това част от стандартната процедура ли е?

— Да.

— Какво прави оксиметърът?

— Измерва насищането на артериалната кръв с кислород. С негова помощ получаваме представа как работи сърцето.

— Затова ли се слага на пръст? Искате да направите измерванията си от някой крайник?

— Именно.

— Забелязах, че носите нещо. Това е комплектът ви за спешна помощ, нали?

— Да, защото в призовката пишеше да го донеса.

— Оксиметърът, за който споменахте, в него ли е?

— Би трябвало.

— Можете ли да отворите комплекта си и да го покажете на съдебните заседатели?

Моралес се наведе и освободи закопчалките на комплекта, който беше на пода до свидетелското място. Вдигна капака и извади малко устройство. Вдигна го към Холър, след което се обърна и го показа на журито.

— Как работи това нещо, господин Моралес? — попита Холър.

— Просто — отвърна Моралес. — Включваш го, защипваш го за пръста и то изстрелва през него инфрачервена светлина, с която се измерва насищането на кръвта с кислород.

— А на кой пръст го слагате?

— На показалеца.

— Без значение на коя ръка ли?

— Да.

— Колко време оказвахте помощ на Джефри Херстад?

— Мога ли да погледна доклада?

— Разбира се.

Моралес направи справка и отговори.

— От началото до края, когато си тръгна, са минали единайсет минути.

— След това какво направихте?

— Ами, първо се усетихме, че си е тръгнал с оксиметъра ни на пръста. Настигнах го и го взех. После си събрахме нещата, купихме си лате и си тръгнахме.

— В станцията ли се върнахте?

— Да.

— Къде се намира участъкът?

— На Фримонт и Първа.

— Доста близо, нали?

— Да.

— Всъщност сте дошли пеша от участъка с комплекта, за да свидетелствате, нали?

— Да.

— През Грант Парк ли минахте?

— Да.

— Били ли сте в парка преди?

— Да.

— Кога?

— Много пъти. Той е част от района, покриван от участъка ни.

— Да се върнем към деня, в който сте оказали помощ на Джефри Херстад в „Старбъкс“. Получихте ли друг спешен сигнал малко след като се върнахте в участъка онази сутрин?

— Да.

— За какво беше повикването?

— Наръгване. Точно този случай. Съдията беше наръган.

Бош погледна от Моралес към Салдано. Тя се беше навела към младшия прокурор, който седеше до нея, и шепнеше нещо в ухото му. После той стана и отиде до картонената кутия, поставена на един стол до парапета, и започна да рови в документите в нея.

— Помните ли колко време след проверяването на жизнените показатели на господин Херстад и връщането ви в участъка получихте сигнала? — попита Холър.

— Не точно — отвърна Моралес.

Холър отново се обърна към съдията и помоли за разрешение да даде на Моралес доклада за спешен случай — този от наръгването на Монтгомъри.

— Това ще изясни ли нещата, господин Моралес? — попита Холър.

— Щом казвате — отвърна Моралес.

— Ако го сравните с първия доклад, тук не пише ли, че между двете повиквания е минал един час и девет минути?

— Така изглежда.

— Да продължим в тази посока. Казахте, че сте се занимавали с Херстад единайсет минути, след което сте си взели лате. Колко време ви е отнело?

— Не помня.

— Помните ли дали имаше опашка?

— Повикването беше в „Старбъкс“. Там винаги има опашка.

— Добре, значи сте прекарали поне няколко минути на нея. С партньора ви седнахте ли, или си взехте кафето и излязохте?

— Взехме го и излязохме.

— И се върнахте право в участъка?

— Да.

— Има ли някакъв протокол или процедура, която следвате след връщане от спешно повикване?

— Попълваме припасите си и пишем доклади.

— Но преди това си допихте напитките?

— Не помня.

— И тогава сте получили сигнала за наръгването в Грант Парк, нали?

— Да.

— И сте тръгнали.

— Да.

— Колко време ви отне да стигнете там?

Моралес погледна доклада.

— Четири минути.

— Съдия Монтгомъри жив ли беше, когато пристигнахте? — попита Холър.

— Изтичаше в канала.

— Моля?

— Умираше. Беше изгубил твърде много кръв и не беше контактен. Нямаше пулс. Нищо не можехме да направим за него.

— Казахте, че е нямал пулс. Значи сте проверили жизнените му показатели въпреки факта, че е изтичал в канала, както се изразихте?

„Това е“, помисли си Бош. Процесът се свеждаше до този въпрос.

— Проверихме ги. Протоколът го изисква. Проверката на жизнените показатели е задължителна.

— И с оксиметъра ли?

Моралес не отговори. Погледна към Бош, сякаш най-сетне е осъзнал важността на показанията му и си е дал сметка, че отговорът му може да промени коренно всичко.

— И с оксиметъра ли? — отново попита Холър.

— Да — най-сетне отвърна Моралес. — Като част от протокола.

— Оксиметърът същият ли беше, с който сте проверили показанията на Джефри Херстад по-малко от час преди това?

— Би трябвало.

— Това да ли означава?

— Да.

— Момент, ваша чест.

Холър остави последния отговор да увисне в залата. Бош знаеше, че той се опитва да реши какъв да бъде следващият му въпрос. Бързо написа кратко съобщение: Попитай?

Холър си погледна часовника.

— Господин Холър? — подкани го Фалконе.

— Ваша чест — каза Холър. — Мога ли да се посъветвам за момент със следователя си?

— По-бързо — каза Фалконе.

Бош стана, прибра телефона в джоба си и тръгна по пътеката към парапета. Холър го приближи и двамата си зашепнаха.

— Това е — каза Холър. — Мисля да оставим нещата така.

— Ти хвърляш заровете — отвърна Бош.

— Да. Но прекалих и издъних всичко.

— Ако не попиташ, ще го направи обвинението.

— Не бъди толкова сигурен. И в двата случая не е в нейна полза. Така че може и да не го попита нищо.

— Това е търсене на истината. Съдията го каза. Ти го каза. Задай въпроса. Не го ли направиш, не съм ти следовател.

Бош се обърна да се върне на мястото си. Едва тогава забеляза Рене Балард, която седеше в другия край на залата. Не я беше видял да идва и нямаше представа откога е тук.

След като си седна, той насочи вниманието си отново към процеса. Холър се взираше в Моралес и още се мъчеше да реши дали да се откаже, докато има преднина, или да зададе въпроса, който можеше да доведе или до победа, или до разгром.

— Господин Холър, имате ли други въпроси? — подкани го съдията.

— Да, ваша чест.

— Задайте ги тогава.

— Да, ваша чест. Господин Моралес, къде е бил оксиметърът между двете повиквания, на които сте се отзовали?

— В комплекта ми.

Бош видя как Холър сви юмрук и леко го стовари върху катедрата, сякаш току-що беше отбелязал точка.

— Значи не сте го извадили?

— Не.

— Не сте го почистили или дезинфекцирали?

— Не.

— Не сте го стерилизирали?

— Не.

— Господин Моралес, знаете ли какво е трансфер на ДНК?

Салдано тутакси скочи и възрази: посочи, че Моралес не е специалист по ДНК и не бива да му се позволява да свидетелства за трансфера й. Съдията отвори уста да отговори, но Холър го изпревари, като каза:

— Оттеглям въпроса си.

Ясно беше, че Холър очакваше възражението. Той просто искаше да вкара „трансфер на ДНК“ в протокола и да накара съдебните заседатели да се замислят. Следващият свидетел на Холър щеше да свърши останалата работа.

— Имате ли други въпроси, господин Холър? — попита съдията.

— Не, ваша чест — каза Холър. — Нямам повече въпроси.

Той се върна на мястото си, като погледна към Бош и му кимна леко. Бош погледна редицата репортери. Бяха замръзнали. Пълната тишина в залата дебело подчертаваше какво беше направил Холър с разпита си.

— Госпожице Салдано, искате ли да разпитате свидетеля, или се нуждаете от време за подготовка? — попита съдията.

Бош очакваше обвинението да поиска изслушване 402 — да каже на съдията в отсъствието на съдебните заседатели колко време й трябва да се подготви за разпита на Моралес. Фалконе вече беше казал, че ще й даде толкова време, колкото й е необходимо.

Но Салдано изненада Бош и може би всички останали в залата, като стана и отиде при катедрата.

— Ще бъда съвсем кратка, ваша чест.

Тя сложи на катедрата бележник, направи справка с него и погледна свидетеля.

— Господин Моралес, в комплекта ви за спешна помощ само един оксиметър ли има?

— Не — отвърна Моралес. — Винаги нося резервен. Нали разбирате, ако случайно батерията на единия падне.

— Нямам повече въпроси — каза прокурорът.

Сега в смълчаната зала се долавяше усещането, че инерцията е променила посоката си. С един-единствен въпрос Салдано беше успяла да разруши всичко постигнато от Холър.

— Други въпроси, господин Холър? — попита съдията.

Холър се поколеба и помоли съдията да му даде момент да помисли. Бош се опита да измисли нещо. Изглеждаше, че всеки зададен въпрос може да предложи нова възможност за удар от страна на обвинението. Започна да пише бързо, без да се вълнува от правописа. Кжи му отвори компл.

Видя как Холър си поглежда часовника. Съдията също го забеляза.

— Преди да попитате, господин Холър, няма да дам сутрешна почивка, преди да сте приключили със свидетеля.

— Благодаря, ваша чест. — Холър отново насочи вниманието си към свидетеля. — Господин Моралес, бихте ли отворили отново комплекта си, за да ни покажете къде държите оксиметрите си?

Моралес се подчини. Оксиметърът, който беше показал на съдебните заседатели, беше в горната подставка. Той я вдигна, порови в съдържанието на кутията под нея, намери втория оксиметър и го извади.

— Благодаря, можете да затворите кутията — каза Холър.

Изчака, докато Моралес затваряше комплекта си, погледна назад към Бош и леко му кимна. Инерцията отново беше на път да смени посоката си.

— И тъй, господин Моралес, когато казахте, че имате резервен оксиметър, вие имахте предвид, че държите един допълнителен на дъното на кутията, ако устройството, което е горе, случайно се повреди или батерията му се изтощи. Прав ли съм?

Моралес очевидно разбираше, че дава изключително важна информация на журито, а симпатиите му бяха на страната на обвинението. Той се поколеба и се опита да измисли отговор, който да не даде на Холър онова, което искаше.

— Кой знае — каза той. — Можем да използваме който и да е от двата, в зависимост от ситуацията.

— Тогава защо единият е в горната част на кутията ви, а другият е на дъното й? — веднага попита Холър.

— Просто така съм подредил комплекта.

— Така значи. Нека ви задам един хипотетичен въпрос, господин Моралес. Екипът ви получава сигнал. Човек е бил ударен от кола на Първа улица. Вие се отзовавате. Човекът лежи на улицата, кърви, в безсъзнание е. Изтича в канала, така да се каже. Отваряте комплекта си. Дали ще вземете оксиметъра от горната подставка, или ще я вдигнете и ще бръкнете за онзи на дъното?

Салдано тутакси скочи и възрази, че Холър отново тормози собствения си свидетел. Холър оттегли въпроса си, защото знаеше, че на съдебните заседатели не им е нужно да чуват отговора. Здравият разум подсказваше, че Моралес е грабнал горния оксиметър и е направил същото и когато се е опитал да окаже помощ на смъртно ранения съдия Монтгомъри.

— Нямам повече въпроси — каза Холър.

Салдано се въздържа, тъй като не искаше да продължава темата с оксиметъра. Съдията попита Холър дали има други свидетели.

— Да, ваша чест, още един — каза Холър. — Защитата призовава доктор Кристин Шмит.

— Добре — каза Фалконе. — Ще направим сутрешна почивка и ще се върнем да изслушаме последния ви свидетел. Членове на журито, сега е моментът да използвате тоалетните и да си вземете кафе, но искам да сте готови в стаята си след петнайсет минути. Благодаря.

Съдията остана на мястото си, докато съдебните заседатели се изнизваха през вратата. Това означаваше, че съдът не е разпуснат и че Фалконе иска да каже нещо на юристите в отсъствие на журито.

Той изчака всички съдебни заседатели да излязат, преди да заговори.

— Добре, журито вече го няма, съдът не е разпуснат — започна той. — Не искам да казвам на двете страни какво да правят, но ми се струва, че ще е добре госпожица Салдано и господин Холър да прекарат почивката с мен в кабинета ми, за да обсъдим хода на делото. Някакви възражения?

— Не, ваша чест — тутакси отговори Холър.

— Не, ваша чест — колебливо повтори Салдано.