Майкъл Конъли
Нощният пожар (22)

22

Балард стигна в участъка доста преди началото на смяната си и влезе в детективското бюро, което никога не беше виждала толкова оживено в такъв късен час. Неколцина дневни детективи седяха на бюрата си и бяха заети с телефоните и компютрите. Нещо се беше случило. Видя шефа си лейтенант Макадамс да стои до един от детективите и да чете през рамото му онова, което онзи пишеше на компютъра.

Балард отиде при него.

— Какво е станало, лейтенант?

Макадамс се обърна.

— Балард, какво правиш тук толкова рано?

— Имам да наваксвам с бумаги и реших да дойда преди смяната. Човек никога не знае какво може да се случи след това.

— Какви бумаги?

— О, малко уточнения около опечения от предишната нощ. От „Палежи“ искаха снимките, които направих с телефона си. И така и не ми изпратиха доклада си. Щях да го поискам, за да видя дали не са го идентифицирали. Какво става тук?

— Някакъв идиот решил да обере инкасо кола при „Ин-енд-аут“ на „Сънсет“. Малоумникът потегля и чак тогава си дава сметка, че не може да излезе от паркинга заради задръстването на входа. Зарязва колата, побягва на север към „Селма“ и се опитва да отмъкне камион на „Ю Пи Ес“, без да знае, че шофьорът е отзад при пратките. Камионът потегля, онзи отзад го изненадва, сбиват се кой да овладее волана и блъскат три паркирани коли.

— Еха.

— Не съм свършил. После онзи скача от камиона и пак бяга, но този път шофьорът и някои от блъснатите коли са по петите му. Отново тръгва на север, опитва се да прекоси Холивуд и го прегазва туристически автобус. Знаеш ли колко мастило ще трябва да се изпише, Балард? Сега имам четирима души на ИТ и двама назаем от Уилшър. Нали няма и ти да ми пробуташ зеления лист?

Зеленият лист беше формуляр за извънреден труд.

— Не, лейтенант.

— Добре, защото тази история ще докара банката до банкрут, а до края на месеца ни остават осем дни.

— Не се безпокойте. Мога ли да помогна с нещо?

Чувстваше, че трябва да предложи услугите си, макар че нямаше никакво желание да се забърква в случая.

— Не, всичко е покрито — каза Макадамс. — Ти се погрижи за твоя изпечен и за онова, което изникне през нощта. Между другото, засега не се очертава да имаш нов партньор, но капитан Дийн от Уилшър каза, че могат да продължат да поемат Холивуд, когато имаш почивни дни.

— Чудесно — каза Балард. — Нямам нищо против да работя и сама, лейтенант. Навсякъде, където отида, винаги има патрул, който да ми пази гърба.

Тя се обърна и се огледа за свободно бюро. Онова, което използваше напоследък, в момента беше заето от детектива, който работеше на него през деня. Избра си възможно най-отдалеченото от суматохата място и се захвана за работа.

Балард не беше сигурна какво да мисли за споменаването на Макадамс, че й търси нов партньор. Предишният й се беше пенсионирал преди четири месеца, като преди това беше излязъл в дълга отпуска заради загуба на близък човек. Общо взето, Балард работеше сама вече седем месеца. Въпреки че работата й винаги включваше двама детективи, които си деляха седем нощи, през последните месеци беше различно. Сега тя работеше наистина сама. Имаше моменти на откровен ужас, но през повечето време й харесваше, че не й се налага непрекъснато да бъде с партньор или постоянно да му докладва всичко, което прави. Харесваше й, че началникът на смяната й даваше по-голяма свобода на действие. А истинският й началник — Макадамс — никога не знаеше с какво точно се занимава.

Балард си даде сметка, че в скалъпената измислица за изпечения и бумагите има елемент на истина. Не беше получила доклада от пожарната за човека, умрял в палатката си на улица „Кол“. Това не й позволяваше да завърши собствения си доклад.

Намери визитката на Нучо на дъното на раницата си и отвори работния си имейл акаунт. Написа и изпрати на Нучо съобщение, в което го питаше за самоличността на жертвата, официалната причина за смъртта и други детайли, сред които дали са открити близки на починалия и дали им е съобщено за случилото се. Очакваше да получи отговор най-рано утре. Знаеше, че хората от „Палежи“ работят от девет до пет, освен ако не ги извикат извънредно или не работят по някой случай.

Мобилният й телефон обаче иззвъня минута след изпращането на имейла.

— Балард, Нучо съм.

— Току-що ти пратих имейл. Трябва…

— Прочетох го. Затова се обаждам. Можеш да спреш. ГУ поемат случая.

— Какво?

— Определихме случая като смърт при съмнителни обстоятелства и протоколът е такъв. Отдел „Грабежи и убийства“ поема нататък.

— Какви са тези съмнителни обстоятелства?

— Няколко. Първо, ако искаш вярвай, но мъртвият е бил известен тип. От богато семейство от Сан Диего. Това ще събуди интерес към случая.

— Как се казва?

— Едисън Банкс-младши. Баща му имал корабостроителница или нещо такова и забогатял от поръчки на флота. Умрял миналата година и момчето в палатката наследило цяло състояние, но вероятно не е знаело. Преди пет години на баща му му писнало от глупостите му, дал му десет хиляди в брой и го изритал от къщи. Тогава бил на двайсет. След това семейството така и не получило нито вест от него. Предполагам, че е похарчил парите и оттогава е заживял по улиците. Има по-малък брат, който сега ще наследи всичко.

— И казваш, че това прави смъртта му подозрителна?

— Не. Казвам, че ни кара да проверим всичко по случая. И докато го правихме, стана подозрително.

— Защо?

— Две неща. Първо, аутопсията. Тестът за алкохол чупи рекорди. Концентрация нула и трийсет и шест. Три пъти повече от лимита за шофьори.

— По-скоро четири. Но той не е карал, Нучо.

— Знам, но според аутопсията момчето е било високо метър и седемдесет и три и е тежало шейсет и три килограма. С толкова много алкохол не би могъл нито да кара, нито да прави каквото и да било друго. Направо се е трупясал.

Балард не тръгна да обяснява на Нучо, че количеството алкохол в кръвта няма отношение към височината и теглото.

— Няма значение колко пиян е бил. Пак е можел да срита нагревателя в съня си — каза тя.

— Може би — отвърна Нучо. — Само че огледахме и него. Той има поплавък, който прекъсва подаването на гориво, ако устройството се наклони на повече от четирийсет и пет градуса. Предпазна мярка. Така че изритването му би трябвало да го угаси. Пожарът не е причинен от нагревателя.

— Направихте ли опити?

— Няколко. И не е изпускал. Единственият начин да разлееш горивото е да отвъртиш капачката му и да го обърнеш. Капачката обаче беше завъртяна. Така че това е подозрително. Едисън е спал пиян, някой поради някаква причина се е вмъкнал в палатката му, развинтил е капачката, излял е газта, завинтил е капачката и е излязъл. После е драснал клечката — и готово. Нещастникът така и не е разбрал откъде му е дошло. Това е единственото обяснение и прави случая съмнителен. ГУ го поемат по протокол.

Балард се замисли. Представяше си сцената, сякаш я виждаше на кино.

— Кой от ГУ е поел случая?

— Не знам — отвърна Нучо. — Говорих с капитан Оливас и утре в осем ще има голяма раздумка. Тогава ще разбера.

Естествено, че Оливас. Екипите от ГУ вземаха големите случаи. Самата Балард навремето беше в един от тях. Докато скандалът около опита й да се защити от Оливас не й коства работата.

— Добре, Нучо, ще се видим утре там — каза тя.

— Какво? Не. Това беше само за сведение. Случаят не е твой, Балард. ГУ го пое, а освен това ти дори не знаеш къде ще се проведе срещата.

— Знам, че ти ще отидеш в ГУ. От ГУ никога няма да дойдат при теб. Ще се видим там.

И затвори. Не беше сигурна, че ще иде на срещата — една от целите на живота й беше никога да не се озовава в едно и също помещение с Оливас, — но искаше Нучо да си мисли, че ще присъства. Това щеше да го държи на нокти, както и Оливас, когато разбереше. А Балард искаше точно това.