Майкъл Конъли
Нощният пожар (23)

23

Прекара първия час от смяната си в опити да научи нещо за Едисън Банкс-младши. Той нямаше криминално досие, а шофьорската му книжка беше изтекла преди три години и не беше подновена. Балард отвори снимката му от автомобилната база данни и видя, че е направена преди седем години при издаването на книжката. На нея се виждаше русокос младеж с вид на сърфист, с тънки устни и зелени очи. Балард я разпечата, макар да знаеше, че най-вероятно няма да й свърши никаква работа, ако реши да я показва на хора, които биха могли да го познават през последните години.

След това се захвана да звъни на приюти, благотворителни кухни и центрове за бездомници в района на Холивуд. Те не бяха много и не всички работеха денонощно. Търсеше някаква връзка с Банкс, която да държи в джоба си, ако реши да се появи на срещата сутринта. Не очакваше да й позволят да продължи да работи по случая — това беше немислимо, като се имаше предвид, че началникът е Оливас, — но ако успееше да намери някаква информация, която да даде тласък или посока на разследването, действията й в нощта на инцидента може би нямаше да бъдат осъдени толкова сурово. Знаеше, че Оливас би се възползвал от всяка възможност да оспори решенията й, а тя беше уязвима за критика по този случай. Беше предала едно евентуално убийство на отдел „Палежи“ от пожарната, а подобно нещо не би трябвало да се случва. Тя трябваше да уведоми ГУ, че има нещо съмнително, а не огнеборците.

В края на първия час не разполагаше с нищо. Изглежда, че Банкс беше стоял настрана от места, на които се записват имена и се правят снимки в замяна на легло, топла храна или сапун. Или беше използвал друго име. Така или иначе, беше успял да остане извън мрежата. Това ясно намекваше, че е прикривал следите си и не е искал семейството му да го намери.

Взе снимката от принтера и една радиостанция от зарядното и тръгна към дежурния кабинет. Каза на лейтенант Уошингтън, че отива на втори оглед на района, след като смъртта е била определена като съмнителна.

— Смъртните случаи при пожар отиват при ГУ — каза Уошингтън.

— Знам — отвърна Балард. — Утре в осем имат среща. Просто искам да си напиша доклада и да го предам. Предишния път пропуснахме да разпитаме няколко души и сега е времето да наваксам. През деня се пръскат из целия град.

Уошингтън я попита дали иска подкрепление и Балард отказа. Присъствието на униформени полицаи нямаше да й помогне в събирането на информация от нощните обитатели на Холивуд.

Най-напред направи обиколка около парка и продължи бавно по „Кол“, за да огледа. Видя само неколцина обитатели на лагера, които още бяха будни и седяха на бордюра или на сгъваеми столове, пушеха и пиеха.

В северния край на парка видя група мъже под една улична лампа. Паркира от другата страна на улицата пред един магазин за реквизит и съобщи по радиостанцията местоположението си на дежурния. Това беше обичайната практика.

Слезе и разкопча сакото си, така че онези отсреща ясно да видят значката на колана. Докато пресичаше улицата, преброи четирима мъже, които седяха на малко открито пространство между две палатки и син навес, завързан за оградата на парка. Единият заговори с дрезгав от уискито и цигарите глас, преди да е стигнала до тях.

— Еха, това е най-засуканата полицайка, която съм виждал.

Останалите се разсмяха. Личеше им, че са в добро настроение.

— Добър вечер — каза тя. — Благодаря за комплимента. Какво става?

— Нищо — отвърна Дрезльо.

— Правим ирландско бдение за Еди — каза друг, който носеше черна барета.

Трети вдигна малка бутилка водка в памет на напусналия ги.

— Значи сте познавали Едисън — каза Балард.

— Аха — потвърди четвъртият.

На външен вид той изглеждаше едва на двайсет. Още имаше мъх вместо брада.

— Тук ли бяхте миналата нощ? — попита тя.

— Да, но не видяхме нищо, докато не приключи — каза Баретата.

— А преди това? — попита Балард. — Видяхте ли Еди по-рано? Тук ли беше?

— Да — каза Дрезльо. — Имаше си цяла петичка и не искаше да я споделя с никого.

— Какво е петичка?

— Една пета от хубавия материал^[1].

Балард кимна. Ако се съдеше по малката водка, изпросването на достатъчно пари за цяла бутилка си беше сериозно постижение.

— Как се е сдобил с петичката? — попита тя.

— Имал си е… ангел пазител — каза хлапето.

— Значи някой му я е купил? Видяхте ли кой?

— Не, просто някой. Той така каза. Някой му дал мангизите просто така. Не му се наложило да духа или нещо такова.

— Помните ли какво пиеше?

— Да, „Тито“.

— Това текила ли е?

— Не, водка. Хубава.

Балард посочи малката бутилка в ръката на другия.

— Откъде си купувате пиенето?

Мъжът посочи с бутилката към булевард „Санта Моника“.

— Най-често от „Мако“.

Балард знаеше мястото — денонощен магазин, продаващ предимно алкохол, цигари, цигарена хартия, лули и презервативи. Беше се отзовавала неведнъж там на сигнали през годините й в Късното шоу. Мястото привличаше всякакви обирджии и измамници. Затова имаше камери както вътре, така и отвън.

— Мислите ли, че и Еди си е купил бутилката от същия магазин?

— Аха — каза хлапето.

— Трябва да е от него — каза Малката водка. — Наоколо няма други места, които да работят до късно.

— Да сте чували Еди да има неприятности с някого? — попита тя.

— Не, всички обичаха Еди — каза Малката водка.

— Нежна душа — добави Дрезльо.

Балард изчака, но никой не спомена, че Еди си е имал неприятности.

— Добре, момчета, благодаря — каза тя. — Пазете се.

— Аха — отвърна хлапето. — Не искаме да свършим като Еди.

— Хей, госпожице детектив — каза Баретата. — Защо бяха всичките тези въпроси? Преди на никого не му пукаше за Еди.

— Но сега им пука. Лека нощ, момчета.

Балард се качи в колата си и продължи към Сайта Моника. Зави надясно и мина три преки, преди да стигне до занемарения пазарен площад, на който се намираше „Мако Маркет“. Магазинът заемаше единия край на площада, а в другия имаше денонощно заведение за понички. Между тях имаше два пустеещи обекта, франчайз на „Събуей“ и сергия, предлагаща нотариални услуги, ксерокс и програми за отслабване и отказване на цигарите с хипноза.

Патрулната кола на района беше паркирана пред заведението, потвърждавайки клишето за ченгетата и поничките. Балард слезе от колата и им махна с длан надолу, пожелавайки им леко дежурство. Зад волана седеше Ролинс, единият от полицаите, отзовали се на сигнала за фаталния пожар предишната нощ. Той присветна с фаровете в отговор на поздрава й. Балард предположи, че партньорът му е отишъл за понички.

„Мако“ беше истинска крепост. Входната врата имаше електрическа ключалка, която се отваряше само отвътре. След като влезеш, се озоваваш в нещо подобно на банка в квартал с висока престъпност. От входната врата се влизаше в антре с размери три на два метра. В него нямаше нищо освен един банкомат до лявата стена. Срещу входа имаше метален тезгях с голямо чекмедже за предаване на пари и стоки и стена от бронирано стъкло над него. До тезгяха имаше стоманена врата с тройна ключалка. От другата страна на стъклото на висок стол седеше човек. Той кимна на Балард — познаваше я.

— Как е, Марко? — попита тя.

Мъжът се наведе, натисна едно копче и заговори в микрофон.

— Всичко е наред, полицай.

Балард беше чувала, че Марко Линков поръчал табелата отвън преди години и я приел, въпреки че надписът бил сгрешен. Не знаеше дали историята е вярна.

— Продаваш ли водка „Тито“? — попита тя.

— Разбира се — отвърна Марко. — Имам.

И понечи да слезе от стола.

— Не, не ми трябва — каза Балард. — Просто исках да знам. Продавал ли си от нея снощи? В понеделник вечерта?

Марко се замисли за момент и бавно кимна.

— Може би. Мисля, че да.

— Трябва да видя видеозаписа — каза Балард.

Марко слезе от стола.

— Дадено. Влизайте.

Той изчезна от поглед и Балард чу как ключалките на стоманената врата изщракват. Не беше очаквала възражение срещу молбата й и настояване за разрешително и други такива формалности. Марко зависеше от полицията да държи под око магазина му и да отговаря на множеството му сигнали за агресивни или подозрителни клиенти. Той знаеше, че ако иска тази услуга, трябва да предложи нещо и от своя страна.

Балард влезе и той заключи вратата зад нея. Тя забеляза, че освен ключалките е сложил и допълнително метално резе. Очевидно Марко нямаше никакви намерения да рискува.

Той я поведе покрай витрините към задното помещение, играещо ролята на склад и офис. На малко отрупано бюро до стената имаше компютър. Задната врата се отваряше към странична уличка и тя също имаше две метални резета.

— Добре, значи… — каза Марко.

Не довърши изречението. Просто отвори разделен на четири екран с картини от четири камери. Едната гледаше към паркинга отпред, другата показваше главния вход, третата гледаше към задната врата, а четвъртата — към банкомата. Балард видя, че патрулната кола все още е при заведението за понички. Марко я посочи и каза:

— Добри момчета. Мотаят се наоколо и ме наглеждат.

Балард все пак си мислеше, че основната причина са поничките, но предпочете да премълчи.

— Добре, понеделник вечерта — каза той.

Балард нямаше представа кога Едисън Банкс-младши си е взел бутилката „Тито“, видяна от сълагерниците му, нито колко време му е трябвало да я изпие. Затова помоли Марко да пусне записа на бързи обороти, като започне от здрачаване. Всеки път, когато се появяваше клиент, Марко пускаше на нормална скорост, за да видят каква е покупката.

След двайсет минути гледане стигнаха до купуване на бутилка „Тито“, но клиентът не беше онзи, когото Балард очакваше. Луксозен мерцедес влезе в паркинга и спря пред магазина. Жена с дълга черна коса, високи токчета и черни кожени панталони и яке слезе и влезе в магазина. Купи бутилка водка, като преди това изтегли пари от банкомата. Марко приемаше само пари в брой.

— Тя редовен клиент ли е? — попита Балард.

— Не — отвърна Марко. — Никога не съм я виждал преди. Не прилича на работещо момиче, ако ме разбирате. Те са различни.

— Да, определено не карат мерцедеси.

Балард загледа как жената се връща при колата, качва се и потегля на запад по „Санта Моника“ — в посоката, обратна на парка, където е бил Едисън Банкс-младши и където беше изгорял четири часа по-късно. Запомни номера на колата — беше лесен за запомняне, защото беше от специалните — 14U14ME.

— Какво е това? — попита Марко.

— Едно за теб, едно за мен — обясни Балард.

— О. Бива си го.

— Чий е банкоматът?

— Мой — каза Марко. — Тоест, на една фирма е, но те ми плащат, за да го държат тук. Получавам дял, нали разбирате. И ми докарва добра печалба, защото на хората им трябват пари в брой, когато идват при мен.

— Ясно. Можеш ли да ми покажеш записи?

— Какви записи?

— На изтеглените пари. Например, ако искам да разбера коя е тя.

— М-м, не знам. Май ще трябва официален документ за това. Фирмата не е моя, нали разбирате.

— Разрешително. Ясно.

— Ако зависеше от мен, няма проблем, нали знаете. Винаги помагам на полицията. Но онзи човек може да не е като мен.

— Разбирам. Имам номера на колата й. Достатъчен ми е.

— Добре. Продължаваме ли?

Той посочи екрана.

— Да, продължаваме — каза Балард. — Нощта тепърва започва.

Няколко минути по-късно в реално време и час по-късно на видеозаписа Балард видя нещо, което привлече вниманието й. Някакъв мъж с парцаливи дрехи избута пълна с бутилки пазарска количка, спря я на тротоара пред магазина и натисна звънеца. Влезе и изтърси в чекмеджето достатъчно дребни и смачкани банкноти, за да си купи еднолитрова бутилка малцова бира „Олд Инглиш“. После излезе, сложи пълната бутилка сред другите и си продължи по пътя. Тръгна на изток по „Санта Моника“ и Балард си помисли, че го разпознава — беше един от зяпачите от понеделник през нощта след пожара.

Това й даде нова идея.

Да намери мъжа, събиращ бутилки.