Майкъл Конъли
Нощният пожар (40)

40

Мади сложи раницата си под масата.

— Тук добре ли е? — попита Бош.

— Мислех, че ще ми пишеш.

— Да, но това място много ми харесва — отвърна Мади. — Обикновено не можеш да си намериш маса тук.

— Явно съм улучил подходящия момент.

— Върху какво работиш?

Бош затвори лаптопа.

— Проучвах един адвокат в сайта на Адвокатската колегия. Исках да разбера дали някой не е подавал оплакване срещу него.

— Чичо Мики ли? — попита Мади.

— Не, не той. Друг тип.

— По случай ли работиш?

— Да. Всъщност по два. Един с Рене Балард, която между другото ти праща много поздрави, и един, по който работя сам.

— Татко, уж се водиш пенсиониран.

— Знам, но не мога да стоя без работа.

— Как ти е коляното?

— Добре. Днес съм без бастун. Целия ден.

— Докторът нищо против ли няма?

— Той изобщо не иска да ходя с бастун. Истински хардлайнер. Как е училището?

— Скучно. Между другото, чу ли голямата новина? Пипнали са онзи тип в събота през нощта.

— Имаш предвид онзи, дето се промъква в домовете ли?

— Да. Пише го в сайта „Ориндж Каунти Реджистър“. Същата история — къща с момичета. Вмъкнал се, но не знаел, че едно от момичетата било с приятеля си. Приятелят й го пипнал, смлял го от бой и извикал ченгетата.

— И си е признал за другите две прониквания ли?

— От полицията не са ни викали, но са казали пред сайта, че му правят ДНК изследвания, за да видят дали случаите са свързани. Твърдят обаче, че МО е същият. Модус операнди^[1] — обожавам този израз.

Бош кимна.

— Знаеш ли къде се намира въпросната къща? Близо до твоята ли е?

— Не, в квартала от другата страна на училището.

— Е, супер. Радвам се, че са го пипнали. Сега ще можете да спите нормално.

— Аха, определено.

Бош смяташе на връщане да се обади на познат от управлението в Ориндж, за да научи повече за ареста. Новината обаче го зарадва. Правеше се на сдържан, защото не искаше дъщеря му да научава колко всъщност се беше разтревожил от ситуацията. Реши да смени темата.

— А какъв е онзи психологически проект, по който работиш?

— О, някаква тъпотия за това как социалните медии въздействат на хората. Нищо велико. Трябва да съставим въпросник и да го разпространим в кампуса за попълване. Десет въпроса за СОП.

Бош нищо не разбра.

— Какво е соп?

— Стига, татко — отвърна Мади. — Страх от пропускане.

— Ясно. Е, искаш ли нещо? Мисля ти да отидеш на тезгяха. Аз ще пазя масата.

И бръкна в джоба си за пари.

— Ще платя с картата си — каза Мади. — Ти искаш ли нещо?

— Не — отвърна Бош. — Всъщност ми вземи още едно кафе. Черно. Дай да ти дам пари.

— Не, имам.

Тя стана и тръгна към тезгяха. Бош винаги се развеселяваше от начина, по който Мади всеки път настояваше тя да плаща с кредитната си карта, чиито вноски поемаше той.

Загледа я как поръчва от младеж, който вероятно също беше студент. Тя му се усмихна, той отвърна на усмивката й и Бош започна да си мисли, че между двамата може да е имало нещо.

Мади се върна на масата с две кафета, едното със сметана.

— Довечера ще учиш ли? — попита Бош.

— Всъщност не — отвърна Мади. — Имам часове от седем до девет, после ще ходим в О.

Бош знаеше, че О е бар на име „Окръга“, посещаван от студенти на възраст над двайсет и една — включително и от Мади. Това напомняне го подсети за следващия въпрос.

— И накъде клониш днес? След завършването.

— Няма да ти хареса, но право.

— Защо си мислиш, че няма да ми хареса?

— Зная, че искаш да стана ченге. Освен това означава още учене, а ти вече похарчи куп пари, като ме прати тук.

— Я стига, колко пъти трябва да говорим по този въпрос? Искам да правиш онова, което ти харесва. Всъщност правото е по-безопасно и ще изкарваш повече пари. Училището е чудесно, а за парите не се безпокой. Имам грижата. И не съм похарчил куп пари, като те пратих тук. Стипендиите покриват повечето от разходите. Така че е по-скоро обратното. Ти ми спести пари.

— Ами ако стана като чичо Мики? Защитник на прокълнатите, както казваш?

Бош отпи от кафето, за да забави отговора.

— Това ще си е твой избор — каза, след като остави чашата. — Но се надявам, че най-малкото ще погледнеш и на другата страна. Ако искаш, бих могъл да уредя да поговориш с някои хора от Прокуратурата.

— Може би някой ден двамата с теб ще работим в екип. Ти ги хващаш, аз ги сготвям.

— Това ми звучи като риболов.

— Като стана въпрос за риболов, за това ли дойде да ме питаш?

Бош отново отпи от кафето. Спечели си допълнително време, когато красивият младеж от тезгяха донесе на Мади препечена филийка с авокадо и тя се разсипа в благодарности. Бош погледна чинията й. Напоследък като че ли всички ядяха авокадо. Противна работа.

— Това вечеря ли се води? — попита той.

— Снак — отвърна Мади. — Ще ям в О. Човекът с грила отвън прави най-добрия вегетариански хотдог. Това ще е нещото, което ще ми липсва най-много от това място.

— Значи ако ще е право, няма да е тук, така ли?

— Искам да се върна в Ел Ей. Чичо Мики е учил в Югозападния. Мисля, че и аз ще успея да вляза там. Било добро училище за служебни защитници.

Преди Бош да успее да реагира по някакъв начин, красивият сервитьор отново се появи и попита Мади дали филийката й е харесала. Мади ентусиазирано потвърди и той се върна зад тезгяха.

— Познаваш ли го? — попита Бош.

— Миналата година посещавахме заедно един курс — каза Мади. — Готин е.

— Мисля, че той те смята за готина.

— А аз си мисля, че сменяш темата.

— Не мога ли просто да дойда да се видя за малко с дъщеря си, да пийна кафе и да науча нови думички като соп?

— Не е дума, а съкращение. С-О-П. Какво става, татко?

— Добре, добре. Исках да ти кажа нещо. Не е кой знае какво, но ти винаги побесняваш, когато решиш, че нарочно премълчавам разни неща. Мисля, че се казва СОИ — страх от изоставяне.

— Това е безсмислено. Освен това съкращението е вече заето. Страх от изгубване. Е, каква е новината? Да не би случайно да се жениш?

— Не, няма да се женя.

— Какво тогава?

— Помниш ли как навремето ми правеха рентгенови снимки заради онзи случай, в който намерих радиоактивен материал?

— Да, а после спря, когато казаха, че всичко е чисто и си здрав.

Загрижеността в очите й растеше. Бош я обожаваше заради това.

— Е, сега се оказва, че имам много лека форма на левкемия, която е напълно лечима, и я лекувам. Казвам ти го само защото знам, че ще ми крещиш, ако научиш по-късно.

Мади не отговори. Заби поглед в кафето си и очите й зашариха, сякаш четеше инструкции какво да каже и как да реагира.

— Не е кой знае какво, Мадс. Просто едно хапче. Хапче, което пия всяка сутрин.

— Трябва ли да ходиш на химиотерапия?

— Не. Сериозно говоря. Само хапче. То е терапията. Казват, че ако го вземам, всичко ще е наред. Исках да ти кажа, защото чичо ти Мики ще ме представлява и ще се опита да измъкне пари от това. Случило се е, когато съм бил на работа, и не искам заради него да изгубя всичко, което съм спестил за теб. Той каза, че може да вдигне шум, а това е нещо, което исках да избегна — защото може да прочетеш онлайн и да ми се ядосаш, че не съм ти казал. Но всичко е наред, наистина.

Мади посегна през масата и сложи ръка върху неговата.

— Татко…

Той стисна лекичко пръстите й.

— Яж си снака. Или каквото там е.

— Точно сега изобщо не ми е до ядене.

— О, я стига. Не ми ли вярваш? Това е формалност. Исках да го научиш от мен.

— Трябва да ти платят. Трябва да ти платят много.

Бош се разсмя.

— Май наистина трябва да учиш право.

Тя не видя в думите му нищо смешно. Продължаваше да гледа надолу.

— Виж, ако не ти се яде, вземи си снака за после и ще отидем в онзи сладоледен бар, който харесваш.

— Татко, не съм малко момиче. Не можеш да оправиш нещата със сладолед.

— Е, научих си урока. Трябваше просто да си мълча и да се надявам, че никога няма да разбереш.

— Не е това. Имам право да се чувствам така. Обичам те.

— И аз те обичам, и точно това се опитвам да ти кажа. Още много време няма да се отървеш от мен. Ще те пратя да учиш право и после ще седя в съдебните зали и ще гледам как пращаш лошите зад решетките.

Зачака реакцията й — усмивка или подигравка, — но не получи нищо.

— Моля те — каза той. — Хайде да престанем да се тревожим за това. Става ли?

— Става — каза Мади. — Да идем да ядем сладолед.

— Добре. Да вървим.

Тя махна на готиния младеж и го помоли за кутия за филийката си.

След час Бош беше оставил дъщеря си при колата й и пътуваше на север по автострада 5 към Ел Ей. Денят се бе оказал двойно гаден. Първо Джон Джак Томпсън бе инжектирал болка и несигурност в живота му, а после той беше направил същото на дъщеря си и сега се чувстваше като престъпник.

Основното беше, че още не можеше да повярва на направеното от Томпсън. Бош беше почти на седемдесет и беше виждал някои от най-лошите неща, които хората могат да си причинят едни на други, но въпреки това нещо, направено преди десетилетия и много преди да научи за него, го изкарваше от равновесие. Докторът го беше предупредил, че може да има резки промени в настроението.

На всичкото отгоре си даде сметка, че изпитва СОП. Искаше да присъства, когато Балард пипне Елвин Кид за убийството на сина на Джон Джак Томпсън. Не заради самия арест — Бош никога не беше изпитвал особена радост от щракването на белезници. Искаше да е там заради сина. Заради жертвата. Собственият баща на Джон Хилтън явно не го беше било грижа кой го е убил, но на Бош му пукаше и искаше да е там. Или всички са от значение, или никой. Тази идея може да се беше виждала куха на Томпсън. Но не беше за Бош.