Майкъл Конъли
Нощният пожар (44)

44

Бош прекара сряда сутринта в събиране на документи за предстоящата среща с Клейтън Манли. Адвокатът му се беше обадил предишния ден да му каже, че бордът на фирмата се е съгласил да поеме случая му с комисиона. Бош взе всички документи, свързани с изчезналия цезий, от кутията, в която пазеше материали и копия на хронологии от най-важните случаи в кариерата си — повечето разрешени, някои не.

След това вдигна телефона, позвъни и остави съобщение, че отменя физиотерапията на коляното, която беше насрочена за сутринта. Знаеше, че терапевтът ще му пили на главата следващия път. Вече усещаше болката от това.

Когато две минути по-късно телефонът му избръмча, той предположи, че го търси терапевтът, за да му каже, че така и така ще трябва да плати, защото е отказал в деня на терапията. Оказа се обаче, че го търси Мики Холър.

— Твоето глинено човече се обади. Точно както каза, че ще направи.

— Кой?

— Клейтън Манли^[1]. Имейлът му е clayman от „Майкълсън и Мичъл“. Помоли ме да му пратя документите за пенсионирането, защото поемал смъртния ти случай. Наистина ли си му казал, че умираш?

— Може и да съм, да. Значи ще съдействаш? Оставил ми е съобщение, че иска да се срещнем днес. Явно това трябва да е причината.

— Ти ми каза да съдействам и аз изпълнявам. Няма да му позволиш да предяви иск, нали?

— Няма да стигна дотам. Просто се опитвам да се намърдам при тях.

— И няма ли да ми кажеш защо?

Бош чу сигнал за друго повикване. Погледна екрана и видя, че го търси Балард.

— Засега не ти трябва да знаеш — каза на Холър. — Търсят ме и трябва да отговоря. Ще ти се обадя по-късно.

— Добре, бра…

Бош превключи на другото повикване. Балард като че ли беше в кола.

— Да, Рене?

— Хари, какви са плановете ти за днес? Искам да поговорим за нещо. За един друг случай.

— Имам среща в центъра в единайсет. След това съм свободен. Към плажа ли пътуваш?

— Да. Ще подремна и може да се видим след срещата ти. Какво ще кажеш да обядваме заедно?

— „Мусо“ току-що навърши сто години.

— Чудесно. Към колко?

— Нека бъде в един и половина, ако срещата ми случайно се проточи. Така и ти ще поспиш повече.

— Ще се видим там.

Тя затвори и Бош отново се зае да събира внимателно подбраното досие, което да даде на Клейтън Манли. Излезе от къщата в десет и пое към центъра за срещата.

При предишната си среща с Манли беше забелязал четири неща. Първо, в кантората имаше поне два етажа с адвокати и кабинетът на Манли, колкото и затънтен да изглеждаше в края на коридора, всъщност се намираше в непосредствена близост до кабинетите на двамата партньори основатели. За това трябваше да съществува някаква причина, особено като се имаше предвид срамната история между Манли и съдия Монтгомъри. Подобно публично скастряне и опозоряване обикновено водеше до нареждане да си освободиш бюрото и да си се махнал до края на работния ден. Вместо това Манли си беше запазил мястото в близост до двете най-високи позиции.

Второто нещо беше, че Манли като че ли нямаше лична секретарка — поне не такава, която да седи пред кабинета му. В целия онзи коридор нямаше помощни служители. Хари предполагаше, че вратите, покрай които бе минал, водят към просторни кабинети, които си имат свои помощници и секретарки, пазещи подстъпите към тронните зали. Трябваше да има някаква причина Манли да не разполага с такива, но на Бош му беше по-интересно как това би могло да повлияе на плановете му за срещата в единайсет.

Последните две неща, които беше забелязал при първото си посещение, бяха, че кабинетът на Манли като че ли нямаше отделна тоалетна или принтер. Заключението беше, че Манли най-вероятно разчита на помощници, намиращи се някъде другаде в кантората, както и на принтер, използван от по-нискостоящите.

Когато излезе на автострада 101 и пое на юг, си спомни, че беше обещал да се обади на Мики Холър. Включи спикърфона и позвъни. Джипът му беше произведен около две десетилетия преди да се появи нещото, известно като блутут.

— Бош, голям си мръсник.

— Извинявай, че те отрязах така.

— Няма проблем и не беше нужно да ми звъниш. Казах си рецитацията.

— Е, исках да те попитам нещо. Манли попита ли те защо си ми го препоръчал?

— Всъщност да.

— И?

— Почти не те чувам. Намери си кола с по-добра изолация и цифрова озвучителна система.

— Ще си помисля. Какво каза на Манли за препоръката?

— Казах му, че онова, което искаш, определено е извън специалността ми. Споменах също, че съм си помислил, че съдия Монтгомъри се е отнесъл много несправедливо с него навремето. Казах му, че няма оправдание за опозоряването на колега юрист, независимо каква е причината. И затова съм те насочил към него, защото смятам, че случаят ти ще му помогне да си възстанови донякъде репутацията. Добре ли съм се представил?

— Направо перфектно.

— Не знам какво точно си намислил, брато, но се надявам да не ме изоставиш заради този тип. Защото истината е, че мога да го надбягам и да го накарам да ми диша прахта дори ако тичам заднешком.

— Знам, брато, и целта ми не е такава. Скоро отново ще сме на линия. Просто ми се довери.

— Пратих му документите по пенсионирането ти. Погрижи се да ми ги върне, след като приключи с тях.

— Непременно.

След двайсет минути Бош седеше на велуреното канапе в чакалнята на „Майкълсън и Мичъл“. В скута му имаше папка с документи. Беше пристигнал по-рано, така че отново можеше да прецени мястото, да се вгледа в лицата на юристите и персонала, да види кой се качва и слиза по извитото стълбище. Отвори телефона си, намери общия номер на кантората и зачака.

Чу се бръмчене и младият мъж зад рецепцията вдигна телефона. Бош го чу да казва: „Ще го доведа“.

Рецепционистът свали слушалките си и стана от мястото си. Бош натисна бутона за позвъняване.

— Ще ви заведа — каза младият мъж. — Желаете ли вода или нещо друго?

— Не, благодаря — отвърна Бош и стана да го последва.

Почти в същия миг телефонът на рецепцията избръмча. Рецепционистът погледна назад към работното си място с измъчена физиономия.

— Знам пътя — каза Бош. — Мога да се оправя и сам.

— О, благодаря — отвърна младият мъж.

Той тръгна да вдигне телефона, а Бош заобиколи стълбището и тръгна по коридора към кабинета на Клейтън Манли. Докато вървеше, извади телефона си и прекъсна повикването.

Кабинетите с имена на вратите заемаха цялата лява страна. От тази страна сградата гледаше към Бънкър Хил. Отдясно имаше две врати без надписи. Докато вървеше към кабинета на Манли, Бош ги отвори — ако изненадаше някого, можеше просто да каже, че се е объркал. Първото помещение обаче се оказа малка стая за почивка с кафе машина и хладилник със стъклена врата, пълен с дизайнерски води и газирани напитки.

Във втората стая пък имаше голямо многофункционално устройство и рафтове с хартия, пликове и папки. От другата страна имаше и авариен изход.

Бош бързо влезе вътре и огледа принтера. Изключи го по най-простия начин, като бръкна отзад и махна захранващия кабел. Вентилаторът замлъкна и цифровият панел отпред угасна.

Бош бързо се върна в коридора, отиде до кабинета на Манли и почука учтиво на вратата, преди да влезе. Манли веднага стана от мястото си зад бюрото.

— Господин Бош, заповядайте.

— Благодаря. Нося ви документите, които поискахте. От случая с облъчването.

— Само седнете, докато изпратя имейла. Между другото, той е до господин Холър. Благодаря му за документите по пенсионирането ви, които ми изпрати.

— А, добре. Как мина с него?

Манли написа няколко думи и натисна бутона за изпращане.

— С господин Холър ли? Чудесно. Изглеждаше доволен да помогне. Защо? Да не съм пропуснал нещо?

— Не, просто не знаех дали случайно не е размислил да се откаже от случая.

— Не мисля. Прояви голяма готовност да помогне и ми изпрати всичко, с което разполагаше. Да видим какво ми носите. Освен това имам договор и адвокатско пълномощно, които трябва да подпишете.

Бош му подаде папката през бюрото. Тя беше дебела почти два сантиметра и половина и той беше добавил и ненужни доклади от случая, в който беше облъчен от цезия. Манли я прелисти набързо, като спря веднъж да погледне един от документите, привлякъл случайно вниманието му.

— Чудесни материали — каза след миг. — Много ще помогнат. Трябва само да формализираме съглашението, че ще ви представлявам срещу комисиона, и след това поемам нещата. Ще можете да разчитате, че силата и влиянието на цялата кантора е зад вас. Ще ги осъдим тия кучи синове.

Манли се усмихна на финалното си клише.

— Ъ-ъ, чудесно — каза Бош. — Но… можете да ме наречете параноик, но не искам да оставям папката тук. Тя е единственото ми доказателство за онова, което се случи с мен. Не можете ли просто да направите копия и да задържа оригиналите?

— Разбира се — без никакво колебание отвърна Манли. — Ще ви дам да прочетете и подпишете договора, докато копирам нещата.

— Добре.

Манли се огледа и намери тънка папка. Отвори я и връчи на Бош съглашение на три страници, написано на бланки на „Майкълсън и Мичъл“. После взе една химикалка от стойката, сложи я пред Бош, стана и каза:

— Веднага се връщам. Желаете ли нещо? Вода? Газирана напитка? Кафе?

— Не, благодаря.

Манли излезе с папката на Бош. Остави вратата на кабинета притворена. Бош бързо отиде до нея и погледна как Манли върви по коридора към стаята с копирната машина. Чу го как зареди документите и после изруга, когато откри, че машината не работи.

Сега беше моментът. Бош знаеше, че Манли или ще се върне в кабинета да уведоми Бош за техническия проблем и да се обади на някой, който да се погрижи за копирането, или ще тръгне да търси друг копир.

Видя Манли да излиза от стаята и бързо се върна на мястото си. Държеше и четеше договора, когато Манли надникна в кабинета.

— Имаме проблем с копира на този етаж — каза той. — Ще ми трябват няколко минути, за да приключа. Нали няма проблем?

— Не се безпокойте — отвърна Бош.

— Наистина ли не искате нищо за пиене?

— Не.

Бош вдигна договора да покаже, че четивото ще го държи зает.

— Веднага се връщам — каза Манли.

Бош чу как стъпките му се отдалечават по коридора. Бързо стана, затвори вратата на кабинета и се върна при бюрото, като този път заобиколи от другата страна. Първо погледна часовника си, за да засече времето, и бързо огледа писалището. Нищо не привлече вниманието му, но екранът на компютъра още светеше.

Погледна десктопа и видя различни папки и документи, включително един, озаглавен МАТЕРИАЛИ БОШ. Отвори го и видя, че съдържа бележки за първата среща. Прочете ги бързо и видя, че са точно описание на разговора им. Затвори файла и погледна останалите на десктопа. Не откри нищо интересно.

Отново си погледна часовника и дръпна стола назад, за да може да стигне по-лесно до чекмеджетата. В ключалката на едно от тях имаше ключ. Бош го завъртя и отвори чекмеджето. Вътре имаше разноцветни папки, най-вероятно подредени по цвят. Той прокара пръсти по тях, докато не намери онези с отметка М, но не откри папка за Монтгомъри.

Пак си погледна часовника. Манли го нямаше от две минути. Бош извади ключа от ключалката и отключи друго чекмедже. Повтори процедурата и този път откри папка с името на Монтгомъри. Извади я бързо и я прелисти. Беше дебела колкото папката, която беше дал на Манли да копира. Като че ли бяха документи от опита на Манли да заведе дело срещу съдията — опита да си спаси репутацията, който беше обречен на провал от самото начало.

Забеляза, че по вътрешната страна на папката има няколко написани на ръка имена, номера и имейли. Нямаше време да мисли какво означават, затова извади телефона си и ги снима, както и съдържанието на първата страница. Затвори папката и я върна на мястото й. Затвори и заключи чекмеджето, след което върна ключа на първоначалното му място.

Погледна си часовника. Бяха минали три и половина минути. Бош знаеше, че е дал на Манли да копира повече от сто страници, и беше сложил в средата на купчината две страници, които бяха закопчани с кламер и щяха да го забавят, ако копирната машина засече. Не можеше обаче да разчита на това. Доколкото можеше да прецени, разполагаше с най-много още две минути.

Върна се при компютъра и отвори имейл акаунта на Манли. Погледът му се плъзна по списъка на изпращачите и после по думите в полето ОТНОСНО. Нищо интересно. Потърси в имейлите името на Монтгомъри, но не откри нищо.

Затвори имейл страницата и се върна на началния екран. Потърси отново името Монтгомъри в приложението FINDER и този път попадна на папка. Бързо я отвори и видя, че съдържа девет файла. Погледна си часовника. Нямаше начин да рискува и да прегледа всички. Повечето бяха озаглавени просто „Монтгомъри“ и дата. Всички дати бяха преди делото за опетняване на името и затова Бош предположи, че са материали, свързани с подготовката. Един файл беше озаглавен различно — „Прехвърляне“.

Бош го отвори и видя, че съдържа само число с тринайсет цифри, следвано от „Г. К.“ и нищо повече. Тази загадка го заинтригува. Направи снимка на екрана.

Докато затваряше папката, компютърът издаде звуков сигнал за нов имейл. Бош отвори акаунта и видя, че новото съобщение има адрес, включващ името Майкълсън, а темата гласеше: Твоят нов „клиент“.

Бош знаеше, че времето му изтича и че ако отвори имейла, той ще бъде маркиран като прочетен. Това можеше да подскаже на Манли какво е правил. Кавичките около думата „клиент“ обаче надделяха над предпазливостта и той отвори имейла. Беше от шефа на Манли Уилям Майкълсън.

Глупак. Твоят клиент работи по случая Монтгомъри. Прекрати всякаква работа с него. Веднага.

Бош беше поразен. Без да се замисля нито за секунда, изтри съобщението. После го изтри и от кошчето за боклук. Затвори акаунта, върна стола на мястото му и отиде да отвори отново вратата. Тъкмо докато я открехваше, дойде Манли с папката и копията на документите.

— Отивате ли някъде? — попита той.

— Да, да ви търся — отвърна Бош.

— Извинявайте, машината се задръсти. Отне повече време, отколкото си мислех. Ето ви оригиналите.

И връчи на Бош купчина документи. Тръгна към бюрото си, държейки копията в другата си ръка.

— Подписахте ли договора?

— Тъкмо се канех.

— Всичко наред ли е?

— Така изглежда.

Бош се върна при бюрото, но не седна. Взе химикалката и надраска подпис. Не беше неговото име, но и без това подписът не се четеше.

Манли заобиколи бюрото и понечи да седне.

— Сядайте.

— Всъщност имам друга среща, на която трябва да отида — каза Бош. — Защо не ми се обадите, след като прегледате всички материали? Тогава ще обсъдим следващите стъпки.

— О, мислех си, че разполагаме с повече време. Исках да поговорим дали да не извикаме снимачен екип и да разкажете историята пред обектива.

— Искате да кажете в случай че умра преди да се стигне до съд ли?

— Всъщност това е последната мода при преговорите. Жертвата разказва собствената си история вместо адвоката. Когато има добра история, каквато е вашата, преговарящите получават реална представа какво да очакват в съда. Но ще уредим това следващия път. Ще ви изпратя.

— Не се безпокойте — каза Бош. — Знам пътя.

И излезе. Докато минаваше покрай вратата с надпис „Уилям Майкълсън“ върху матовото стъкло, тя се отвори и на прага й се появи мъж. Изглеждаше на около шейсет, с побеляваща рядка коса и шкембе на отпуснат и успешен бизнесмен. Втренчи се в минаващия покрай него Бош. И Бош отвърна на погледа му.