Майкъл Конъли
Нощният пожар (13)

13

Бош паркира точно пред дома на Маргарет Томпсън. Помисли си дали да не отиде пеша до къщата без бастуна, но после погледна шестте стъпала на верандата. Коляното го болеше от цял ден движение. Реши да не се прави на герой, взе бастуна от предната седалка и бавно мина по пътеката и се качи по стъпалата. Вече започваше да се стъмва, но не виждаше никакви светлини в къщата. Почука и си помисли, че е трябвало да се обади предварително, за да не си губи времето. Лампите на верандата обаче светнаха и Маргарет отвори вратата.

— Хари?

— Здравей, Маргарет. Как си?

— Добре. Какво те води насам?

— Ами, исках да видя как я караш и също да те попитам за онзи случай. За досието, което ми даде. Бих искал да погледна кабинета на Джон Джак, да видя дали не е оставил някакви бележки от разследването си.

— Разбира се, че можеш да погледнеш, но не мисля, че ще намериш нещо.

Тя го пусна да влезе и запали лампите. Бош се запита дали не е седяла на тъмно, когато беше почукал на вратата.

Влязоха в кабинета и Маргарет посочи бюрото. Бош спря, огледа стаята и каза:

— Досието беше на бюрото, когато го взех. Там ли си беше, или си го намерила някъде другаде?

— Беше в долното дясно чекмедже — отвърна Маргарет. — Намерих го, докато търсех гробищните документи.

— Гробищни документи ли?

— Той купи мястото преди много години. Харесваше му името на гробището. „Холивуд завинаги“.

Бош мина зад бюрото и седна. Отвори долното дясно чекмедже. Беше празно.

— Ти ли го разчисти?

— Не, не съм влизала тук от деня, в който намерих досието.

— Значи в чекмеджето е нямало нищо друго? Само досието?

— Само то.

— Джон Джак много време ли прекарваше тук?

— По един-два дни на седмица. Когато се занимаваше със сметки, такси и други такива неща.

— Имаше ли компютър или лаптоп?

— Не, никога не е имал. Все казваше, че мрази да използва компютри в работата си.

Бош кимна. Отвори друго чекмедже, докато разговаряха.

— А беше ли виждала досието преди да го намериш в чекмеджето?

— Не, Хари. Какво става с това досие?

В чекмеджето имаше две чекови книжки и захванати с ластици купчини пликове от Службата за вода и електричество и „Диш Нетуърк“. Все домакински сметки.

— Дадох го на една колежка и тя започна да работи по него. Каза, че Джон Джак не е добавил нищо към досието. Затова решихме, че може да си е водил отделно бележки.

Бош отвори горното чекмедже, което се оказа пълно с химикалки, кламери и самозалепващи се бележки. Имаше също ножица, руло опаковъчна хартия, малко фенерче и лупа с дръжка от кост, върху която беше гравирано:

НА МОЯ ШЕРЛОК

С обич, Маргарет

— Изглежда, че е взел досието при пенсионирането си, но изобщо не е работил по него.

От мястото си зад бюрото Бош видя врата на отсрещната стена.

— Нещо против да погледна в килера?

— Не, разбира се.

Бош стана и отвори вратата. Вътре имаше два стика за голф, които изглеждаха почти чисто нови, и Бош си спомни как ги бяха подарили на Джон Джак по време на партито по случай пенсионирането му.

Над закачалката имаше рафт и Бош видя на него кутия за папки и купчина стари плочи и полицейска шапка, вероятно подарена на Джон Джак от гостуващ полицай от Англия.

— Какво има в кутията?

— Не знам, Хари.

— Нещо против да погледна?

— Давай.

Бош свали кутията. Беше тежка и запечатана. Той я отнесе при бюрото и сряза с ножицата тиксото на капака.

Кутията беше пълна с полицейски документи, но сред тях нямаше папки и досиета. На пръв поглед изглеждаше, че са събрани напосоки от различни случаи. Бош започна да вади дебелите купчини листа и да ги слага на бюрото.

— Това може да отнеме известно време — каза той. — Искам да ги прегледам, за да видя дали няма нещо свързано с досието.

— Ще те оставя да работиш на спокойствие — каза Маргарет. — Искаш ли да ти сваря кафе?

— Ъ-ъ, не. Но не бих отказал вода. Коляното ми се подува и трябва да взема хапче.

— Не го ли натоварваш прекалено?

— Сигурно. Денят беше дълъг.

— Ей сега ще ти донеса.

Бош приключи с ваденето на документите и се зае да ги преглежда, като започна с онези, които бяха на дъното. Бързо стана ясно, че нямат нищо общо със случая Джон Хилтън. Пред Бош имаше копия на части от доклади по случаи и за арести, както и бележки за освободени предсрочно затворници. Джон Джак Томпсън беше държал под око хората, които бе пратил в затвора като детектив, бе писал възражения пред комисията за предсрочно освобождаване и беше следил кога затворниците излизат на свобода.

Маргарет му донесе чаша вода. Бош й благодари и бръкна в джоба си за шишенцето с хапчетата.

— Дано да не гълташ онзи оксикодон, за който все пишат по вестниците — каза Маргарет.

— Не, нищо толкова силно — отвърна Бош. — Само за подуването.

— Намери ли нещо?

— Не. Това са стари записи за хората, които е вкарал в затвора. Да ти е казвал някога, че се страхува, че някой може да реши да си отмъсти?

— Не, никога не е казвал подобно нещо. Питах го на няколко пъти, но той винаги отговаряше, че няма за какво да се тревожа. И че най-гадните никога няма да излязат на свобода.

Бош кимна.

— Вероятно е бил прав.

— Е, оставям те — каза Маргарет и излезе.

Бош се загледа в документите пред себе си. Реши, че няма да губи два часа в четене на всеки лист от кутията. Беше уверен, че съдържанието й няма връзка с Хилтън. Започна да проверява за всеки случай последната купчина и попадна на копие на двумесечен обобщителен доклад за убийство, за което знаеше.

Жертвата беше деветнайсетгодишната студентка от Лос Анджелис Сити Колидж Сара Фрийландър, открита изнасилена и наръгана през есента на 1982 г. Изчезнала някъде между училището си от източната страна на автострада 101 и апартамента й в Сиера Виста от западната страна, след като била на вечерна лекция. Апартаментът й се намирал на тринайсет преки от училището и тя отивала и се връщала с велосипед. Съквартирантката й съобщила за изчезването й, но жертвата била млада и нямало никакви индикации за нещо нередно. Никой не погледнал сериозно на сигнала.

Томпсън и Бош бяха повикани след откриването на тялото и велосипеда й под дърветата покрай автострадата от другата страна на оградата на едно игрище при центъра за отдих Лемън Гроув.

Малкият парк се намираше покрай Хобарт Авеню от западната страна на автострадата и беше еднакво отдалечен от Мелроуз Авеню на юг и булевард „Санта Моника“ на север. Това бяха двете улици, минаващи под автострадата, по които най-вероятно се бе движила Сара на път към училище и обратно. Томпсън и Бош се заеха сериозно със случая и Бош си спомни как беше дошъл в домашния кабинет на Джак, за да обсъдят някои идеи и възможности. Огънят на Джон Джак се беше разгорял. Нещо в убитото момиче го беше пронизало дълбоко и той бе обещал на родителите й, че ще намери убиеца. Именно тогава Бош за първи път видя ожесточението, с което наставникът му търсеше истината.

Така и не успяха да разрешат случая. Откриха достоверни свидетели, които бяха видели Сара да кара към подлеза на Мелроуз, но така и не успяха да разберат дали е излязла от другата страна. Нарочиха един студент от колежа, на когото Сара отказала втора среща един месец преди смъртта й, но така и не успяха да го пречупят и да опровергаят алибито му. Джон Джак обаче така и не забрави случая. Дори след като партньорството им отдавна беше приключило и Бош го срещаше на някое парти по случай пенсиониране или на курс, Джон Джак започваше да говори за Сара Фрийландър и изказваше разочарованието си, че не бяха успели да открият убиеца. Още си оставаше убеден, че извършителят е онзи студент.

Бош прибра обобщението в кутията и отново я запечата с тиксо. Върна я на мястото й в килера и излезе от стаята. Откри Маргарет в дневната, загледана в пламъците на камината на газ.

— Маргарет, благодаря.

— Нищо ли не успя да намериш?

— Не. В къщата няма друго място, където би могъл да държи нещо свързано с досието, нали? Може би в гаража?

— Не мисля. В гаража си държеше инструментите и рибарските такъми. Но можеш да провериш.

Бош кимна. Не вярваше, че ще намери нещо. Балард като че ли беше права. Джон Джак не беше взел досието, за да работи по него. Това беше нещо друго.

— Няма да е необходимо — рече той. — Тръгвам, но може да дойда отново, ако изникне нещо. Ти как си?

— Добре съм — отвърна Маргарет. — Просто ми става малко тъжно и сълзливо вечер. Липсва ми.

Тя беше останала съвсем сама. Джон Джак и Маргарет нямаха деца. Веднъж Джон Джак беше казал на Бош, че не може да създаде дете в света, който вижда като полицай.

— Да — рече Бош. — Напълно те разбирам. Ако нямаш нищо против, ще се обаждам от време на време, за да видя дали нямаш нужда от нещо.

— Много мило от твоя страна, Хари. В известен смисъл ти си най-близкото ни подобие на син. Джон Джак не искаше да имаме деца. Сега останах сама.

Бош не знаеше какво да отговори.

— Е, ами… ъ-ъ, ако имаш нужда от нещо, обаждай се. По всяко време. Ще изляза и ще затворя вратата, не ме изпращай.

— Благодаря, Хари.

Бош се върна в колата си и поседя няколко минути, докато дойде на себе си. После се обади на Балард да й каже, че домашният кабинет на Томпсън е задънена улица.

— Нищо ли не намери?

— Нямаше дори едно летящо листче. Мисля, че си права. Не е взел досието, за да работи по него. Просто не е искал някой друг да се захване с него.

— Но защо?

— И аз се питам същото.

— Е, какво ще правиш утре? Искаш ли да дойдеш с мен в Риалто?

— Не мога. Сутринта съм в съда. Може да успея да дойда по-късно. Но защо в Риалто? Дотам има много път.

— Елвин Кид, уличният тартор на Ролинг Сикстис, е там. Онзи, който казал на дилърите да се махат от алеята в деня на убийството на Хилтън.

— Откъде научи това?

— От доносника, когото Хънтър и Талис не са успели да разпитат през деветдесет и девета.

— Изчакай да се освободя и ще идем заедно.

Балард замълча колебливо.

— Не бива да отиваш без подкрепление — каза Бош.

— Онзи тип е към шейсетте и е вън от играта — отвърна Балард. — Риалто е на два часа и цял свят от Южен Ел Ей. Там отиват бандитите, след като се махнат от улиците.

— Няма значение. Ще ти се обадя, след като се освободя, и ще идем заедно. Така ще можеш да поспиш повече.

— Няма да мога. Утре сутринта отивам за балистичната експертиза.

— После се прибери у дома, където и да е домът ти, и се наспи.

— Да, татко.

— Казах ти вече за това.

— Предлагам ти сделка. Ще престана да ти викам татко, ако ти престанеш да ми казваш да се наспя.

— Добре, споразумяхме се.

— Приятна нощ, Хари.

— И на теб. И утре ми кажи за резултатите от балистиката.

— Дадено.

Тя затвори. Бош запали колата и потегли.